Но баща й остана непреклонен и я лиши от избор. „Подчини се или напусни къщата и бъди прокълната завинаги.“

Така тя бе отишла в къщата на Струан в Макао с наставления да го забавлява. Да научи езика на варварите. И да запознае Струан с някои китайски обичаи, без той да разбере това.

Веднъж в годината Джин-куа и баща й изпращаха при нея човек който да узнае как се справя тя и да занесе новини от семейството.

„Много странно наистина — мислеше си Мей-мей. — Едно е ясно не са ме изпратили да шпионирам, а да бъда наложница на Струан. Очевидно нито баща ми, нито дядо ми не биха сторили подобно нещо с кръвен роднина без сериозно основание. Нима не бях любимата внучка на дядо ми?“

— Толко много сребро — каза тя, без да отговори на въпроса му.

— Това страхотно голяма съблазън. Огромна! Всичко накуп, само веднъж риск, атака или кражба, а после — двайсет, четирийсет поколения спокойствие.

„Колко глупава бях, че се страхувах от тай-пана. Той прилича на всеки друг мъж и е мой господар. Велик мъж. Освен това скоро ще ме направи тай-тай. Не след дълго. Много скоро ще получа авторитет.“

Тя се поклони до земята.

— Чест за мене, че доверяваш мене. Винаги ще благославям твой джос, тай-пан. Правиш огромна чест и даваш толко много авторитет. Защото всеки гледа как да открадне, а не да даде. Всеки!

— Как би постъпила ти на мое място?

— Пратя А Гип при хопо — каза тя, без да мисли, и започна да бърка отново в тенджерата. — За четирийсе процента гаранция той пренебрегне император. Позволи на тебе да останеш, ако искаш тайно, докато гемия дойде. Кога сигурен, че това точно тая гемия, той тебе остави качиш тайно и пресрещне надолу по река. Пререже гърло. А после измами мен, вземе мой дял и направи своя жена. Мръсно говно! Дори за цял чай на Китай не искам тая развратна свиня. Той знае мръсни трикове. Знаеш, че той почти импотентен?

— Какво? — попита Струан разсеяно.

— Всички знаят — продължи тя, като опита ястието с изискан жест и добави соев сос. — На него трябва две момичета едновременно. Едно трябва играе с него, когато друго работи. После той много малък и слага разни огромни неща отгоре. Освен това той обича да спи с малки деца.

— Престани да говориш тези безсмислици!

— Какво значи „безсмислици“?

— Глупости.

— Не, това не глупости. Всеки знае. — Тя кимна красиво с глава и перото в косата й затанцува. — Аз съвсем не разбирам тебе, тай-пан. Ти шокираш, кога аз говоря за обикновени работи. Много хора използват такива неща да подобрят любов. Много важно е да подобри, ако може. Яде добри храни, използва добри лекарства. Ако ти малък, айейа, не зле да подобриш твой джос и да дадеш на момиче повече удоволствие. Но не като мръсна свиня! Той прави това и просто боли.

— Няма ли да спреш, жено?

Тя престана да бърка яденето и го погледна. На лицето й се изписа лека гримаса.

— Всички ли европейци като теб, тай-пан? Не обичат да говорят открито за нещо между мъж и жена, айейа?

— Някои неща не се обсъждат и точка по въпроса!

Тя поклати глава:

— Това неправилно. Добре е да обсъждат. Как иначе човек подобри? Мъж е мъж, а жена е жена. Ти не шокиран от храна! Защо толко див, а? Секс е храна, нищо лошо. — Очите й се свиха закачливо и го огледаха от главата до петите. — Всички ли господари могат да друсат като теб, айейа?

— Всички ли китайски момичета са като теб?

— Да — отговори тя спокойно. — Повече като мене, но мисля — не толко добри. — Тя се засмя. — Мисля, че ти много специален. Аз също специална.

— И скромна.

— По дяволите, скромна! Аз честна, тай-пан. Китайци честни. За какво аз да не оценява себе? И тебе. Аз наслаждавам на тебе, ти харесваш мене. Глупаво е да преструваме.

Тя надзърна в тенджерата, извади малко месо с пръчица и го вкуси. После свали яденето от огъня и го сложи близо до пламъците, за да остане топло. Отвори вратата и пошепна нещо на А Гип, която се затътри навън. Мей-мей се върна при огъня.

— Къде отиде тя?

— Да намери нас място да крием.

— Аз ще намеря.

— Тя направи това по-добре. Първо ние ядем, после решаваме за Брок.

— Какво да решаваме?

— Той не позволи на тебе да скриеш лесно и да останеш тук, айейа?

— Вече съм решил какво да правя с него. — Лицето на Струан се стопи в широка усмивка. — Ти си много, много специална, Мей-мей.

— Достатъчно специална да направиш мене тай-тай? Твоя върховна дама, по твой обичай?

— Ще реша този въпрос, след като изпълня три неща.

— Какви три неща?

— Първото е да закараме среброто до „Чайна клауд“.

— Друго?

— Да осигурим безопасността на Хонконг.

— А последно?

— Не съм сигурен. Потърпи и ще узнаеш.

— Аз помогна тебе в първи две. Последно не знам. Аз китайка. Китайци много търпеливи. Но аз също жена.

— Да — съгласи се той, след като помълча малко.

Струан беше на долния етаж в кабинета си и пишеше послание до Роб. Беше почти два часът. Навън търговците със своите чиновници, кулитата и слугите изнасяха вещите от фабриките и ги товареха в гемии. Хопото бе отменил заповедта за незабавно освобождаване на всички слуги. На тях и на кулитата разрешиха да останат до часа на маймуната — три часа — времето, когато трябваше да се опразни Селцето. На площада все още дежуряха знаменосци, не допускаха никого до американската фабрика.

Струан довърши писмото, постави своя специален търговски символ и удари печат с восък и герб. Пишеше на Роб да не се безпокои, защото предстои да пристигне с добри новини в Хонконг. В случай че самият той закъснее, нареждаше на брат си да отиде на разпродажбата и да закупи цялата земя, за която се бяха разбрали предварително. Да купи също и могилата на каквато и да е цена. Роб трябваше всеки път да наддава с един долар повече от Брок, независимо от цените, които предлага.

Сега Струан изправи гръб, избърса уморените си очи и се захвана да проверява плана си, като се опитваше да открие недостатъците му. Подобно на всички планове, които се съобразяваха с човешките реакции, този също разчиташе на известна случайност. Но той чувстваше, че ветропоказателят на неговия шанс е насочен назад към старите времена, когато бе винаги защитен и когато нещата ставаха така, както той искаше.

Високият старинен часовник отброи два удара. Струан стана от гравираното тиково бюро и отиде при слугите, които сновяха навън навътре от фабриката, надзиравани от португалските чиновници.

— Почти свършихме, мистър Струан — каза Мануел де Варгас.

Португалецът беше възрастен побелял човек с жълтеникаво лицеи благородна осанка. Вече дванадесет години работеше като главен чиновник в „Ноубъл хаус“. Преди това бе притежавал собствена компания с главна квартира в Макао, но не бе устоял на конкуренцията на британските и американските търговци. Не им се сърдеше. Воля Господна, казал незлобиво, подбрал жена си и децата си и отишъл на литургия да благодари на Мадоната за всичките добрини. Приличаше на повечето португалци — предан, непридирчив, спокоен и бавен.

— Добре ли се чувствате, Варгас?

— Имам лека треска, сеньор. Но ще ми мине, щом се установим на едно място. — Варгас поклати глава. — Лошо е да сме все в движение.

После заговори остро на кантонски диалект, като се обърна към един кули, който минаваше наблизо, превит под тежестта на счетоводни книги.

— Това са последните книги, мистър Струан.

— Добре.

— Много тъжен ден. Носят се лоши слухове. Някои са нелепи.

— Какви?

— Че ще ни пресрещнат по пътя и ще ни избият всички. Че с Макао е свършено, а нас ще ни изхвърлят завинаги от Ориента. Както и обичайните слухове, че след месец ще се върнем и търговията ще бъде по-добра от всякога. Дори разправят, че в Кантон има четирийсет лака сребро.

Струан продължаваше да се усмихва.

— Дори в цялата провинция Квантунг няма толкова голямо богатство.