„Прави това, което би направил един китаец. Но как така? Не мога. Отнеси се с нея като с жена тогава“ — реши той и измисли тактика. Избухна в престорен гняв.

— Жалка робиня, дявол да те вземе! Би трябвало да те продам на Улицата на сините фенери — изкрещя той, като изреди моряшките улички в Макао с най-лоша слава, макар че кой ли ще купи такава мръсна повлекана като теб. Не, не мога. Ти не си нищо друго освен едно бреме и най-добре е да те изпратя при прокажените. Господи! Платих осем хиляди таела чисто сребро за теб, а ти се осмеляваш да ме ядосваш. Измамиха ме, проклети да са! Ти си едно нищо! Мръсна робиня! Не знам как съм могъл да те търпя през всичките тези години?! — Той размаха юмрука си в лицето й и тя се сви. — Не съм ли добър с теб? Щедър? А? Кажи? — изрева той и откри със задоволство, че в очите й се изписа страх. — Е, какво?

— Да, господарю — прошепна тя и прехапа устни.

— Ти се осмеляваш да си ушиеш дрехи зад гърба ми и да ги облечеш без мое съгласие, по дяволите! Така ли беше?

— Да, господарю.

— Утре ще те продам. Сега възнамерявам да те изхвърля жалка никаквица! Покланяй се! Веднага на колене, дявол те взел!

Тя побеля като платно и моментално коленичи.

— Сега стой така, докато се върна!

Изхвърча като стрела навън и изтича в градината. Грабна ножа си и избра тънко бамбуково дърво от новопосадената горичка. Отряза го и го размаха във въздуха, после се втурна обратно в стаята.

— Събличай дрехите си, жалка робиньо! Ще те налагам докато ме заболи ръката!

Тя се съблече, трепереща. Той сграбчи дрехата от ръката й и я хвърли настрана.

— Лягай долу — посочи той дивана.

Тя се подчини.

— Моля, не бийте много силно… Аз бременна втори месец. — Тя зарови глава в дивана.

Идеше му да я грабне и да я прегърне, но знаеше, че ще загуби уважението й. А пръчката бе единственият начин да й върне достойнството.

Той замахна с бамбуковата пръчка и започна да налага бутовете й достатъчно силно, за да я заболи, но не и да я нарани. Скоро тя започна да плаче, да хлипа и скимти, но той продължаваше да я бие. На два пъти съзнателно не улучи и стовари пръчката с все сила върху кожения диван с ужасяващ звук. Всичко това бе предназначено за Лим Дин и А Сам, които без съмнение слушаха на вратата.

След десет удара той спря, каза й да остане на място и отиде да вземе бутилка с бренди. Той пи жадно, после запрати бутилката срещу стената и продължи отново да я бие. Но гледаше всеки удар да е лек.

Най-накрая спря и я вдигна за косата.

— Обличай дрехите си, мизернице! — И когато се облече, изрева.

— Лим Дин! А Сам!

В миг и двамата бяха на вратата.

— За какво нито чай, нито храна, жалки роби? Донесете храна!

Запрати бамбуковата пръчка в ъгъла до вратата и се обърна към Мей-мей.

— На колене, нещастнице!

Ужасена от безмерната му ярост, тя се подчини незабавно.

— Измий се и се върни тук. Давам ти трийсет секунди или ще започна отново.

Лим Дин сервира чая и макар че той бе добър, Струан заяви, че е изстинал и запрати чайника в стената. Мей-мей, Лим Дин и А Сам се втурнаха навън и веднага пристигнаха с нов чай.

Храната също се появи невероятно бързо и Струан разреши на Мей-мей да му сервира. Тя изскимтя от болка, а той изкрещя:

— Млъкни или ще те пребия!

После той замълча и започна да се храни мрачно. Тишината измъчваше и двамата.

— Вдигни пръчката! — изкрещя той, когато престана да яде.

Мей-мей я вдигна и му я подаде. Той опря пръчката в корема й.

— В леглото! — заповяда той грубо и двамата слуги побягнаха, спокойни, че тай-панът е простил на Мей-мей, която си бе възвърнала достойнството до голяма степен, тъй като бе издържала безропотно неговия справедлив гняв.

Мей-мей се обърна със сълзи в очите и тръгна към стаите си, но той изръмжа:

— В моето легло, по дяволите!

Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.

— Значи си бременна. От кого?

— От вас, господарю — изхленчи тя.

Той седна и протегна ботуша си.

— Хайде, побързай.

Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.

— Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.

— Да, господарю.

— Мястото на жената си е вкъщи. Тук!

— Да, господарю.

Той си позволи да смекчи израза на лицето си.

— Така е по-добре, за бога.

— Аз не искала да ходя на бал — каза тя едва чуто. — Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.

— Защо да ти прощавам, а? — Той започна да се съблича. — А?

— Няма причина, няма. — Сега вече тя плачеше жално и тихо.

Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.

— Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.

— О, да, моля, моля. Простете, моля. — Тя се поклони и удари чело в пода.

Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.

Остави я да чака.

След една-две минути каза кратко:

— Влизай в леглото. Студено ми е.

После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:

— Прощавам ти, момиче.

Тя плака в ръцете му, докато заспа.

С течение на времето пролетта премина в ранно лято. Слънцето засия по-ярко и въздухът натежа от влага. Европейците страдаха жестоко, облечени в обичайните си дрехи — дълго вълнено бельо, издути рокли и банелени корсажи. Потта изсъхваше под мишниците и по слабините, раните загнояваха отново. Върнаха се обичайните летни болести: кантонските чревни заболявания, макаоските дизентерии и азиатските разстройства. Оплакваха тези, които умираха. Останалите живи стоически понасяха мъките като неизбежно изпитание, изпратено от справедливия Бог да трови човечеството, и продължаваха да държат прозорците си затворени и да не допускат въздуха, който според тях бе пълен с отровни газове, излъчвани от земята през лятото. Продължаваха да позволяват на докторите си да ги лекуват с очистителни и пиявици, защото всички знаеха, че това е единственото истинско лечение от болестите. Продължаваха да пият замърсена от мухите вода и да ядат оплюто от насекоми месо. Продължаваха да избягват къпането, защото всички бяха убедени, че то вреди на здравето. И продължаваха да се молят да дойде отново хладната зима, която ще прочисти земята от смъртоносните отрови.

До месец юни дизентерията поразреди редиците на армейците. Търговският сезон бе почти към своя край. Тази година щяха да се натрупат големи състояния. С малко повече късмет. Защото никога преди това в кантонското Селце не бе имало такава оживена търговия. Търговците и техните португалски чиновници, китайските компрадори и кохонгските продавачи бяха напълно изтощени от жегата, но още повече — от изпълнените с оживена дейност седмици. Всички бяха готови да отдъхнат, преди да започне зимното изкупуване на стоките.

За разлика от предишните години, тази година европейците очакваха най-после да летуват в своите домове, на собствената си земя в Хонконг.

Семействата им в Хонконг бяха вече напуснали тесните си корабни квартири и се бяха заселили в Хепи вели. Беше се разгърнало огромно строителство. Куинс таун придобиваше очертания: улици, складове, затвор, пристани, два хотела, кръчми и домове.

Кръчмите, обслужващи войниците, се гушеха близо до палатките край Глесинг пойнт. Тези, които обслужваха моряците, се намираха на „Куинс роуд“ срещу корабостроителницата. Някои от тях се помещаваха в палатки или в груби временни постройки. Други — в по-масивни.

От Англия пристигаха кораби, натоварени с провизии, роднини, приятели и много непознати. И с всеки кораб прииждаха нови хора от Макао: португалци, китайци, евроазиатци, европейци — майстори на платна, тъкачи, чиновници, слуги, бизнесмени, продавачи и купувачи, кулита, безработни и такива, чиито професии ги бяха заставили да дойдат в Хонконг. Това бяха всички, които служеха в китайската търговия, които живееха от нея и се хранеха от нея. Сред пристигащите имаше дами, момичета, хора, вземащи опиати, производители на джин, играчи на хазарт, контрабандисти, джебчии, похитители, крадци, просяци и пирати — с една дума, измета на всяка нация. Те също си намериха убежища и започнаха да строят жилища и свои делови центрове. Магазини за продажба на джин, публични домове, опиумни подземия, които започнаха да се множат в Куинс таун и да изникват по Куинс роуд. Престъпленията нараснаха неимоверно и полицията — такава, каквато беше — потъна до гуша в работа. Сряда бе ден за наказания с камшик. За радост на праведните, получилите присъда злодеи бяха публично наказвани пред затвора за назидание и предупреждение към злото.