— Разбира се, че сме приятели — каза Струан. — Но ми обещай едно нещо — че никога няма да се сдружиш с Брок.

— Когато аз съм тай-пан, ще правя това, което според мен е най-доброто. Това няма да бъде повече твое решение. Това е законът, който ти установи, и аз се заклех да го следвам.

Чу се шум откъм плажа. Някъде отдалеч долитаха звуци от църковни камбани.

— Ще дойдеш ли на вечеря с нас тази вечер? В клуба?

— Да.

Кълъм си тръгна. Струан остана на бюрото си. „Как мога да запаля ентусиазъм у Кълъм?“ — попита се той.

Не можеше да намери отговор. Той извика секретарката си и и нареди всички сделки на компанията да бъдат приключени преди завръщането му от Хонконг. Излезе от кабинета си и по пътя за къщата на Мей-мей мислеше за Брок. Ще дойде ли той в клуба тази нощ да прави скандали, както Горт?

Струан се спря за миг и погледна към морето. „Уайт уич“ и „Чайна клауд“ изглеждаха красиви на следобедното слънце. Очите му спаднаха на Макао и той видя катедралата. Защо този дяволски епископ не определи справедлива цена за синконата? Бъди справедлив, Дърк. Той не е дявол. Но той те ангажира. Сега ти няма да го забравиш до края на живота си и ще направиш какви ли не услуги на църквата. И на дяволските католици. Все пак дяволи ли са те? Истината, сега.

Не.

Единственият дявол, когото познавам, е Горт и той е мъртъв — с него е свършено. Благодарение на Бога. Да. Горт е мъртъв. Но не е забравен.

„Чайна клауд“ вдигна котва на разсъмване. Морето беше спокойно, а вятърът — източен и постоянен. Но след два часа плаване бризът се усили. Струан остави Мей-мей в голямата каюта и излезе на палубата.

Орлов оглеждаше небето. То бе чисто до хоризонта, но някъде далече се събираха кълбовидни облаци.

— Оттам няма опасност — каза той.

— И там нищо смущаващо — каза Струан, като сочеше към морето.

Той тръгна по палубата и се отправи към предната мачта. С лекота се изкачи по нея, приятно гален от вятъра. Спря се на най-горната част на мачтата.

Той оглеждаше морето и небето, като внимателно търсеше признаци на зараждаща се буря, скрит риф или плитчина. Не откри никаква опасност до хоризонта.

За момент той се отдаде на удоволствието от скоростта, вятъра и морската шир, като благославяше съдбата за живота и за Мей-мей. Тя бе много по-добре — все още слаба, но по-силна от вчера.

Той огледа всички съоръжения на кораба. Търсеше повреди и слаби места… След това слезе от мачтата и се върна на квартердека. След един час вятърът отново се усили и клиперът се накланяше по-силно, а пръски от вълните мокреха най-долните платна.

— Бих предпочел да бъда в някое пристанище тази нощ — каза Орлов притеснено.

— Да. И ти ли го чувстваш?

— Нищо не чувствам. Само че наистина ще бъда щастлив да прекарам нощта в някое пристанище. — Орлов се изплю настрани ц извади тютюн за дъвчене. — Морето е добро, вятърът също, небето е чисто и въпреки това има дяволско вълнение.

— Винаги има вълнение в тези води.

— С ваше позволение, ще свалим платната и ще наредя на лоцмана да провери дълбочината. Може да има просто плитчина или подводни скали някъде наблизо.

Орлов потрепера и закопча якето си, макар че времето бе топло и вятърът приятен.

— Да.

Лоцманът бе изпратен напред да провери дълбочината. Моряците се изкачиха по мачтите и платната на „Чайна клауд“ бяха спуснати.

По-късно следобед корабът бе в безопасност в началото на западния канал. Наближаваше остров Хонконг. Надясно бе континентът. Това бе идеално плаване, без злополуки.

— Може би просто остаряваме — каза Струан с лека усмивка.

— Колкото по остарява човек, толкова повече морето иска да го потопи — каза Орлов без злоба, като гледаше океана. — Ако не бе този чудесен кораб, щях да се оттегля още сега.

Струан отиде при кормилото.

— Аз ще те сменя, кормчия. Иди да си починеш.

— Да, да, сър.

Морякът ги остави сами на квартердека.

— Защо? — Струан попита Орлов.

— Чувствам как морето ме гледа. То винаги наблюдава един моряк, изучава го. Но идва време, когато го гледа различно — ревниво, да, ревниво като жена. И също толкова опасно.

Орлов изплю през борда тютюна, който дъвчеше, и си изплаква устата със студен чай, който взе от платнената чанта в близката компасна будка.

— Никога преди не съм бил в ролята на свещеник и не съм женил никого — продължи той. — Беше ми много, много странно, Зеленооки, когато гледах тези двамата — толкова млади, изпълнени с желание и самоувереност. И като се вслуша в ехото на гласа си, надут като паун, Кълъм извика: „За бога, Орлов, ти ще ни ожениш. Аз командвам «Чайна клауд», по дяволите. Ти знаеш закона на тай-пан.“ ето ме объркан, унижен. Не исках да се подчиня, защото знаех, че той е марионетка. — Орлов злорадо се усмихна и се вторачи в Струан. — Но аз действах благоразумно и го оставих да ме командва, тъй като ти искаше да бъда командван. Това бе, тъй да се каже, моят сватбен подарък за младежа. Той съобщи ли ти за споразумението ни?

— Не.

— „Ожени ни и ще си запазиш кораба! Ако не го направиш, ще те прогоня от моретата, кълна се в Бога!“ — Орлов се усмихна. — И аз как да е ги ожених.

— Мислех аз самият да взема този кораб.

Усмивката на Орлов изчезна.

— А?

— Мисля да реорганизирам компанията. Ще поставя цялата флота под командването на един човек. Кандидат ли си за тази длъжност?

— На сушата?

— Разбира се, на сушата. Можеш ли да управляваш цяла флота от квартердека на един катер?

Орлов сви юмрук и го размаха пред лицето на Струан.

— Ти си дявол, пристигнал от ада! Примамваш ме с власт, за каквато не съм мечтал, за да ми отнемеш единственото нещо, което обичам на земята. На квартердека аз забравям какъв съм — бога ми, ти знаеш това. Какво ще представлявам на сушата, а? Оседланият Орлов гърбушкото!

— Може би Оседланият Орлов, но тай-пан на най-добрата флота в света. Аз бих казал, това е мъжка работа. — Струан не сваляше поглед от лицето на дребосъка.

Орлов се раздвижи наоколо, отиде до перилата и в продължение на няколко минути възбудено крещеше всякакви норвежки и руски ругатни.

Най-накрая се успокои.

— Кога ще стане това?

— Към края на тази година. Може би по-късно.

— А пътуването ми на север? За кожи? Забрави ли за това?

— Искаш да го отменим ли?

— Какво ти дава право да си играеш със света? А?

— Кормчия! Върни се на мястото си!

Струан остави кормилото на моряка.

„Чайна клауд“ излезе от канала и навлезе в спокойните води на пристанището. Една миля по-нататък се издигаше полуостров Каулуун. Земята от двете страни на кораба, безплодна и пресъхнала бързо оставаше далече назад. Близо до пристанището, на около една миля, се намираше каменист нос на остров, който се наричаше Норт пойнт. По-нататък, невидими от тази позиция, бяха Хепи вели, Глесинг пойнт и малката част от пристанището, която се използваше.

— Север-северозапад! — заповяда Струан.

— Север-северозапад, сър — повтори кормчията.

— Запази този курс! — Той погледна през рамо Орлов. — Е?

— Нямам избор. Ще реша, когато уточниш всичко. Можеш да ме оставиш на брега, без да се безпокоиш. Но имам условия.

— Добре.

— Първо, искам „Чайна клауд“. За шест месеца. Искам да си отида у дома. За последен път. — „Жена ти и синовете ти ще дойдат с тебе или ще останат — каза си Орлов. — Те ще останат, ще те заплюят в лицето, ще те прокълнат и ти ще загубиш шест месеца от живота си на кораба.“

— Съгласен. Веднага щом осигуря друг катер, „Чайна клауд“ ще бъде твой. На връщане ще докараш кожи. По-нататък?

— По-нататък, Зеленооки, твоето правило: когато си на кораба, ти си капитан. Това е за мене.

— Съгласен. Друго?

— Няма друго.

— Не сме говорили за заплата.

— По дяволите парите! Аз ще бъда тай-пан на флотата на „Ноубъл хаус“. Какво повече може да иска човек?