Мей-мей почувства, че меките пръсти облекчиха малко болката й. Но студът я обзе отново и тя започна да трака със зъби.

— Тай-пан, толко ми студено. Може ли да дадат топла грейка или одеяла? Моля. Студено.

— Да, момичето ми, ей сега.

На гърба й поставиха грейка и я завиха с четири пухени юргана.

— Имате ли часовник, мистър Струан? — попита отец Себастиан.

— Да.

— Моля идете в кухнята. Щом водата заври, отбележете времето. След един час кипене… — Очите на отец Себастиан изразяваха огромното му отчаяние. — Два? Половин час? Колко? — „О, Боже, моля те, помогни ми в този труден час.“

— Един час! — каза Струан убедително. — Ще сложим същото количество да ври два часа. Ако първият чай не е добър, ще опитаме втория.

— Да. Да.

Струан погледна часовника си на светлината на фенера в кухнята. Взе отварата от мангала и я постави в съд със студена вода да я охлади. Вторият съд вече кипеше.

— Как е тя? — попита той монаха. А Сам и Ин-хси стояха зад него.

— Има силна треска. Сърцето й е много слабо. Можете ли да си спомните колко време трая това, преди да вдигне температура?

— Четири часа. Може би пет. Не зная.

Струан наля малко от чая в една чаша и го опита.

— Бога ми, ужасно горчиво!

Монахът изпи една глътка и също направи гримаса.

— Добре. Да започваме. Надявам се само, тя да може да го понесе. По една чаена чаша всеки час.

Той взе наслуки една чаша от опушения рафт и мръсен парцал от масата.

— Това за какво е? — попита Струан.

— Трябва да прецедя отварата. Това е подходящо. Платът е достатъчно пропусклив.

— Аз ще го направя — каза Струан. Той взе сребърната цедка, която предварително бе приготвил, и я избърса отново с чиста носна кърпа.

— Защо правите това?

— Китайците държат чайника и чашите винаги да са чисти. Те казват, че това прави чая по-здравословен.

Струан започна да излива миризливия чай в безупречно чиста порцеланова кана. Искаше той да бъде достатъчно силен.

— Защо невинаги се получава така, както трябва, а?

Той занесе каната и чашата в спалнята.

Мей-мей повърна първата чаша. И втората.

Въпреки сърцераздирателните й молби, Струан я накара да пие отново. Мей-мей го задържа — би направила всичко, за да не й се налага да пие отново.

Никакъв резултат. Освен че още по-силно я втресе.

След един час Струан й поднесе още една чаша. Тя я изпи, но треската стана още по-непоносима.

— Този път две чаши — каза Струан, като се мъчеше да овладее паниката си. И я накара да изпие двойното количество.

Час след час процедурата се повтаряше. Зазоряваше се. Струан погледна часовника си. Шест часа. Няма подобрение. От гърчовете Мей-мей потреперваше като клонка при есенен вятър.

— За бога — възкликна Струан, — това трябва да подейства!

— По волята на Бога това действа, мистър Струан — каза отец Себастиан. Той държеше китката на Мей-мей. — Високата температура трябваше да настъпи преди два часа. Понеже още не е настъпила тя има шанс. Пулсът й едва се напипва, да, но синконата действа.

— Дръж се, момичето ми! — каза Струан, като хвана ръката Мей-мей. — Още няколко часа. Дръж се!

По-късно се почука на пътната врата.

Потиснат, Струан излезе от къщата и отключи вратата.

— Здравейте, Хорацио. Айейа, Ло Чъм.

— Мъртва ли е?

— Не, момчето ми. Мисля, че е излекувана, слава богу!

— Получихте ли синконата?

— Да.

— Мастърсън е при джонката. Време е Горт да дойде. Ще поискам от тях — секундантите му — да отложат дуела за утре. Вие не сте в състояние да се биете с когото и да е.

— Не е необходимо да се тревожите. Съществуват много други начини да убиеш змия, освен да смачкаш отровната й глава. Ще дойда след един час.

— Добре, тай-пан.

Хорацио си тръгна забързан с Ло Чъм.

Струан заключи вратата и се върна при Мей-мей.

Тя лежеше неподвижна в леглото.

Отец Себастиан проверяваше пулса й. Лицето му бе напрегнато от безпокойство. Той се наведе и се опита да чуе биенето на сърцето й. Минаха няколко секунди. Повдигна глава и потърси с поглед Струан.

— За момент помислих… но тя е добре. Пулсът й е много бавен, но тя е млада. С божия милост… треската е отминала, мистър Струан. Перуанската синкона ще излекува треската на Хепи вели. Колко са чудни божиите пътища!

Струан се почувства странно облекчен.

— Ще се поднови ли треската? — попита той.

— Може би. От време на време. Но ще я спрем с още синкона няма нищо, което да ни тревожи сега. Тази треска е победена. Неразбиране ли? Мей-мей е излекувана от маларията!

— Ще живее ли? Казвате, че сърцето й е много слабо. Ще живее ли?

— С Божия воля, шансът е добър. Много добър. Но не съм съвсем сигурен.

— Аз трябва да вървя — каза Струан, като се изправи. — Ще останете ли тук, докато се върна?

— Да.

Отец Себастиан понечи да прекръсти Струан, но се отказа от това.

— Не мога да ви благословя, мистър Струан. Вие тръгвате да убивате, нали?

— Човек се ражда, за да умре, отец Себастиан. Аз само се опитвам да защитя себе си и живота си — дотолкова, доколкото мога — и да избера сам кога да умра. Това е всичко.

Той взе бойното желязо и го привърза към китката си, след което излезе.

Като вървеше по улиците, усещаше погледите на минувачите но не им обръщаше внимание. Почувства прилив на сила от утрото и слънцето, от вида и мириса на морето.

„Хубав ден да се смачка главата на змия — мислеше той. — Но ти си, който ще умре. Ти нямаш силата да се биеш срещу Горт с бойно желязо. Не днес.“

Близо до джонката имаше голяма тълпа. Търговци, група португалски войници, командвани от млад офицер, моряци. Джонката бе привързана на пристана. Когато Струан се появи, тези, които заложиха за него, бяха разстроени, а заложилите за Горт — радостни.

Португалският офицер учтиво посрещна Струан.

— Добро утро, сеньор.

— Добро утро, капитан Макадо — отговори Струан.

— Генерал-губернаторът желае да ви предупредя, че дуелите са забранени в Макао.

— Зная — каза Струан. — Надявам се, ще му благодарите от мое име и ще му предадете, че аз ще бъда последният, който ще наруши португалските закони. Зная, че всички ние сме гости, а гостите имат отговорности по отношение на домакините.

Той повдигна края на желязото и тръгна към джонката. Тълпата се раздвижи и той видя възбудените лица на хората на Горт и на тези, които желаеха неговата смърт. Те бяха много.

Ло Чъм чакаше на горната палуба до Хорацио.

— Добро утро, маса. — Той му подаде приборите за бръснене. — Искате ли?

— Къде е Горт, Хорацио?

— Секундантите му го търсят.

Струан се молеше Горт да се въргаля в публичния дом, пиян като свиня. „О, Боже, нека утре да се бием.“

Той започна да се бръсне. Тълпата наблюдаваше мълчаливо и мнозина се прекръстиха, изумени от невъзмутимостта на тай-пана.

Когато се обръсна, той се почувства по-добре. Погледна към небето. По него се носеха перести облачета и морето бе спокойно като езеро. Той се обърна към Кудахи, когото бе довел от „Чайна клауд“.

— Охранявайте ме!

— Да, сър.

Струан се изтегна на люка и заспа веднага.

— Бога ми, той не е човек! — промълви Роуч.

— Да, той е самият дявол — отвърна Вивиън.

— Удвои залога, щом си толкова сигурен!

— Не. Само ако Горт пристигне пиян.

— Да кажем, че той убие Горт — какво ще кажеш за Тайлър?

— Мисля, че ще се бият до смърт.

— А какво ще направи Кълъм? Ако Горт бъде победителят днес?

— Нищо. Какво може да направи. Освен да го намрази може би. Бедното момче, много ми харесва. Той мрази тай-пана — може би ще благославя Горт, а? Той става тай-пан — това е справедливо. Къде, по дяволите, е Горт?

Слънцето неумолимо се издигна в небето. Португалски войник дотича от съседна улица и възбудено каза нещо на офицера, който незабавно тръгна към хората си и забърза към плажа. Хора от тълпата го последваха.