— Много са смели! — засмя се Брок и показа кафявите си счупени зъби. — Кой ще победи?

— Избери си. Но аз се обзалагам, че никой от тях няма да се предаде и да се откаже в полза на другия.

— Вярно е дявол да го вземе!

Хибс обяви напевно „Двайсет и четвърти рунд“ и борците се затътриха към центъра с натежали като олово крака и заудряха. Държаха се на крака само със силата на волята си. Войникът изхвърли чудовищен ляв юмрук, който би могъл да събори и вол, но юмрукът се плъзна по рамото на Гръм. Тинкър се спъна и падна, флотата закрещя радостно, а армията изрева. Секундантите отнесоха войника в ъгъла. Когато изтече половината минута, армията наблюдаваше, затаила дъх, как Тинкър се вкопчи във въжетата и с мъка се затегли нагоре. Вените на врата му се издуха от усилието, но той се изправи на крака и се заклатушка обратно към линията.

Струан почувства, че някой го наблюдава, и се обърна. Видя ерцхерцога, който го повика със знак. Той си проби път около ринга, като същевременно се питаше безпокойно дали Орлов, изпратен да „помогне“ на Сергеев да се пренесе на кораба, е успял да надхитри слугите и да открие някой важен документ.

— Разбрахте ли вече кой ще победи?

— Не, Ваше височество. — Струан погледна адмирала и генерала.

— И двамата мъже са достойни за вашите служби, господа!

— Морякът е много смел, наистина забележителен — подхвърли весело генералът, — но аз мисля, че нашият човек има силата да му се противопостави.

— Не. Нашият ще остане на линията. Но, дявол да го вземе, вашият е наистина добър, милорд, и е чест за службата ви.

— Защо не се присъедините към нас, мистър Струан? — попита Сергеев, като посочи празния стол. — Предполагам, че ще можете да обясните някои тънкости на боя.

— С ваше позволение, господа — каза Струан любезно и седна. — Къде е Негово превъзходителство?

— Замина рано, дявол го взел — каза генералът. — Нещо във връзка с пратките.

Камбаната звънна отново. Сергеев се размърда неспокойно на стола.

— Какъв е най-големият брой рундове за един бой?

— През трийсет и трета гледах боя между Бърк и Бърн — отговори генералът. — Деветдесет и девет рунда. Кълна се, битката беше царска, фантастична смелост. Бърн умря от раните си. Но не се отказа!

— Нито един от тези двамата няма да се откаже. Те вече са почти пребити — каза Струан. — Би било просто голяма загуба, ако някой от двамата бъде убит, какво ще кажете, господа?

— Да спрем боя ли? — попита недоверчиво ерцхерцогът.

— Целта на един мач е да се изпитат силата и смелостта на бореца — обясни Струан. — Те са еднакво силни и еднакво смели. Бих казал, че и двамата доказаха това.

— Но тогава няма да имаме победител. Това не е честно. Това е слабост и не доказва нищо.

— Не е честно да се убива един смел човек — каза спокойно Струан. — Само смелостта ги държи все още прави. — Той се обърна към другите. — В края на краищата те са и двамата англичани. Спасете ги за един истински враг.

Внезапно радостен възглас привлече вниманието на генерала и на адмирала, но не и на Сергеев.

— Това звучи почти като предизвикателство, мистър Струан — каза той със застинала усмивка на лице.

— Не, Ваше височество — отговори Струан с грация, — това е само факт. Ние уважаваме смелостта, но в случай като този победата трябва да отстъпи на необходимостта да се съхрани човешкото достойнство.

— Какво е вашето мнение, адмирале? — попита генералът. — Струан има известно право, нали? До кой рунд стигнахме? Трийсет и петия ли?

— Трийсет и шестия — отговори Струан.

— Какво ще кажете да ограничим рундовете до петдесет? Още преди това единият ще напусне битката. Няма да успеят да се задържат на краката си дотогава. Но ако и двамата останат на бойната линия, да обявим, че и двамата се отказваме от борбата, а? Ще заявим, че сме равни. Нека Хибс направи съобщението.

— Съгласен съм. Но вашият човек няма да може да издържи до тогава.

— Още сто гвинеи, че ще може, по дяволите!

— Съгласен!

— Обзалагате ли се, мистър Струан? — попита ерцхерцогът, когато адмиралът и генералът се извърнаха мрачно един от друг и дадоха знак на Хибс. — Кажете колко и посочете човека.

— Вие сте наш гост, Ваше височество, така че вие имате предимството да посочите човека… ако ви харесва да се обзалагате. Нека се обзаложим победителят да има правото да зададе въпрос, на който загубилият да отговори тази вечер — насаме. Пред Бога.

— Какъв въпрос? — попита бавно Сергеев.

— Само този, който победителят намери за добре да зададе.

Ерцхерцогът се почувства заинтригуван, но същевременно го изпълниха опасения. Залогът беше много голям, но си заслужаваше. Имаше много неща, които би поискал да узнае от тай-пана на „Ноубъл хаус“.

— Съгласен!

— Кого избирате?

Сергеев посочи веднага към боцман Гръм.

— Залагам на него! — И моментално изрева на моряка. — Убий го, да го вземат дяволите!

Рундовете продължиха. Четирийсет и три. Четирийсет и четири. Четирийсет и пет. Четирийсет и шест. Четирийсет и седем. Четирийсет и осем. Четирийсет и девет… Сега вече и зрителите бяха почти толкова уморени, колкото и борците.

Най-после войникът падна. Строполи се като отсечен дъб и звукът от падането проехтя по целия плаж. Морякът, ослепял от болка, все още замахваше напосоки и търсеше безцелно врага. После също падна и остана неподвижен. Секундантите изнесоха хората в ъглите и когато половината минута изтече, армията закрещя на своя човек да се изправи, а генералът заблъска по пода на ринга и със зачервено лице започна да умолява Тинкър.

— Стани, за бога, момче!

Лицето на адмирала бе мораво, когато Гръм с мъка се изправи на краката си и застана, като залиташе, в ъгъла.

— Ела до линията, момче, ела до линията!

Струан увещаваше войника, а в това време ерцхерцогът крещеше в изстъпление на моряка да дойде до линията на смесица от руско-френски-английски език.

Всеки боец бе сигурен, че другият е победен. И двамата се заклатушкаха към линията и се олюляваха с безчувствени и негодни ръце и крака. И двамата паднаха.

Последен рунд.

Тълпата побесня, защото бе явно, че нито един от двамата борци не можеше да напусне ъгъла след половинминутната почивка и да се върне до линията.

Камбаната биеше отново и отново настъпваше гробна тишина. Борците се изправиха пипнешком на краката си, увиснаха на въжетата и останаха да се олюляват в ъглите си. Морякът заскимтя и направи първата мъчителна крачка към линията. След бездиханна и безкрайно дълга пауза направи втора. Войникът все още бе в ъгъла, треперещ, олюляващ се, готов да се строполи. После вдигна трогателно крак. Последва див вой — настойчив, заповеден, умолителен, заплашителен, който се превърна накрая в рев на неописуем възторг, когато двамата мъже се залюшкаха напред инч по инч. Внезапно войникът преплете безпомощно крака и едва не падна, от което генералът щеше да припадне. После морякът се олюля като пиян и адмиралът затвори очи и започна да се моли с лъснало от пот лице.

Викът бе неистов, когато двамата застанаха до линията. През въжетата захвърчаха кърпи и едва когато рингът се напълни със скачащи насам-натам хора, борците разбраха истината — боят бе свършил. Едва тогава си позволиха да се отдадат на кошмарната болка, без да разберат дали са победители или победени, будни или спящи, мъртви или живи и без да узнаят, че са дали всичко, на което са способни.

— Кълна се в брадата на свети Петър — каза ерцхерцогът с прегракнало и болно от виковете гърло, цял потънал в пот, — това беше великолепна битка.

Също потен и изтощен, Струан извади шише с ром и предложи на Сергеев, който го обърна и пи жадно. Струан също пи и го подаде на адмирала, който го даде на генерала и те двамата довършиха питието.

— Дявол го взел — каза пресипнало Струан. — Дявол го взел!

Слънцето вече се беше спуснало зад планината, но пристанището все още се къпеше в злато. А Сам свали бинокъла от очите си и тревожно се отдалечи от дупката в градинската тухлена стена. Бързо прекоси купчините от пръст и камъни, които скоро щяха да се превърнат в истинска градина, и бързо влезе в дневната.