— Какво да наблюдават?

— Корабите. Оттук се забелязват четири до пет часа преди пристигането им. Особено пощата. Тогава ще изпращаме бърз катер да я пресреща и да прибираме писмата си преди другите.

— А после?

— Ще изпреварваме всички. За четири часа можем да извършим много покупки и продажби. Да знаеш четири часа преди другите, може да се равнява на разликата между живота и смъртта.

Уважението на Кълъм към баща му порасна. „Много е умен“ — помисли си той. И докато погледът му се рееше на запад към големия остров Лан Тао, изведнъж извика:

— Гледай! — и посочи малко на юг от него. — Вижда се пушек! Един кораб гори!

— Погледът ти е остър, момче — каза Струан и извъртя бинокъла. — Господи! Това е параход!

Корабът беше черен и тесен, грозен и с остър нос. От късия му комин извираше пушек. Имаше две мачти и корабен такелаж, но нямаше платна и отровният пушек се разнасяше от вятъра, а от зад се вееше червен флаг.

— Виж този изтърбушен смърдящ изрод от Кралската флота!

Злите думи разтърсиха Кълъм.

— Какво има?

— Проклета желязна курва — ето това има! Виж как пуши!

Кълъм погледна през бинокъла. Корабът му изглеждаше напълно безобиден. Беше виждал няколко подобни преди това. Вече от десет години ирландските пощенски служби използваха параходи. Виждаха се двете големи гребни колела от лявата и от дясната страна, кълбата от пушек и пенливата диря. На палубата имаше топове. Много топове.

— Не виждам нищо нередно.

— Погледни дирята! И носа! Движи се срещу вятъра, Господи! Плува на изток! Срещу вятъра! Виж го! Изпреварва „Блу клауд“, сякаш той е само скапан бриг в ръцете на скапани маймуни, а не един от най-хубавите кораби на земята!

— Но какво лошо има в това?

— Всичко е лошо. Сега в Ориента се появи параход. Той извърши невъзможното. Това желязно механично изобретение на Стивънсън, тази гнусна проститутка е плавала от Англия дотук напук на цялото отвращение на морето и презрението на вятъра. Щом един е могъл, значи ще могат и хиляди. Това значи прогрес. И началото на нова ера! — Струан вдигна празното шише от вино и го разби в една скала.

— Това ще трябва да използваме след двайсет-трийсет години. Това разложено подобие на кораб, мътните го взели!

— Да, грозно е, когато го сравниш с платноход. С „Блу клауд“. Но да можеш да плаваш срещу вятъра, да забравиш за него, значи да си по-бърз, по-икономичен и…

— Никога! Не е по-бърз, когато вятърът духа отзад, и не е добър за плаване по море. Това миризливо гърне ще се превърне в костенурка и ще потъне като камък. И не е толкова икономичен. Товарят го с дърва или въглища за бойлерите. И не става за търговията с чай. Чаят е чувствителен и ще се развали при такава смрад. Платноходи — те ще трябва да търгуват с чай, слава богу.

Кълъм се развесели, но не го показа.

— Да. Но след време те сигурно ще бъдат подобрени. И щом един е могъл да доплува дотук, значи ще могат и хиляди. Мисля, че трябва да купим параходи.

— Ти можеш и ще си прав. Но проклет да бъда, ако купя макар едно от тези вонящи чудовища. Проклет да бъда, ако Лъвът и Драконът се качат на тях, докато аз съм жив!

— Всички ли моряци живеят с това чувство? — попита Кълъм весело, стоплен вътрешно.

— Това е много глупав въпрос! Какво искаш да кажеш, Кълъм? — попита Струан остро.

— Просто си мисля за прогреса, тай-пан. — Кълъм отново погледна кораба. — Как ли се казва?

Струан подсъзнателно гледаше Кълъм, разбрал, че младежът мисли усилено и вероятно крои някакъв план.

„Странно — каза си той. — За пръв път гледаш на него като на мъж, а не като на твой син и не като «Кълъм» или «момчето», или «момчето ми». Но този мерзавец предвещава смъртта на китайския клипер. Най-красивите кораби, които някога са плавали по морета.“ Той тръгна надолу по планинския склон към Абърдийн. По-късно параходът мина достатъчно близо и те прочетоха името му. Казваше се „Немезис“ — кораб на Нейно кралско величество.

Двете фрегати сипеха залп след залп върху първия от фортовете построени по протежение на дългия десет мили пролив Боуг, охраняващ подстъпите към Кантон. Здраво укрепен с високи стени, Боуг беше освен това толкова тесен в устието си че обикновено фрегатите попадаха в особено опасна позиция. Нямаше достатъчно място за маневри и топовете успяваха лесно да държат под прицел нападателите, докато те се лутаха напред — назад по течението. Тези топове обаче бяха закрепени така здраво върху фундаментите си, че не можеха да се въртят хоризонтално. Освен това стотици продажни администратори бяха допуснали защитата на фортовете да отслабне до такава степен, че сега гюллетата прелитаха символично, без да засягат пристанището или щирборда на фрегатите.

От фрегатите се отделиха катери и щурмуваха брега. Превзеха крепостта лесно и без загуби, тъй като защитниците, които знаеха, че са безпомощни, се бяха оттеглили благоразумно. Моряците разрушиха топа и няколко от тях останаха да окупират фортовете. Другите се качиха отново на борда и корабите се придвижиха една миля по-нататък, като обсипаха със залпове следващите укрепления и ги завладяваха със същата лекота.

По някое време срещу тях изпратиха флотилия от джонки и брандери, но тя беше потопена.

Успехът на двете фрегати, унищожили толкова много джонки, се дължеше на по-голямата сила на огъня и на скоростта, която развиваха във всички посоки при най-малкия порив на вятъра благодарение на такелажа и на платната си. Джонките не можеха да маневрират като фрегатите и да реагират на вятъра като тях. Те бяха пригодени да плуват само в китайски води и в мусони, докато конструкцията на фрегатите им позволява — е да устояват на ревящите стихии на Ламанша и Северно море, където непрекъснато бушуваха бури и ураганите бяха всекидневие.

— Приличаме на мишени — каза адмиралът с погнуса.

— Да — отвърна Струан, — но техните загуби са леки, а нашите — незначителни.

— Нужна ни е решителна победа! — заяви Лонгстаф. — Хорацио напомни ми да кажа на Аристотел да отбележи днешния щурм в бордовия дневник.

— Да, Ваше превъзходителство.

Намираха се на квартердека на флагман „Отмъщение“ и следваха на разстояние една миля движещите се напред фрегати. Встрани от тях плуваше основната част на експедиционните сили с „Чайна клауд“ в предните редици, на борда на който Мей-мей пътуваше тайно с децата.

— Изоставаме, Адмирале — обади се отново Лонгстаф. — Не можете ли да догоните фрегатите?

Адмиралът едва сдържа гнева си и се помъчи да отговори учтиво на Лонгстаф. Направо му се повдигаше при мисълта за месеците, изпълнени с лишения, команди и ответни команди, за цялата тази проклета война.

— Движим се добре, сър.

— Не е вярно. Само се лутаме напред-назад и си губим времето. Нека изпратим сигнал до „Немезис“. Той може да ни изтегли нагоре по течението.

— Да тегли моя флагман на буксир! — изрева адмиралът, та чак лицето и вратът му почервеняха. — Онази тумбеста черупка! Да тегли моя 74-оръдеен кораб на буксир! Това ли казахте?

— Да, разбира се, любезни! — натърти Лонгстаф. — Така ще стигнем по-скоро до Кантон.

— За нищо на света!

— Тогава ще изпратя щаба си на „Немезис“. Ще пусна и катер да ги охранява. Каква е цялата тази ревност? Смешна работа! Корабът си е кораб, независимо дали е платноход или параход. При това не бива да забравяме, че сме във война, която трябва да спечелим. Ще се радвам да ме придружиш, Дърк. Тръгвай, Хорацио!

Лонгстаф обърна гръб и се отдалечи, ядосан на адмирала за налудничавото му поведение. Вбесяваше го враждата между армията и флотата по повод на това кой да поеме командването и чий съвет е по-ценен, освен това кой да има право пръв да избира местата за ремонт и казарми в Хонконг, дали войната да се води по суша или по вода и оттук на чия страна е предимството. Вътрешно той продължаваше да се сърди на този хитър дявол Кълъм, който го беше подвел да сложи подписа си, че се отказва от могилата в полза на тай-пан. Беше повярвал, че тай-панът одобрява идеята. Така добрите им взаимоотношения, изграждани с толкова усилия и в продължение на дълги години, бяха застрашени.