— Да, момче, ти си мехлем за душата ми — каза Струан, като хвърли пилешката кост. — Толкова си млад. Завиждам ти за годините, които ти предстоят. Не може да го оправдае ли? Да бъдеш най-добрият? Да държиш в ръцете си Брок и другите с умелото си присъствие? Лонгстаф и покрай него Короната? Китайския император? И чрез него триста милиона китайци! — Струан отпи от виното. — Оправдава го. Много омраза и малко театрална игра са нищожна цена.

Кълъм се облегна на камъка, а в ума му кипеше възмущение от непреклонността на думите, от въпросите и неумолимите отговоря — „Нима това е Божията воля? — питаше се той. — Най-силните оживява за сметка на слабите. Защото Бог е създал всички твари по този модел. Но Исус е казал: «Смирените ще наследят земята.» Земята ли имал предвид или Небесното царство? Смирението нямаше нито да спечели, нито да опази среброто. Смирението нямаше да спаси «Ноубъл хаус». Смирените никога не ще прогресират не ще надвият жестоките и алчните. Ако аз стана тай-пан, ще придвижа Хартата. Богатството с цел — заветна цел — помисли си той. — Великолепно!“

Омразата на Кълъм Струан към баща му изчезна. Но с нея също любовта. Остана само уважението.

— Защо дойде чак тук на върха? — попита той.

Струан разбра, че е изгубил сина си. Като баща почувства тъга, но като мъж — не. Бе накарал врага си да се сражава при условията, продиктувани от него. Така беше изпълнил бащиния си дълг.

— Да те умори толкова, че да мога да ти говоря и да разбереш — каза той, — че колкото и да е чудесна гледката от върха на могилата, оттук тя е величествена.

За пръв път Кълъм видя гледката.

— Да, наистина. — После се наведе, избра парче пиле и започна да яде.

Струан се помъчи да скрие болката си. „Усмивката ще се върне на лицето му — каза си той. — Трябва да дам на момчето време.“

Почувства се много уморен. Облегна се на един камък, обърна бинокъла си на юг и потърси „Чайна клауд“. Но корабът не се виждаше никъде. После погледът му се задържа в една точка.

— Погледни, момче. Онова там е „Блу клауд“!

Кълъм пое бинокъла и видя клипера. Това беше братът на „Тъндър клауд“, с осемнайсет оръдия, също така бърз и красив. Красив дори и за Кълъм, който ненавиждаше корабите и морето.

— На борда му сигурно има опиум на стойност сто хиляди гвинеи — каза Струан. — Какво би направил ти? Разполагаме с три кораба тук и още шестнайсет, които ще пристигнат след месец.

— Да ги изпратим ли на север? Да продадат товара си?

— Да — по лицето му премина сянка. — Помниш ли Айзък Пери?

— Да. Сякаш беше преди сто години.

— Аз го свалих на брега, защото измени на Макей и защото се страхуваше от мен, а аз не знаех защо. Дадох на Макей петнайсет дена срок да намери отговор на загадката, но той не се върна в Канон. Миналата нощ го видях. Сега е получил работа на брега — заместник — главен съдия и полицай. — Струан запали пура, като закриваше огънчето с ръка срещу вятъра, подаде я на Кълъм и запали друга — Изглежда, сега Пери е получил работа от „Купър — Тилмън“ — по линията Вирджиния — Африка. Поти се за тях.

— Не го вярвам.

— Каза ми го Уилф Тилмън. Миналата нощ. Вдигна рамене и рече, че Пери не щял вече китайските стоки. Затова той му предложил търговия с роби. Пери приел. Впрочем той напусна миналата седмица. Малко преди това Макей го примамил. Пили заедно. Макей му казал, че съм го уволнил… както си и беше… ругал ме и поискал работа на новия кораб на Пери, който се заклел, че продал копие от секретните ни търговски обекти нагоре по брега — географската ширина и дължина… и имената на нашите търговци — продал ги на Морган Брок. Последния път, когато бил в Лондон.

— Значи Брок знае секретните ни обекти!

— Само тези, до които Пери е имал достъп. Десет години търговия. Това ще рече по-голямата част.

— Какво можем да направим?

— Да намерим нови обекти и нови надеждни хора. Така че, сам виждаш, сине, не можеш да залагаш на всекиго.

— Това е ужасно!

— Това е житейски закон. Почини си един час и да тръгваме.

— За къде?

— За Абърдийн. Да проучим тайно. Без да ни усетят хората на У Куок. — Той отвори торбата и подаде на Кълъм пищов.

— Можеш ли да си служиш с това?

— Не много добре.

— Няма да е зле да потренираш.

— Добре.

Кълъм го разгледа. Веднъж след една глупава студентска разправия беше взел пистолет за дуел, но и той, и противникът му бяха така уплашени, че куршумите им прелетяха на много ярда от целта.

— Сега можем да тръгваме — каза Кълъм. — Вече не съм уморен.

Струан поклати глава.

— Искам да почакаме, докато „Чайна клауд“ се появи на хоризонта.

— Къде беше?

— В Макао.

— Защо?

— Изпратих го там — Струан изчисти трохите от жакета си, защото има награда за главата на моята метреса. Също за сина ми и дъщеря ми от нея, ако ги хванат живи. Изпратих Маус с „Чайна клауд“ да ги доведе тук. На борда на кораба ще бъдат в безопасност.

— Но Гордън е вече тук. Вчера го видях.

— Това момиче не му е майка.

Кълъм се учуди, че не го заболя, дето баща му има две, не — три семейства. Три, включително той и Уинифред.

— Похищението на дете е нещо ужасно. Ужасно! — каза той.

— И за твоята глава има награда. Десет хиляди долара.

— Толкова ли струвам? Съмнявам се.

— Ако един китаец предложи десет, значи струваш сто. — Струан отново насочи бинокъла си към „Блу клауд“. — Мисля, че сто хиляди е по-точната цифра. За теб.

Кълъм засенчи очите си от слънцето и тогава разбра комплимента на баща си. Но се направи, че не го е забелязал. Мислеше си за другата метреса и се чудеше какво представлява тя и как е изглеждала майката на Гордън. Мозъкът му работеше студено, безстрастно, без омраза, но с презрение към слабостта и хаотичните действия на баща си. Стори му се странно, че разсъждава така хладнокръвно.

— Какво ще прави Брок със среброто? Непрекъснато ще го нападат пирати, докато то е у него.

— Ще трябва да ни помоли да вземем малко обратно. Срещу документи. Веднага ще го направим. И при по-малка лихва при това. Кажи на Роб да се разпореди.

— Тогава ще започнат да нападат нас.

— Възможно е. — Струан наблюдаваше как „Блу клауд“ бавно се движеше срещу вятъра в посока между Лан Тао и Хонконг. — Щом се върне „Чайна клауд“, аз ще замина. Ще отида с експедиционния корпус и няма да се върна в Хонконг до деня преди бала.

— Защо?

— За да ти дам време да свикнеш с нашата вражда. Ще ти е нужно да се упражняваш. Ти и Роб трябва да започнете да строите. Плановете са вече готови. Освен за Грейт хаус. Аз ще реша какво ще правим с него. Започни строеж на черква на могилата. Накарай Аристотел да начертае плановете. Плати му една десета от това, което ти поиска първоначално. Ти и Роб трябва да свършите всичко сами.

— Да, тай-пан! — каза Кълъм. Тай-пан. Не татко. И двамата чуха пълнената с решителност дума. И я приеха.

— Построй къщата ми в предградието — парцел седемнайсети, плановете са у Роб. След три седмици трябва да е готова, със засадена градина и оградена със стена, висока стена.

— Това е невъзможно.

— Каквото и да струва. Набери сто, двеста строители, ако е необходимо. Обзаведена и с ландшафт, според плана. Искам след три месеца постройките ни да са готови.

— Тук има работа най-малко за десет месеца. Година или повече.

— Да. Затова ще използваме повече хора. И ще свършим по-рано.

— Защо да бързаме?

— А защо не?

Кълъм погледна към морето.

— Ами балът?

— Ти ще уредиш всичко. С Роб и Чен Шенг — нашия компрадор.

— И Роб ли? Той не бива ли да знае, че нашата вражда е престорена?

— Ти ще решиш това. Можеш да му кажеш в деня на бала. Ако искаш.

На хоризонта се появи „Чайна клауд“.

— Сега можем да тръгваме — каза Струан.

— Добре.

Струан постави чашите и останалата храна обратно в торбата.

— Изпрати тук тайно няколко човека, за да наблюдават през деня.