Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

— Седни — каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

— Аз… не разбирам.

— Гледката оттук е по-добра, нали?

— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.

— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

— Пиле ли?

— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

— А могилата. Аз…

— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.

Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.

— Искам да кажа за могилата. Аз…

— Яж — прекъсна го Струан и му предложи от пилето.

Кълъм взе една кълка.

— Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.

— Да — каза Струан. — Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.

Кълъм беше потресен.

— Ти… ти искаше от мен да направя това?!

— Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.

— Ти… ти сам планира аз да направя това!

— Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ — и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.

— Ти… ти ме остави… остави ме два дена и две нощи да се пека вада… като знаеше колко лесен е отговорът!

— Много ли беше лесен?

— За тебе — да! — извика Кълъм.

После скочи на крака.

— Да! — изведнъж гласът на Струан стана рязък. — За мен. Но не и за теб. Ти сам взе решението и затова сега си по-достоен. Сега си мъж. Ако аз ти бях предложил идеята за божи храм, ти нямаше да си в състояние да я осъществиш. Никога! Щеше да се издадеш. Трябваше да вярваш в това, което правиш. Само за миг Брок да се бе досетил, че аз заговорнича с теб, щеше да ни направи за посмешище в Азия. Щяхме да загубим честта си завинаги.

— Ти би ли ме пожертвал за тази чест? — изкрещя Кълъм. — Твоята скапана чест?

— Нашата, Кълъм — каза Струан. — Колко хубаво е човек да те чуе най-после да изругаеш. Така ставаш по-човечен, момче! Повече заприличваш на човек.

— А целият този гняв, твоят гняв, беше преструвка, нали?

— Разбира се, момче. Това беше предназначено за Брок. И за другите.

— Дори и за Роб?

— За него повече от всеки друг. Хапни малко.

— По дяволите яденето! Ти си дявол! Ще повлечеш всички ни в ада. Кълна се в Господа Бога, че аз…

Струан подскочи и сграбчи сина си за рамото.

— Слушай, преди да си казал нещо, за което ще съжаляваш. Разчитах, че ще проявиш смелост да вземеш решение, и ти го направи. Сам Без моя помощ. И аз те благослових. Сега ти си Кълъм Струан — човекът, който дръзна да се противопостави на тай-пана. Човекът, който му отне под носа жадуваната могила. Ти сега си единствен. За един ден набра много повече авторитет, отколкото би придобил за двайсет години. Как другояче мислиш, че е възможно човек да контролира хората и да ги води за носа? Само със здравината на ръцете си ли? Не! С мозъка! И с магия! — Той пусна Кълъм.

— С магия ли? — Кълъм се задави. — Ти говориш за черна магия!

Струан се позасмя, седна отново и си наля от виното.

— Тези, които имат глави на раменете си, ще кажат Вижте колко умен е Кълъм. Той дава могилата на църквата и така този дявол Струан вече не може да разруши „Ноубъл хаус“, като прахоса богатството му за една нищо и никаква могила. Но в същото време Кълъм спасява авторитета на тай-пана, така че този дявол не може да го убие за това, че е дал земята на църквата. — Струан отпи от виното.

— Дори и Брок сигурно е впечатлен, независимо дали смята това за тайна сделка или не, тъй като ти си я сключил. Религиозните ще те благославят, че си дал най-хубавото на църквата. Глупаци като Лонгстаф ще се боят от теб и ще ти искат съвет. Циниците ще се възхищават от хитрото ти решение, ще те презират и ще казват: „Кълъм е наследил дявола от баща си. Пазете се от него.“ Мнението ми е, чети си извоюва положение.

— Но… но ако аз го извоювах… тогава ти, ти го загуби!

— Да. Но аз и без това имам предостатъчно. И за теб, и за Роб. А нямам време да те утвърдя на мястото ти. Внимавай, момчето ми. Сега всички си мислят: „Кълъм веднъж се отърва, но ще може ли следващия път?“ Те сега се надяват, че омразата помежду ни е достатъчна, за да се унищожим един друг. И точно това ще се опитаме да направим. Открито. Публично.

— Какво?

— Точно така. Студена вражда, където и да се срещнем. И не след дълго Брок ще се опита да те привлече на своя страна. И Купър… и Тилмън. Ще те тъпчат с лъжи… или с изопачени истини… ще се надяват, че ме мразиш ужасно и си готов да погубиш и мен, и себе си. И „Ноубъл хаус“. Тъй като всички търговци се стремят към това. Но сега, сега никога няма да им се удаде! Ти доказа, че си достоен!

— Аз няма да се съглася на подобно нещо — каза тихо Кълъм.

— Ще се съгласиш и още как! Пет години и пет месеца! Дал си свещена клетва!

— Сега се опитваш да ме обвържеш!

— Ти сам се обвързваш. От днес заплатата ти е утроена.

— Смяташ ли, че парите играят тук някаква роля за мен?

— Това не може да ти компенсира двата непоносими дни.

— Не искам никакви пари. И няма да го направя. Не мога.

Струан замислено избра една кълка.

— Обмислих го много внимателно. Съблазняваше ме мисълта да не ти казвам. Да те оставя несъзнателно да играеш ролята. Но сега ще бъде много по-приятно за нас двамата, защото знаеш.

— Искаш да ме накараш да живея и умра с омраза към теб? Само за да продължи съществуването на „Ноубъл хаус“!

— Знаеш отговора на този въпрос.

— Но това е непочтено!

— Съгласен съм. Донякъде — каза той, като дъвчеше пилето. — Аз съм всичко това, което каза, че и повече. Нарушавам божите заповеди, но не всички. Знам какво върша и съм готов да отговарям за последствията. Но аз съм единственият човек на този свят, на когото можеш да се довериш напълно, но при условие че не започнеш да кроиш планове и не се опълчиш срещу къщата. Аз съм тай-панът. А ти си оставаш същият, непроменен, независимо, че си страдал и хитрувал.

— Това, което ми предлагаш, не може да оправдае лицемерието или причиненото зло.