— Беше нещастен случай.

— Да. Но куршумът е могъл да бъде насочен.

— Невъзможно. Кой би желал да го убие?

— Кой би желал да убие вас? Или Кълъм? Или може би мен? Ние всички бяхме много близо един до друг.

— Кой?

— Имам немалко врагове.

— Брок не би ви убил хладнокръвно.

— Не казвам, че би го направил. Предложете награда за предоставена информация. Някой може да е видял нещо.

Заедно наблюдаваха Селцето. Сега то бе останало далеч от дясната страна. Виждаха се само пламъци и пушек над покривите на Кантон.

— Това нападение беше чиста лудост. Не се е случвало по-рано. Защо им беше да правят това? Защо? — попита Лонгстаф.

— Не зная.

— Този път, като стигнем в Хонконг, ще тръгнем на север, по дяволите! Императорът ще съжалява много, задето е дал тази заповед!

— Да. Но първо трябва да ударим по Кантон.

— Но това е загуба на време!

— Да ударим до една седмица. Не е необходимо да искате разрешение за това. Отново поискайте откуп за Кантон. Шест милиона таела.

— Защо?

— Ще ви е необходим най-малко един месец, за да подготвите атака на север. Времето още не е подходящо за флотилията. Трябва да чакате и подкрепленията. Кога пристигат?

— След месец. Шест седмици.

— Добре. — Лицето на Струан доби по-твърдо изражение. — Междувременно Ко-хонгът ще намери шест милиона таела.

— Това ще им бъде за урок, задето не ни предупредиха, по дяволите.

— Още преди да тръгнете на север, ще трябва да развеете флага тук. Ако се отърват лесно след подпалването на Селцето, ние ще загубим авторитета си и безопасността си в бъдеще. Заповядайте „Немезис“ да остане близо до брега. Ултиматум от дванайсет часа или ще опустошите града!

Сергеев изстена и Струан се приближи до него. Руснакът бе още в шоково състояние и почти в безсъзнание.

После Струан забеляза, че покръстеният от Маус китаец го наблюдава. Човекът бе застанал на главната палуба до планшира на десния борд. Той прекръсти отдалеч Струан, затвори очи и започна тихо да се моли.

Струан скочи от катера върху новия кей на Куинс таун и забърза към огромната, почти завършена триетажна сграда. Небето бе нажежено до бяло и от жегата той накуцваше още по-силно. Лъвът и Драконът потрепваха горе на пилона.

Забеляза, че много от по-малките сгради и жилища бяха напълно готови и покриваха Хепи вели. Строежът на черквата върху могилата бе вече започнал. Пристанът на Брок в долния край на залива бе завършен и фабриката в съседство — почти готова. Около другите сгради и жилища все още се мъдреха високи бамбукови скели. Куинс роуд бе покрит с камъни.

Но макар и да бе само ранен следобед, виждаха се много малко работещи кулита. Денят бе горещ и много влажен. Бе се появил приятен източен вятър, който леко погали долината.

Той влезе в голямото фоайе, ризата — залепнала на гърба му от горещината. Един потен португалски чиновник вдигна стреснато глава.

— Мадре де Диос, мистър Струан! Добър ден, сеньор. Не ви очаквахме.

— Къде е мистър Роб?

— Горе, сеньор, но…

Но Струан вече тичаше нагоре по стълбите. Първата площадка се разклоняваше на север, изток и запад в коридори, които водеха към вътрешността на сградата. Много прозорци бяха обърнати към морето и към сушата. Флотилията лежеше мълчаливо на котва, а лорчата му бе първият кораб, завърнал се от Кантон.

Той сви на изток и прекоси полузавършената трапезария, стъпките му чаткаха остро по каменния под. Почука на вратата и я отвори.

Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.

— Здравей, Сара.

— Здравей, Дърк.

— Как е Карин?

— Умря.

Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.

— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.

Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.

— Кога се случи това?

— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.

Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.

— Как е бебето?

— Все още е живо. Локлин е все още жив.

Струан изтри капчица пот от лицето си.

— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.

— Видях катера ти, когато акостира.

— Къде е Роб? — попита Струан.

Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.

Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.

Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.

— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.

Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.

Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.

Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.

Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.

— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“

— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.

— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?

Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.

„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“

Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?

Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.

Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.

Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.

Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.

Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.

Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.

После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.

— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?