— Добре съм, по дяволите!

Брок го остави и отиде на кърмата. Лодките теглеха здраво. Водата не помръдваше.

— Тегли по-силно! — извика той. — Приготви предната котва, Нагрек!

Изтеглиха кораба на закътано място, докато водачът диктуваше монотонния припев, и когато Брок се увери, че са в безопасност, заповяда да спуснат котвата. Корабът се полюля с приливната вълна и застана неподвижен.

Брок повика шивача на платна.

— Слушам, сър! — каза старецът.

— Уший савани! — каза той и посочи седемте тела. — Използвай стария грот. Когато зазори, вържи им по една верига на краката и зад борда! Аз ще прочета молитвата, както винаги.

— Слушам, сър!

Брок се обърна отново към Горт:

— Кога, след като застъпи на вахта, заседнахме?

— Няколко минути по-късно. Не. Беше точно един бел. Сега си спомням ясно.

Брок помисли малко.

— Не бихме могли да се откъснем и за нула време да се окажем на брега. По никакъв начин. Трябва да са прерязали въжето в предишната вахта. — Брок погледна към Нагрек и той трепна. — По време на твоята вахта. На разсъмване двайсет камшика за тези, които ба на пост.

— Да, сър — каза Нагрек ужасен.

— Ако не беше ти, оня проклет пират щеше да ме застреля, така че ще го имам предвид, Нагрек.

После слезе долу.

— Всичко е наред, мила — каза той. Лайза все още стоеше като канара пред каютата на децата си.

— Благодаря, Тайлър — каза тя и остави пищовите. — Тежко ли беше?

— Горе-долу. Заради среброто. Пирати в самото пристанище! В пристанището! Между пиратите имаше и англичани. Убих един, но водачът, да го вземат мътните, се отърва. Децата добре ли са?

— Да. Те са вътре. Сега спят. — Лайза се поколеба. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Нали говорим!

Тя тръгна угрижена към главната каюта. Той я последва и тя затвори вратата.

В три бела Брок отново се качи на палубата. Мъглата се разсейваше, но вятърът бе стихнал. Той подуши въздуха и опита вкуса му — скоро вятърът щеше да задуха с нова сила и на сутринта мъглата щеше да се разнесе.

— Горт, да слезем долу и да проверим товара.

— Никой от тези гадове не е слизал долу, татко.

— Все пак ще проверим. Ела и ти, Нагрек!

Брок взе фенера и те се спуснаха долу.

— Ето! Вратата е все още залостена — каза Горт.

Усещаше раздираща болка в раната.

Брок отключи вратата и те влезнаха вътре. Постави фенера върху среброто и отново залости вратата.

— Да не си полудял, татко?

Брок гледаше към Нагрек.

— Какво има, мистър Брок? — попита Нагрек, вцепенен от ужас.

— Изглежда, Нагрек е пипал сестра ти, Горт.

— Не, не съм! Не съм, кълна се! — извика Нагрек. — Изобщо не я докосвал!

Брок откачи бича, който висеше на стената.

— Изглежда, отишъл в каютата й, докато е спяла, събудил я и си поиграл с нея.

— Изобщо не съм я докосвал, нищо лошо не съм й сторил, кълна се! — извика той. — Тя ме повика в каютата си. Тя ме повика! Днес следобед ми каза да отида при нея. Самата тя. Господи!

— Значи си бил в каютата й!

Горт се спусна към Нагрек, но изруга от болка, когато катранът се отлепи от раната. Нагрек побягна към вратата, но Брок го блъсна назад.

— Свършено е с теб, Нагрек!

— Нищо лошо не съм й сторил, кълна се в Бога, кълна се…

— Пъхал си мръсните си ръце под ризата й!

Бичът продължаваше да се впива в тялото на Нагрек и Брок постепенно го натика в дъното на трюма.

— Пъхна ги, нали, мръснико?

— Кълна се в Бога, не съм я докоснал. Недейте, мистър Брок! Моля ви! Нищо не съм й сторил… съжалявам… само я пипнах… нищо повече… нищо повече.

Брок спря и дъхът му секна.

— Значи е вярно. Чу ли, Горт? — И двамата се нахвърлиха върху Нагрек, но Брок беше по-бърз, стовари юмрук отгоре му и той загуби съзнание. Брок бутна Горт настрана. — Почакай!

— Но, татко, тази гад…

— Почакай! Майка ти каза, че бедното момиче се страхувало отначало да каже истината. Тес си мисли, че е забременяла от него, защото я пипал. Но Лайза твърди, че тя е девствена. Само я докоснал, слава богу.

Брок пое дъх, съблече Нагрек и почака, докато той дойде в съзнание. После отряза члена му. И го би до смърт.

— Искал си да ме видиш, татко — каза Кълъм с каменно лице.

Струан стоеше на върха на могилата с бинокъл на врата, но й пояса и скупчено на земята бойно желязо. Беше наблюдавал как син му слезе на брега, прекоси долината и се качи на хълма. Вятърът гонил облаците и слънцето на хоризонта обещаваше денят да бъде хубав. Струан посочи надолу.

— Гледката оттук е чудесна, нали?

Кълъм не каза нищо. Почувства как краката му омекват под огнения бащин поглед.

— Не си ли съгласен?

— Църквата ще… всички ще…

— Зная за църквата — прекъсна го Струан. — Чу ли за Брок? — Гласът му беше много тих и спокоен.

— Какво да чуя?

— През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?

— Да. — Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. — Но не знаех какво става.

— Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.

— Горт?

— Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. — Лицето на Струан сякаш се втвърди. — Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.

Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.

— Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?

— Не те разбирам.

— Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб — този хълм — нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?

— Искаш ли?

— Не се страхувам от теб. — Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. — Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.

— Ти смяташ, че бих те убил?

— Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?

— Така ли?

— Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.

— Какви почтени хора?

— Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.

Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.

— Ела!

— Защо?

— Искам да поговорим насаме.

— Но сега сме сами.

Струан кимна с глава към закотвените кораби.

— Там има очи, които ни наблюдават. — Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. — Отвсякъде ни виждат. — И посочи към върха на запад. — Ето къде трябва да отидем.

Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.

— Не.

— Толкова ли е далеч за теб? — Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. — Не мислех, че се страхуваш.

Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“