Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.

Тя вдигна очи и му се усмихна.

— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?

— Липсваше ми фантастично, айейа.

— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?

— Тревоги, Мей-мей. Мислех, че съм те загубил. Къде са децата?

— В Макао. Изпратих в къща на Чен Шенг да се грижи голяма сестра. Кога започна болест треска, помислих, че ужасно умно. Изпратих ги с Ма-рий Син-клер. За какво ти мислиш, че загубил?

— Нищо. Кога заминаха децата?

— Преди седмица. Ма-рий ще гледа да са здрави. Тя завръща утре.

— Къде са А Сам и Лим Дин?

— Изпратих за храна. Кога виждаме твоя лорча, мисля, айейа, къща страхотно мръсна и без храна. Накарах бързо да почистят къща и изпратих да купят храна, голяма работа! — Тя тръсна глава. — Тези мръсни некадърни мръсници нуждаят от бой. Аз ужасно радвам, че се върна, тай-пан, о, да, наистина. Домакинство поскъпва и аз нямам пари, ти трябва да дадеш още, защо ние грижим за Лим Дин цял клан и А Сам. Ха, не защо аз интересувам от техни преки семейства, това всъщност голяма изнуда, голяма работа, но цели кланове! Хиляда пъти не, по дяволи! Ние богати, да, но не така богати и ние трябва да пазим наше богатство или ще останем без пукната пара! — Тя се намръщи, докато го гледаше. — За какво тревога?

— Умря Роб. И малката Карин.

Очите й се разшириха и щастието я напусна.

— Знаех за малко момиченце. Но не за брат Роб. Чувам, че има треска — преди три-четири дни. Но не, че умрял. Кога става това?

— Преди няколко часа.

— Това ужасен джос. По-добре да напускаме тази проклета долина.

— Не е проклета, момиче. Но наистина тук има треска.

— Да. Но прости, че отново споменавам, не забравяй, че живеем на клепач на дракон.

Тя извърна очи нагоре и занарежда куп кантонски и мандарински жалби. Когато свърши, каза:

— Не забравяй, че наш фенг шуй тук ужасно страшно лош.

Струан трябваше веднъж завинаги да реши проблема, който го измъчваше от седмици. Ако напусне долината, всички ще я напуснат. Ако остане, Мей-мей може да заболее и да умре, а той никога не би рискувал това. Ако той остане, а тя замине за Макао, може да умрат други, които не бива да умират. Как да спаси хората от треската и същевременно да запази Куинс таун и Хонконг?

— Тай-пан, ние чуваме, че имали много неприятности в Кантон?

Той й разказа какво се бе случило.

— Фантастично луди. За какво плячкосват, айейа?

— Да, за какво им е?

— Но ужасно умно за всички да не горят Селце, докато не свършила търговия. Много умно. Какво ще стане сега? Ще тръгнете срещу Пекин?

— Първо ще се разправим с Кантон. После с Пекин.

— Защо Кантон, тай-пан? Това бил император, не те. Те само изпълняват заповеди.

— Да, но трябваше да ни предупредят за опасността. Ще платят откуп от шест милиона, и то бързо, иначе ще останат без град, по дяволите. Първо Кантон и после на север.

Мей-мей се намръщи още повече. Знаеше, че ще трябва да предупреди дядо си Джин-куа. Защото Ко-хонгът трябваше да намери парите за откупа и ако Джин-куа не бъде предупреден, той ще се разори. Преди никога не бе изпращала информация на дядо си и никога не бе използвала положението си и сведенията си за тайни цели. Но този път знаеше, че трябва. И силно се развълнува при мисълта, че ще участва в интрига. „Когато няма интрига и тайни — мислеше си тя, — животът е лишен от много радости. Чудно обаче защо е грабела тълпата, когато не е имало нужда от това. Глупаво.“

— Ще бъдем ли сто дена в траур за твой брат? — попита тя.

— Аз и сега съм в траур, момиче — каза той безсилно.

— Сто дена е обичай. Аз ще уредя китайско погребение с Гордън Чен. Петдесет професионални оплаквачи. С барабани, кречетала и знамена. Чичо Роб ще има погребение, кое ще се помни много години. В това няма да пестим пари. После ти ще бъдеш доволен, както и богове ще бъдат доволни.

— Не можем да направим такова нещо! — каза той ужасен. — Това не е китайско погребение. Не можем да наемем професионални оплаквачи!

— Тогава как ще показваш на публика, че обичал брат и как ще дадеш на него почит пред истински хора на Хонконг? Не сме ли ние „Ноубъл хаус“? Можем ли да изгубим уважение на най-прост кули? Можем ли да покажем особено лоши обноски и лош джос? Ти просто не можеш да направиш това!

— Но това не е по нашите обичаи, Мей-мей. Ние правим нещата по друг начин.

— Разбира се — съгласи се тя с готовност. — Моя цяла гледна точка, тай-пан. Ти грижиш за свой престиж при варвари, а аз ще правя също при мои хора. Аз сама ще правя траур сто дни, защото аз не мога да отида публично на твое и на китайско погребение. Аз ще облека бели дрехи, кое цвят на оплаквачки. Ще поръчам масичка и всяка нощ ще покланяме на нея. После, на края на сто дни, ще изгорим масичка, както винаги, и негова душа ще възроди, както винаги. Това, тай-пан, е джос. Богове имат нужда от него, няма значение.

Но той не я слушаше. Блъскаше си ума да намери отговор: как да се пребори с болестта, как да задържи долината и как да защити Хонконг.

Три дни по-късно Роб бе погребан до гроба на Карин, Волфганг Маус изнесе молебена в непокритата черква под безоблачното небе.

Присъстваха всички тай-пани освен Уилф Тилмън, който все още лежеше в корабчето на „Купър — Тилмън“, болен от треската на Хепи вели и едва дишащ. Нямаше го и Лонгстаф. Той, генералът и адмиралът бяха вече отплували за Кантон заедно с флотските и армейските кораби и с всички войници, които бяха все още годни. Болестта дизентерия бе вече поразредила редиците им. „Немезис“ бе тръгнал най-напред.

Сара седеше на първата грубо скована пейка. Бе облечена в черни дрехи и носеше черен воал. Струан също беше облечен в черно. Както Мери и Лайза, Тес и другите. Мъжете бяха облечени траурно и се потяха обилно.

Струан се изправи да прочете глава от библията. Шиваун го наблюдаваше с интерес. Предишния ден му бе изказала съболезнованията си и разбра, че не може да направи нищо повече. След една-две седмици всичко щеше да си дойде на мястото. Сега, след смъртта на Роб, се налагаше да промени плана си. Бе възнамерявала да се омъжи скоро за Струан и да го отведе: първо във Вашингтон, за да го запознае с влиятелни хора, а оттам в Лондон и в Парламента, но вече със солидни американски връзки. После отново във Вашингтон, този път като посланик. А ето сега планът трябваше да се отложи, защото той не можеше да замине, без да подготви Кълъм за поемане на длъжността.

Едновременно с безмълвното, тъжно, облечено в черно погребение в Хепи вели и тържественото шествие по Куинс роуд към гробището, през тесните улички на Тай Пинг Шан се виеше оглушителна китайска погребална процесия. Китайците отправяха вопли към боговете за голямата загуба на „Ноубъл хаус“, пищяха и стенеха, късаха дрехите си и биеха барабани.

Всички хора от Тай Пинг Шан бяха особено впечатлени от обноските на тай-пана и щедростта на неговия дом. Статутът на Гордън Чен също порасна с порасналия авторитет на баща му, защото никой от обитателите на хълма не беше предполагал, че тай-панът ще окаже такава почит на техните богове и обичаи. Не че Гордън Чен се нуждаеше от по-голям авторитет. Нима не бе вече най-големият земевладелец в Хонконг, с пипала, които се простираха във всички области на търговията? Нима не притежаваше повечето от сградите? И търговията с носилки? И трите перачници? Четиринайсет риболовни сампани? Две аптеки? Шест ресторанта? Деветнайсет ваксаджийници? Магазини за облекло, обущарници и дюкяни за изработка на ножове? Не притежаваше ли той петдесет и един процента от първия бижутериен магазин с експертни резбари от Квантунг, майстори на бижута и на дърво?

И всичко това, като се изключат огромните му валутни сделки. Айейа! И какъв лихвар! Не бе за вярване, но той бе толкова богат, че отпускаше заеми с един и половина процента по-малка лихва от обичайната и монополизира промишлеността. Носеха се слухове, че е съдружник на самия тай-пан и че със смъртта на неговия варварски чичо ще придобие нови несметни богатства.