Струан затвори дневника.

— Всички ли убихте?

— Джонките не се числят към редовната ни флотилия, приятел, по-голямата част.

— Всички ли убихте?

— Те сами избиха себе си, тай-пан. Аз не бях там.

— Знаете какво представляват тези непрокопсаници, тай-пан — намеси се Скрагър. — Ако това бяха хора на У Фанг Чой… защо ще връща дневника, а? Историята стигна до неговите уши. Той ме изпрати да огледам мястото. Когато пристигнах там, на борда нямаше никакви хора. Нито тела. Нищо.

— Ограбихте ли го?

— Познавате морските закони, тай-пан. Корабът беше претърпял корабокрушение и беше изоставен. Спасихме половината товар. Шестнайсет топа, барут и гюллета.

— Къде е хронометърът?

Скрагър отмести погледа си.

— Е, на борда на моята джонка, разбира се, макар че не мога да си служа с него. Поне засега. Ще намеря някой да се грижи за него. Нека бъдем справедливи. Но знаете ли, тай-пан, знаете ли какво направиха онези мръсни негодници? Оставиха инструмента да спре. Представете си! Истината казвам, ей богу! Оставиха го да спре! Чак след седмици открихме един търговец, който знаеше лондонското време. Американец. Бостън Скайларк. — Скрагър се разсмя, после добави: — Четири от техните момчета решиха да дойдат с нас.

— А останалите?

— Оставихме ги на дрейф край Филипините. Близо до брега. Честна дума. Преди три или четири седмици.

У Куок се размърда на възглавниците, като се почесваше лениво.

— Последно, тай-пан, баща ми каза: „Десет таела на кораб не е много, за да ви осигурим свободно плаване. Десет таела на кораб и английският флаг получава протекцията на У Фанг Чой.“ Чух, че разполагате с нова котвена стоянка тук, в Хонконг. Съгласен ли сте?

— Мога да му дам един таел.

— Най-малко шест. Най-малко. Така каза баща ми, а той знае, че с вас се преговаря трудно. Шест!

— Един!

— Седнете. Да пием още грог. Ще донесат и ядене — каза У Куок.

— След пет минути този кораб ще хвръкне във въздуха и заложникът ще бъде обесен!

У Куок се оригна.

— Няма да обесите сина ми, приятелю.

— Разбира се, че не — отвърна презрително Струан. — Само едно бедно преоблечено момче.

У Куок се ухили самодоволно и отпи голяма глътка.

— Много сте хитър, тай-пан. Два таела на кораб тогава Съгласен ли сте? И слушайте какво ще ви кажа. Задръжте момчето — обесете го, хвърлете го във водата — ваше е. Изпратете го обратно и ние ще ви го обесим.

— Какво? — избухна Скрагър. — Момчето не е ваш син?

— Разбира се, Скрагър. Да не мислите, че съм глупак? — каза Струан дрезгаво. — Зная колко струва клетвата на подобна твар — тръгна гордо към вратата.

— Но нали аз и вие се заклехме — извика Скрагър ужасен. — Дадохме му честната си дума! Вие казахте, че това е ваш син. Така ми казахте, за бога!

— Тай-панът никога не би изпратил собствения си син на борда на нашия кораб. Защо аз да пращам моя син при него?

— Но аз му се заклех, за бога! Това е измама!

У Куок се изправи бавно.

— Наричаш ме измамник, приятел, така ли?

— Не, разбира се — побърза да отговори Скрагър, като се опита да прогони гнева от лицето си, — просто се заклех и държа на клетвата си. Това, което направихте, не е редно, съвсем не е редно. Това е всичко.

У Куок поклати уморено глава и се оттегли в покоите си.

— Варварите са много странни, приятел. Наистина са много странни.

Решетъчната врата се затвори след него.

Скрагър се качи на палубата. „Господи — помисли си той и едва не заплака от гняв, — край на всичко! Ще го науча аз него — тоя мръсен развратен езичник, гаден педераст. Дяволите да ме вземат, ако не го унищожа. Но след като мине изборът на хората. Не по-рано. Не смея преди това, защото всичко ще пропадне. Но след това, ей богу, след това…“

От небето се изливаше пороен дъжд. „Чайна клауд“ пореше водата северно от южния бряг на остров Хонконг по посока на главното северно пристанище.

Струанови обядваха в главната каюта: ястие от миди, студено пържено пиле, моряшки бисквити, ябълков пай и плодови консерви. Изстудено в морската вода сухо бяло вино и шампанско. И чай.

— Четирийсет лака — четири монети — каза Роб, докато чоплеше храната. — Едната е на У Фанг Чой. Интересно в кого ли са другите три?

— Сигурен съм, че в Джин-куа има една. Може би две — каза Струан. Пресегна се през масата и си взе още една пушена херинга.

— Услугата, която искат, е огромна — каза Роб. — Тези дяволи са дали десет лака. С клипер като „Чайна клауд“ могат да нападат дори фрегати. Ще прережат всички азиатски пътища към империята. Един кораб и освен това десет човека, които ще се научат да строят нови. Деветнайсет човека ще бъдат обучени за капитани, за да могат самите те да обучават нови! Попаднахме в капан и сме обречени. Ужасно!

— Джин-куа те измами. Измами те! — каза Кълъм.

— Не. Надхитри ме, но и това не е точната дума. Не проявих достатъчно далновидност. Самият аз, момче! Когато човек седне на масата за преговори, всяка от преговарящите страни е длъжна да направи най-добрата сделка. Много просто. Аз се оказах по-слаб от него, това е всичко. Но дори и да знаех, че монетите са разпределени между повече хора, пак трябваше да сключа сделката, както той искаше. Нямах никакъв друг избор.

— Щом успяха да надхитрят теб, Дърк, какъв шанс имам аз? А Кълъм?

— Никакъв. Освен ако не се научите да мислите самостоятелно и не се поучите от грешките на другите. Не бива да се отнасяте с китайците като с европейци. Те са различни.

— Така е — съгласи се Кълъм, — грозни, отвратителни езичници. Освен това изглеждат толкова еднакви, че не можеш да ги различиш.

— Не съм съгласен. Това, което казах, е, че те не мислят като нас — обясни Струан.

— Тогава какъв отговор да дадем, татко?

— Ако знаех, нямаше никога да греша. Те просто са пет хиляди години пред нас. Сега ми подай яденето, моля. Благодаря.

Кълъм му подаде блюдото и Струан си сипа трета порция.

— Не изглеждаш много разтревожен, Дърк — каза Роб. — Това може да ни разори. Да разруши търговията ни в Азия.

— Яж, Роб. И ти, Кълъм. Яжте. — Струан откъсна още една пилешка кълка и я постави в чинията си. — Положението не е чак толкова страшно. Първо, деветнайсетте човека. Те сигурно са шпионина У Фанг Чой и неговата пасмина. Но преди да започнем обучението, ще трябва да ги научим на английски език, нали така? А след като сме в състояние да им говорим, защо да не ги променим? От пирати да ги превърнем в полезни граждани? Може и християни, какво ще кажете? Деветнайсет възможности да ги спечелим на наша страна. Бих казал, че имаме добри изгледи. Ако ги спечелим на наша страна — дори един от тях, — ще успеем да се доберем до пиратските бърлоги. Ще ги завладеем и унищожим когато пожелаем. Второ, клипера. След година и един ден ще се готвя за морска битка. Това е всичко. Ще им предам кораба, после ще го потопя. Не съм давал обещание да не го потапям.

— Защо да не сложим бурета с барут в трюма и бавно горяща свещ? — предложи Роб.

— У Куок е много хитър и няма да се хване на въдицата.

— Няма ли начин от външната страна на корпуса да провесим мини, скрити под водата.

— Вероятно ще можем. Може и да не ги открият. Колкото и да сме натясно, трябва да се измъкнем от ситуацията, без да нарушаваме свещената клетва, която сме дали. Не бива да лъжем. В противен случай ще загубим авторитета си. Аз ще убия У Куок.

— Защо?

— За да му покажа, че клетвата има цена. И за да бъдем достойни за следващите поколения. Настъпи тишина.

— Мислех, че след пет месеца ще се върнеш у дома — каза Роб.

— Ще се върна. Ще откарам новия кораб, когато е готов. Ще го кръстим „Лотъс клауд“. — Струан избърса устата си със салфетка. — Разбирам мотива им за хората и за кораба. Но защо трябва да изучим три момчета като контета. Това не разбирам. Не знам защо мисълта за момчетата ме безпокои.