— Да не би да са синовете на У Куок?

— Или са синове, или са племенници, това е сигурно. Но защо — Какво печелят от това?

— Ще се доберат до всичко, което е английско. До всички наши тайни — отговори Кълъм.

— Не, момчето ми. Това, което важи за останалите, важи и за момчетата. Нещо повече. Те могат по-лесно да възприемат нашия начин на живот. У Фанг и У Куок сигурно са помислили за това. Защо са готови да жертват синовете си? Защо контета, а не капитани, войници, корабостроители, оръжейници или нещо полезно? Защо контета?

Не получи отговор.

Когато „Чайна клауд“ влезе през западното пристанище в залива на Хонконг, Струан се изкачи на квартердека и застана до Кълъм и Роб. Дъждът бе престанал и задуха свеж вятър. Смрачаваше се. Струан се почувства бодър и весел. Но още щом стъпи на палубата, радостта му се стопи.

— Всемогъщи боже!

Пристанището гъмжеше от азиатски търговски съдове и от корабите на кралската флотилия. А брегът бе отрупан с палатки, в които бяха разквартирувани четирите хиляди войници на експедиционния корпус.

Обаче Струан бе най-много потресен от вида на стотиците китайски сампани на север от Глесинг пойнт. Рояци от напускащи и прииждащи джонки и сампани. По склоновете на един от хълмовете бяха изникнали като гъби хиляди мънички колибки.

— Още откакто се върнах от Кантон, започнаха да прииждат китайци — обясни Кълъм. — Господ знае колко са на брой. Поне четири или пет хиляди. Те ще ни погълнат. Пристигат натоварени джонки или сампани и се изливат на брега. После затъват в тази каша. През нощта хитрите дяволи се промъкват и крадат всичко, което е преносимо.

— Всемогъщи боже!

— Първо се разполагаха по целия остров. После накарах Лонгстаф да им определи временно този склон. Нарекоха го Тай Пинг Шан или нещо подобно.

— Защо не ми казахте?

— Аз и чичо искахме да го видиш с очите си. Няколко часа нямаше да са от особено значение. Европейското население — освен войниците — наброява сто и петдесет човека. Лонгстаф продължава да си скубе малкото коса, която му остава. Всяка нощ прибираме от пристанището десет или петнайсет китайски трупа. Убити или удавени.

— Трябва да видиш в каква мръсотия живеят — каза Роб, — в каква мизерия! Отначало имаше достатъчно място, но те продължиха да прииждат на вълни.

— Е — каза Струан, — поне няма да ни липсват кулита и помощници. — После се обърна към Орлов: — Поздравете флагмана и изпратете сигнал от ваше име: „Искам разрешение да акостирам на разстояние осем кабела.“ Моряците на палубата и всички елате отзад.

Орлов кимна с глава.

Топовете на „Чайна клауд“ изгърмяха и веднага се чу ответен залп. Бяха получили разрешение. Събраха екипажа. Тогава Струан се приближи до релсата на квартердека.

— Всички остават на кораба до утре на обяд. И никой да не се качва на борда в това време. Нито дума за нашия товар. Или че аз съм на кораба. Ще накажа най-сурово всеки, който каже и една дума. Утре сутринта ще платя в сребро двойна месечна заплата. Офицерите да осигурят въоръжена охрана до вахтата на квартердека. Свободно.

Моряците извикаха три пъти ура за тай-пана и се разпръснаха.

— Кога е продажбата на земята, Кълъм?

— Утре в три часа, татко. В Хепи вели.

— Роб, уточни своевременно номерата на парцелите.

— Да, донесъл съм списък. Ще купим ли могилата?

— Разбира се.

Роб помисли малко.

— Ако Брок е непреклонен като теб, можем да жертваме цялото си бъдеще заради този проклет хълм.

— Да. — Струан направи знак на Орлов. — В два бела от сутрешната вахта изпратете сигнал на Брок от името на Роб и го поканете на борда в четири бела. Събудете ме в два бела. Дотогава никой да не ме безпокои. Сега вие сте отново командир.

— Добре — отвърна Орлов.

— Ще отида да поспя малко, Роб. Ти и Кълъм направете същото. Утре ни чака дълъг ден. А, да! Кълъм, ти може би желаеш да се погрижиш за бала. Къде и кога да стане. След трийсет и един дена — След това слезе долу.

Когато „Чайна клауд“ се приближи до флагмана, Кълъм отиде до Орлов.

— Спуснете, ако обичате, голямата лодка, щом хвърлим котва.

— Тай-панът каза всички да останат на борда. Никаква лодка няма да спускам без негово разрешение.

— Това явно не се отнасяше до нас — до мистър Струан и мен! — отговори рязко Кълъм. Орлов се позасмя.

— Не познавате баща си, Великане. Той каза всички. И така ще бъде.

Кълъм тръгна към люка, но Орлов го спря. Бойното желязо се поклащаше леко на ръката му.

— Той заповяда да не го безпокоят. Това са неговите заповеди.

— Махнете се от пътя ми!

— Той никога не заповядва нещо без причина. Попитайте чичо си. Никой няма да слиза на брега, докато аз съм капитан на „Чайна клауд“! Ако той искаше вие да слезете на брега, щеше да го каже.

— Ще трябва да останем на кораба до пладне, Кълъм — намеси се Роб.

Въпреки гнева си, Кълъм си помисли дали и на него биха се подчинявали така безусловно, когато някой ден стане тай-пан. Знаеше добре, че никой не се подчиняваше така безропотно само заради титлата. Това трябваше да се заслужи.

— Така да бъде, капитане.

Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.

— Това ще ни разори — каза Роб.

— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.

— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.

— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?

— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.

Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.

„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“

Изведнъж почувства страх.

На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.

— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.

— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.

Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.

— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.

— Поръчано е вече.

— Къде е Волфганг?

— Горе е.

— А китайското момче?

— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза да отиде там. Капитан Глесинг руга като последен хамалин, когато го върнах обратно.

— Благодаря.

На вратата се почука.

— Да?

— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“

— Благодаря, моряко.

Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.

— Моите поздравления, капитане.

Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.

— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.

— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.

Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.

— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.

— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.

— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.

— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?