— Ще пратя човек да седи на прага ви и да чака.

— Няма нужда. Аз ще ви известя. — Епископът остана седнал на стола си. После, като видя колко е загрижен Струан, съчувствено добави: — Не се безпокойте, сеньор. Ще ви потърся и на двете места, в името Христово.

— Благодаря ви.

Като излизаше, Струан чу епископът да казва „Вървете с Бога“, но не спря. Входната врата се затръшна зад него.

Епископът тежко въздъхна в спокойствието на малката стая. Очите му потърсиха скъпоценното разпятие, висящо на гърдите му. Мълчаливо се помоли. После изпрати да повикат секретаря е и заповяда търсенето да започне. После, отново сам, той се раздели на трите личности, които всички генерали на църквата трябва да бъдат едновременно. Първо, богопомазания Петър, първия епископ на Христа с всичко, което духовно произтичаше от това. Второ, ревностен пазител на светската църква с всичко, което произтича от това. И накрая, обикновен човек, който вярва в учението на друг обикновен човек, който бе Божи син.

Той се отпусна на стола и остави тези страни на личността му да спорят една с друга. И се заслуша в тях.

Струан изкачи мраморното стълбище на резиденцията на компанията си изтощен, но все пак странно омиротворен. Направих всичко, каквото можах, помисли си той.

Преди да посегне да отвори вратата, тя широко се разтвори. Ло Чъм, майордомът на слугите на „Ноубъл хаус“ на Макао, бе светнал в беззъба усмивка. Той беше мъничък старец с лице като стара слонова кост и вълшебна усмивка и бе служил на Струан от момента, в който той бе могъл да си позволи да му прислужват. Беше облечен в спретнат бял халат, черни панталони и въжени сандали.

— Хало-а, тай-пан. Баня готов, закуска готов, дреха готов, още какво тай-пан поиска?

— Айейа, Ло Чъм. — Струан никога не престана да се чуди на бързината, с която се разпространяваха новините. Знаеше, че ако веднага след като бе слязъл на брега бе притичал по дигата и направо бе влязъл в къщата, вратата пак щеше широко да се отвори и Ло Чъм щеше да го чака, както сега.

— Баня, дреха, може — каза Струан.

— Компрадор Чен Шенг бил и отишъл. Казал, дойде пак девет часа, може?

— Може — изнурено отвърна Струан.

Ло Чъм затвори вратата и се втурна нагоре по мраморното стълбище пред Струан да отвори вратата на господарската спалня.

Голямата чугунена вана бе пълна с димяща вода, както винаги, чаша мляко бе поставена, както винаги, на една малка масичка, несесерът му за бръснене бе изваден, чиста риза и дрехи бяха оставени на леглото — както винаги. Хубаво е да се върнеш вкъщи, помисли Струан.

— Тай-пан иска кау чило във вана, айейа? — цвилещ смях.

— Айейа, Ло Чъм. Винаги говори такива лоши работи, винаги говори муш-муш кау чило във вана. Събуди господар Кълъм — кажи дойде тук! — каза Струан, като сваляше мръсните си дрехи.

— Господар Кълъм тук не спал.

— Къде отишъл господар? — попита Струан.

Ло Чъм вдигна дрехите и сви рамене.

— Цяла нощ вън, господарю.

Струан се намръщи.

— Всяка нощ вън, айейа?

Ло Чъм поклати глава.

— Не, господарю. Една, две нощ спал тук. — Той се втурна навън.

Струан се потопи във ваната, разтревожен от новината за отсъствията на Кълъм. Уповавам се на Бога Кълъм да има достатъчно ум в главата и да не ходи в „китайския град.“

Точно в девет часа една богата носилка спря пред богатата къща. Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“, тежко се приведе. Халатът му бе малинов, шапката — обкичена със скъпоценности. Той осъзнаваше собственото си величие.

Той тръгна по стълбите и вратата му бе отворена лично от Ло Чъм — както винаги. Това придаваше на Чен Шенг голяма важност, защото Ло Чъм отваряше лично вратата само на тай-пана и на него.

— Очаква ли ме? — запита той на един от кантонските диалекти.

— Разбира се, Превъзходителство. Извинете, че ви определих толкова ранна среща, но почувствах, че бихте желал да сте пръв.

— Чух, че е напуснал Хонконг страшно бързо. Знаете ли причината?

— Отправи се директно към тай-пана на дългополите…

— Знам това — каза раздразнено Чен Шенг. Не бе могъл да проучи защо Струан се беше втурнал към манастира. — Наистина не знам защо съм толкова търпелив с вас, Ло Чъм, или защо продължавам да ви давам пари всеки месец в тия тежки времена да ме държите информиран. Знаех, че корабът е в пристанището, преди вие да ми съобщите. Неприятна незаинтересованост към моите работи.

— Наистина много съжалявам, Превъзходителство — каза Ло Чъм. — Разбира се, тай-панът докара конкубината си на кораба.

— Аа! — Това е добре, помисли той. Ще се радвам да им дам децата и да се отърва от тази отговорност. — Това е вече малко по-добре, макар че за този час можех да узная и от другаде. Какви други съкровища от сведения ще ми предоставите, та да оправдаете големия си хонорар през всичките тези години?

Ло Чъм извърна очи, така че се виждаше само бялото им.

— Какво богатство бих могъл да имам аз, долният роб, за такъв мандарин като вас? — Той говореше много тъжно. — Времената са тежки, Превъзходителство. Съпругите ми непрекъснато искат пари, синовете ми пилеят таели на комар, като че ли среброто расте по улиците. Разстроен съм. Само чрез предварителни знания от голяма важност човек може да се защити от съдбата. Ужасно е да си помислим, че такива знания могат да попаднат в неподходящи уши.

Чен Шенг си играеше с плитката си, като моментално разбра, че Ло Чъм има много важни сведения.

— Съгласен съм. В такива тежки времена е много важно — боговете са наредили така — да помагаме на нуждаещите се — каза той тържествено. — Мислех да пратя скромен дар, за да почета светлата памет на дедите ви — три печени прасета, четиринадесет кокошки-носачки, два топа коприна от шантунг, перла на стойност десет таела най-чисто сребро, фина катарама от нефрит от ранната династия Чинг на стойност петдесет таела и незначителни сушени плодове и сладкиши, които са абсолютно недостойни за вашия стомах, но вие бихте могли да ги раздадете на слугите си.

— Такъв великолепен подарък не бих могъл да приема — отвърна Ло Чъм много почтително. — Ще ви бъда задължен завинаги.

— Ако откажете, ще разбера само, че това е едно недостойно приношение към светлите ви прадеди и ще загубя престиж.

Накрая Ло Чъм се остави да бъде убеден да приеме, а Чен Шенг се остави да бъде убеден, че подаръкът е царски.

— Чух, че тай-панът търси нещо — прошепна Ло Чъм, — защото конкубината му е много болна. Болна е заради отровата, която причинява хонконгската треска.

— Какво? — Чен Шенг бе ужасен от новината, но бе доволен, че дарът му бе така добре употребен. — Продължавайте, моля!

Ло Чъм му каза за лекаря и за странното лекарство и че всичко това А Сам бе прошепнала на ухото на един собственик на сампан, когото Ло Чъм й беше изпратил.

— Слухът казва още, че тай-панът е предложил награда от двадесет хиляди таела. Синът му, благородният син на третата ви съпруга и ваш доведен син, е организирал трескаво търсене на лекарството в Хонконг.

Умът на Чен Шенг се опитваше да прецени последствията. Той направи знак на Ло Чъм и бе въведен в кабинета на Струан.

— Айейа, тай-пан — каза той развълнувано. — Радва се види теб в Макао, каквото и да е.

— Айейа, Чен Шенг — каза Струан. Той махна към един стол. — Разположете се!

— Лодк-ът пристигнал пръв в родина, „Блу клауд“, айейа?

— Не знам. Благодаря дошъл толкоз бърз. Чен Шенг искал бързо види мен, айейа?

Чен Шенг бе обезпокоен. Той, водачът на Триадите на Макао, бе лично отговорен пред Джин-куа за безопасността на Т’Чънг Мей-мей и децата й. Единствено той от всички приближени на Джин-куа знаеше, че тя бе внучка на Джин-куа и че като конкубина на тай-пана стойността й лично за тях бе огромна, а стойността й за бъдещето на каузата на Триадата — неоценима. Вестта, че флотът незабавно се бе върнал в Кантон, вместо да продължи направо за Пекин, беше им спестила почти четири милиона таела, а те стократно превъзхождаха цената на учението на Мей-мей. Той благослови своя джос, че му бе дарил Мей-мей. Без нея той самият трябваше да заплати цената на достойния заместител.