— Ял ли си?

— Да, благодаря ти. Все още не се познаваме добре — каза Кълъм.

— Има време, синко. Толкова се радвам, че си тук. Толкова се радвам.

Кълъм отново погледна монетите.

— Всъщност няма значение, нали? За партньорството и всичко. С компанията е свършено. Какво смяташ да правиш?

— За още двадесет и девет дена нищо не е свършено. Ако джос е против нас, този вариант на „Ноубъл хаус“ отпада. Започваме отново.

Не се заблуждавай, помисли си той, никога няма да започнеш отново.

— Вечната битка?

— А ти какво си мислиш, че е животът, сине?

— Може ли да се оттегля от съдружие, ако не ми харесва или ако счета, че не ме бива или не си струва? По мое желание?

— Да. Но не и ако някога станеш тай-пан. Тай-панът никога не се оттегля, докато не се увери, че компанията е в добри ръце. Той трябва да бъде сигурен. Това е последната му отговорност.

— Ако китайските търговци ни дължат толкова много, защо не съберем дълговете си? Тогава ще имаме пари да платим на Брок.

— Нямат толкова. — „Дявол го взел — каза си Струан, — вътре си с двата крака. Реши се. Или Тай-сен, или нищо.“

— А Негово превъзходителство? Той не може ли да ни отпусне аванс? От парите за откупа?

— Те са собственост на Короната. Парламентът може да уважи иска му, но може и да откаже да плати. Среброто ще си остане там, където е повече от година.

— Но все ще ги получим. Брок сигурно ще приеме поръчителството ти?

Гласът на Струан стана груб.

— Вече ти обясних размера на Броковото милосърдие. Аз не бих му дал и двадесет гвинеи, ако той беше на моето място. Да върви по дяволите заедно с проклетите си изчадия.

Кълъм неудобно се размърда на стола си. Обувката му закачи една монета и тя внезапно проблесна.

— Негово превъзходителство не е много… добре де, не е ли много глупав?

— Той е като риба на сухо тук, в Азия — това е всичко. Не е подходящ за тази работа. Но пък е загуба за дворовете в Европа. Обаче той е пълномощник. Това е, което има значение. Да, не е много умен, но се пази и от него. Пази се от всички.

— Винаги ли прави каквото му кажеш?

Струан погледна в нощта през отвора на палатката.

— В повечето случаи приема съветите ми. В случай че съм последният, който ги предложи.

Кълъм побутна друга гвинея.

— Трябва да има нещо… някой, към когото да се обърнеш. Все трябва да имаш приятели.

Съзнанието на Струан неумолимо се изпълваше с името на единствения човек, който можеше да отвори капана: Тай-сен. Брок ще вземе корабите, без да му мигне окото, кипеше той от безсилна ярост. Без кораби не струваш, момко. Къщата, Хонконг, планът. Да, би могъл да започнеш отново, но не се заблуждавай. Не можеш да построиш и намериш хора за такава флота отново. Никога вече няма да настигнеш Брок. Никога. Ти ще бъдеш вторият. Ще бъдеш завинаги втори.

Струан усети пулсирането на вените на врата си. Гърлото му бе пресъхнало. Няма да бъда втори. В името Божие, не мога. Не мога. Не мога. След Брок или след когото и да било.

— Утре, когато се върне „Чайна клауд“, заминавам за Кантон. Ти ще дойдеш с мен.

— А разпродажбата на земите? Не трябва ли да я почна?

— По дяволите разпродажбата! Първо трябва да спасим компанията. Иди на „Рестинг клауд“, сине. Тръгваме веднага щом стане възможно.

— Добре. — Кълъм се изправи.

— Лека нощ, сине.

Монетите привлякоха погледа на Кълъм, хипнотизираха го. Той започна да ги събира.

— Казах ти да ги оставиш!

— Не мога. — Челото на Кълъм бе обсипано с капки пот. Монетите като че изгаряха пръстите му. — Аз трябва… аз трябва да ги взема.

— Защо, за бога?

— Не знам. Аз… аз просто ги искам. — Той сложи монетите в джоба си. — Сега са мои. Лека нощ, татко.

Струан вечеряше сам в просторната трапезария на тяхното величествено представителство в Селцето до Кантон. Голямата триетажна сграда бе построена преди четиридесет години от Остиндийската компания. Струан винаги бе копнял за нея като съвършено място за „Ноубъл хаус“. Преди осем години той я бе купил.

Трапезарията беше на втория етаж и гледаше към Перлената река. Под този етаж се намираше лабиринт от кантори и складове. Отгоре бяха помещенията за живеене и личното жилище на тай-пан, внимателно отделено. По цялата му дължина, отвътре и отвън, се намираха дворчета, проходи, апартаменти и спални. В сградата живееха и работеха четиридесет — петдесет португалски чиновници и десет — петнадесет европейци. Имаше стотина китайски прислужници мъже. Китайският закон не разрешава да има жени прислужнички.

Струан бутна резбования си стол далеч от масата и ядосано запали пура — Голям огън затопляше мрамора, който покриваше стените и пода. Масата можеше да побере четиридесет души, сребърните прибори бяха георгиански, канделабърът — кристален и отрупан със свещи. Той отиде до прозореца и погледна надолу към търговците, които крачеха из градината отдолу.

Зад градината се намираше площад, който вървеше по дължината на Селцето и стигаше до кея на речния бряг. Както обикновено, на площада имаше стълпотворение от китайски улични търговци, зяпачи, продавачи и купувачи, гадатели, писмописци, просяци и кучета. Извън канторите само в Английската градина, както я наричаха, търговците можеха да се придвижват относително спокойно. На китайци, освен ако не бяха слуги, бе забранено да посещават канторите и градината. По терасата, обрамчена с два реда дървета, която преминаваше през цялото Селце, бяха разположени тринадесет постройки. Имаше още две тесни улички — Хог Стрийт и Олд Чайна Лейн. Само Струан и Брок притежаваха цели сгради. Другите търговци си поделяха останалото, заемайки места, където да приютят нуждите си, и плащаха наем на Остиндийската компания, която бе построила Селцето преди един век.

Улицата на тринадесетте кантори ограждаше Селцето от север. Стените на Кантон бяха отдалечени на четвърт миля. Между градските стени и Селцето се бе разположил мравуняк от къщи и колиби. Реката бе задръстена от неизбежните плаващи градове на лодкарите. Над всичко това се носеше постоянното пулсиране и напевно мърморене на гигантски кошер.

В единия край на градината Струан забеляза Брок, потънал в разговор с Купър и Тилмън. Запита се дали те не обясняват тънкостите на испанската покупко-продажба на чай и опиум. Всичко е позволено в любовта и в търговията.

— Къде, по дяволите, е изчезнал Джин-куа? — каза той на глас.

В продължение на двадесет и четири дни Струан се бе опитвал да се срещне с Джин-куа, но всеки ден пратеникът му се връщаше в Селцето с един и същи отговор: „Него още не дошъл. Трябва чака. Утре може върне се в Кантон.“

Кълъм бе прекарал десет дена с него в Селцето до Кантон. На единадесетия пристигна спешно съобщение от Лонгстаф, в което той молеше Кълъм да се върне в Хонконг: бяха възникнали проблеми с разпродажбата на земята.

Заедно със съобщението на Лонгстаф бе пристигнало и писмо от Роб. Той пишеше, че статията на Скинър за банкрута на Струан бе предизвикала брожение сред търговците и повечето незабавно бяха изпратили разпореждания в родината, с които разпределяха парите си в различни банки. Че повечето изчакваха тридесетия ден. Че никакъв кредит не може да се получи и всички предложения, които бе направил на неприятели на Брок, се бяха оказали безрезултатни. Че флотът е бил дълбоко засегнат, когато официалното отменяне на заповедта на Лонгстаф за контрабандата на опиум е станало обществено достояние и адмиралът бе изпратил фрегата в родината с молба правителството пряко да му даде разрешението, от което има нужда. И най-накрая, че Чен Шенг, техният компрадор, е бил затрупан от искания на кредитори за изплащане на всички по-незначителни дългове, макар че биха могли да дочакат нормалния им срок.

Струан знаеше, че е победен, ако не намери Джин-куа до шест дни и отново се запита дали Джин-куа не го избягва, или наистина отсъства от Кантон. Той е стар мошеник, помисли Струан, но никога не би ме отбягвал. И ако го видиш, момко, наистина ли ще направиш предложението на онзи дявол Тай-сен? Раздадоха се ядосани напевни гласове, вратата рязко се затвори, като пропусна мърлява млада жена хокло и слугата, който се опитваше да я задържи. Жената носеше обичайната голяма конусовидна лодкарска шапка, омазани със сажди черни панталони и блуза и над тях — мръсен ватиран елек.