— Не мога спра туй тук кау чило, господарю — каза слугата на пиджин, вкопчен в съпротивляващата се девойка. Търговците общуваха със слугите си само на пиджин. „Кау“ означаваше „жена“. „Чило“ пък беше разваленото произношение на „дете“. „Кау чило“ означаваше „млада жена“.

— Кау чило вън! Много бързо-бързо, сави? — каза Струан.

— Ти искаш кау чило, айейа? Кау чило много добре в легло муш-муш. Два долар готово — извика момичето.

Прислужникът я сграбчи, шапката й падна и Струан можа за първи път да види лицето й ясно. Саждите я бяха направили неузнаваема и той се преви от смях. Слугата го погледна изумено, като да е полудял, и пусна момичето.

— Туй тук кау чило — каза Струан през смях — може остане, нищо против.

Момичето поправи сърдито отвратителните си дрехи и изкрещя още един поток ругатни към излизащия прислужник.

— Кау чило се много радва да види тебе, тай-пан.

— И аз, Мей-мей. — Струан погледна надолу към нея. — Какво, по дяволите, правиш тук и защо е тази мръсотия, да му се не види?

— Кау чило мисли ти правиш муш-муш с друг кау чило, айейа?

— За бога, мила, сега сме сами! Престани да използваш пиджин! Загубил съм много време и пари да те науча на кралски английски! — Струан я вдигна на една ръка разстояние. — Велики боже, Мей-мей, смърдиш като пор!

— И ти щеше да смърдиш, ако носиш таз воняща дреха.

— Ако трябваше да носиш тези миризливи дрехи — каза той, като автоматично я поправи. — Какво търсиш тук и защо в таз воняща дреха?

— Свали ме долу, тай-пан. — Той го направи и тя тъжно се поклони. — Пристигнах тук тайно и силно опечалена поради загубата на твоята Старша жена и всичките деца от нея освен един син. — Сълзите струяха по саждите на лицето. — Съжалявам, толкова съжалявам.

— Благодаря ти, мила. Да. Но с това е свършено и никаква печал не може да ги върне обратно. — Той леко я потупа по главата и погали бузата й, трогнат от съчувствието.

— Не знам обичаите ви. Колко време трябва да нося траур?

— Никакъв траур, Мей-мей. Те си отидоха. Не трябва да има никакво хленчене и траур.

— Запалих тамян за успешното им прераждане.

— Благодаря ти. А сега ми кажи какво правиш тук и защо напусна Макао? Казах ти да стоиш там.

— Първо баня, после преобличане и тогава разговор.

— Но тук нямам дрехи за теб, Мей-мей.

— Моята безценна прислужничка А Гип е долу. Тя носи дрехи и нещата ми, не се безпокой. Къде е банята?

Струан дръпна шнура на звънеца и ококореният слуга незабавно се появи.

— Кау чило в мой баня, сави? Слугиня може влезе. Донеси храна! — После се обърна към Мей-мей: — Ти му кажи каква.

Мей-мей повелително избърбори нещо на изумения слуга и излезе.

Особената й люлееща се походка не преставаше да затрогва Струан. Крачетата на Мей-мей бяха превързани. Те бяха дълги само три инча. Когато Струан я беше купил преди пет години, той бе разрязал бинтовете и бе ужасен от деформацията, която древните традиции бяха обявили за основен признак на красотата на девойката — мъничките стъпала. Само девойка с превързани крака — лотосови крачета — можеше да бъде съпруга или конкубина. Онези с нормални стъпала бяха селянки, прислужнички, евтини проститутки, камериерки или работнички и биваха презирани.

Стъпалата на Мей-мей бяха осакатени. Без стягащата здравина на бинтовете агонията й беше мъчителна. Така че Струан бе разрешил бинтовете да бъдат отново поставени и след месец болката бе вече понамаляла и Мей-мей отново можеше да ходи. Едва с напредването на възрастта стъпалата ставаха нечувствителни към болката.

Тогава Струан я беше попитал, като използваше Гордън Чен за преводач, как се прави това. Тя гордо му обясни, че майка й е започнала да бинтова стъпалата й, когато е била на шест години. „Превръзките бяха бинтове с ширина два инча и дължина дванадесет фута и бяха влажни. Майка ми ги обви здраво около стъпалата ми — около петата, над извивката и под табана, като изви четирите малки пръста под долната част на стъпалото и остави свободен палеца. Когато бинтовете изсъхнат, те се свиват и болката е ужасна. В продължение на месеци и години петата се свива към пръстите и сводът се извива. Веднъж седмично бинтовете се махат за няколко минути и ходилата се почистват. След няколко години малките пръсти изсъхват и загиват и се отстраняват. Когато станах почти на дванадесет, можех да вървя доста добре, но стъпалата ми все още не бяха достатъчно малки. Тогава майка ми се посъветва с една жена умела в изкуството на превързване на стъпала. На дванадесетия ми рожден ден учената жена дойде в нашата къща с остър нож и мехлем. Направи дълбок разрез в средата на табаните на стъпалата ми. Този дълбок разрез позволи петата да бъде притисната по-близо до пръстите, когато отново поставиха бинтовете.“

— Каква жестокост! Попитай я как е понесла болката.

Струан си спомни изпитателния й поглед, докато Чен превеждаше въпроса и как бе отговорила с очарователна напевност.

— Тя казва: „Зад всеки чифт превързани крака стои езеро от сълзи. Но какво са сълзите и болката? Сега не се срамувам да позволя стъпалата ми да бъдат измерени.“ Тя иска да ги измерите, мистър Струан.

— Няма да направя нищо подобно!

— Моля ви, сър. Това ще я накара да се почувства много горда. Според китайския вкус те са съвършени. Ако не го направите, тя ще почувства, че се срамувате от нея. Ужасно ще нарани престижа й пред вас.

— Защо?

— Тя мисли, че сте свалили бинтовете, защото считате, че тя ви мами.

— Защо ще трябва да мисли така?

— Защото вие сте — е, тя никога не е виждала европеец. Моля ви, сър. Единствено това, че се гордеете с нея, изплаща всичките сълзи.

И така той бе измерил стъпалата й и беше изразил радост, каквато не чувстваше, а тя три пъти дълбоко му се поклони. Той мразеше да гледа как мъже и жени се кланят дълбоко, коленичили, с чела, докосващи пода. Но древната традиция изискваше това принизяване на низшестоящия пред висшестоящия и Струан не можеше да го забрани. Ако беше протестирал, Мей-мей отново щеше да се уплаши и щеше да накърни престижа си пред Гордън Чен.

— Попитай я дали сега краката я болят.

— Винаги ще я болят, сър. Но уверявам ви — много повече щеше да я боли, ако имаше големи, отвратителни стъпала.

Тогава Мей-мей бе казала нещо на Чен и Струан бе различил думата „фан куай“, която означаваше „дяволски варварин“.

— Тя иска да знае как може да достави удоволствие на некитаеца — каза Гордън.

— Кажи й, че фан куай не се различава от китайците.

— Да, сър.

— И й кажи, че ще я учиш на английски. Незабавно. Кажи й, че никои не трябва да знае за това. Никой не трябва да узнае, че тя говори английски. Пред другите тя ще говори само китайски или пиджин, на който също ще я научиш. И последно, ще я пазиш с цената на живота си.

— Сега може ли да вляза? — Мей-мей стоеше на вратата и деликатно се покланяше.

— Моля.

Лицето й беше овално, очите й — бадемовидни, веждите й — съвършени полумесеци. Сега от нея се носеше ухание на парфюм. Косата й бе вдигната във вид на полумесец високо над главата и бе украсена с нефритени игли. Беше висока за китайка и кожата й беше толкова бяла, че почти прозираше. Тя бе от провинция Сучоу.

Макар че Струан я беше купил от Джин-куа и в продължение на седмици се бе пазарил за цената, той знаеше, че всъщност Тчънг Мей-мей беше дар за него от Джин-куа за многото услуги, които му бе правил през годините. Че Джин-куа лесно можеше да я продаде на най-богатия мъж в Китай, на някой принц Манчу и дори на императора за теглото й в нефрит — да не говорим за петнадесетте хиляди таела сребро, за които най-накрая се договориха. Тя бе уникална и безценна.

Струан я вдигна на ръце и нежно я целуна.

— А сега ми разкажи какво става. — Той се настани в дълбокото кресло и я задържа в прегръдката си.

— Първо, дойдох маскирана заради опасността. Не само за мен, но и за теб. Наградата за главата ти не е отменена. Освен това отвличането срещу откуп е древен обичай.