Струан се събуди за страшната действителност. Изпитваше крещяща нужда от сън. Едва се изправи на натежалите си като олово крака. Хорацио го наблюдаваше със странен поглед.

Жестоко обезобразено, тялото на Горт лежеше сред мръсотията на една улица, близо до кейовете на Чайнатаун, и около него бяха телата на трима китайци. Друг китаец, по-скоро мъртъв, отколкото жив, с половината от счупено копие в корема, лежеше и пъшкаше в краката на патрула от португалските войници. Търговци и португалци се тълпяха да видят всичко това по-отблизо. Тези, които можаха да зърнат Горт, се отдръпнаха ужасени.

— Патрулът каза, че чул крясъци и шум от биещи се — каза португалският офицер на Струан и другите, които бяха наблизо. — Когато пристигнали тук, видели сеньор Брок на земята, както го виждате сега. Трима или четирима китайци го претърсвали. Когато дяволските убийци видели нашите хора, бързо изчезнали. — Той посочи към тихо кварталче от бордеи, криволичещи сокаци и улички. — Войниците ги търсили, но… — Той сви рамене.

Струан знаеше, че убийците го бяха спасили.

— Ще предложа награда за тези, които са избягали — каза Струан. — Сто таела за мъртъв, петстотин за жив.

— Спестете парите си за „мъртъв“, сеньор. Китайците само ще осигурят три трупа — първите, които могат да намерят. Колкото до наградата за „жив“ — офицерът посочи с пръст към задържания, — стига този деградирал негодник да ни каже кои са другите трима, парите ви ще бъдат спасени. От друга страна, аз мисля, че китайските власти биха били — как да се изразя — по-усърдни при разпита.

Той каза нещо строго на португалски и войниците положиха мъжа на една счупена врата и го отнесоха.

Офицерът почисти кално петно от униформата си.

— Нелепа и ненужна смърт. Сеньор Брок би направил по-добре да не идва в този район. Изглежда, че никоя страна не получи удовлетворение.

— Късметлия си, тай-пан — процеди през зъби един от приятелите на Горт. — Просто си късметлия.

— Да. Доволен съм, че кръвта му не е върху моите ръце.

Струан обърна гръб на трупа и бавно се отдалечи.

Той излезе от уличката и се изкачи по хълма до старото укрепление. Щом се озова на върха, заобиколен от море и небе, седна на една пейка и благодари на Вселената за благословията на деня и благословията на нощта.

Той бе забравил минувачите, войниците пред входа на укреплението, звъна на църковните камбани. Птичите песни и нежния ветрец. Оздравяващото слънце. Времето.

По-късно се опита да реши какво да прави, но съзнанието му отказа да работи.

— Съвземи се! — каза той на глас.

Слезе от хълма и се отправи към резиденцията на епископа, но епископът бе излязъл. Отиде в катедралата и попита за него. Един монах му каза да почака в църковната градина.

Струан седна на една сенчеста скамейка и се заслуша в бълбукането на фонтаните. Цветята му изглеждаха по-блестящи от всякога ароматът им — по-силен. Биенето на сърцето му и силата на крайниците му и дори постоянната болка в глезена му — всичко това не бе сън, а реалност.

— О, Боже, благодаря за живота!

Епископът го наблюдаваше от близката пътека.

— О, здравейте, Ваше Светейшество — каза Струан, учудващо освежен. — Дойдох да ви благодаря.

Епископът сви тънките си устни.

— Какво наблюдавахте, сеньор?

— Не зная — отговори Струан. — Просто наблюдавах градината. Наслаждавах й се. Наслаждавах се на живота. Не зная точно.

— Вярвам, че бяхте много близо до Бога, сеньор. Вие може и да не мислите така, но аз зная, че бяхте много близо до Него.

Струан поклати отрицателно глава.

— Не, Ваше Светейшество. Само се чувствах щастлив в този чудесен ден, в тази прекрасна градина. Това е всичко.

Но изражението на Фолариан Гуинепа не се промени. Тънките му пръсти докоснаха кръста.

— Аз ви наблюдавах дълго време. Можах да почувствам, че бяхте много близо до Бога. Вие! Сигурно това не е вярно. — Той въздъхна.

— Всъщност как ние, бедните грешници, можем да знаем божиите пътища? Завиждам ви, сеньор. Вие искахте да ме видите?

— Да, Ваше Светейшество. Тази синкона излекува треската.

— Deo gratias! Но това е великолепно! Колко чудесни са пътищата божии!

— Аз ще наема незабавно кораб за Перу със заповед да натовари синкона — каза Струан. — С ваше позволение бих искал да изпратя отец Себастиан да разбере как събират кората от синкона, откъде идва тя, как лекуват маларията, всичко. Наравно ще ползваме стоката и познанията, след като корабът се завърне. Бих искал той под ваше ръководство да напише веднага медицинска статия за успешното лечение на малария със синкона и да я изпрати до Лансет в Англия, също до „Таймс“.

— Такава официална медицинска статия би трябвало да се изпрати чрез официалните канали на Ватикана. Но аз ще му наредя да направи това. Колкото до изпращането му — за това ще трябва да помисля. Все пак ще изпратя някого. Кога тръгва корабът?

— След три дни.

— Много добре. Ще делим всичко по равно. Това е много.

— Не сме определили цената за лечението. Тя е излекувана. Така че бихте ли ми казали цената?

— Нищо, сеньор.

— Не разбирам.

— Няма цена за шепа синкона, която спаси живота на едно момиче.

— Разбира се, че има цена. Казал съм — колкото поискате, толкова. Готов съм да платя. Двайсет хиляди таела предложих в Хонконг. Ще ви изпратя чек.

— Не, сеньор — спокойно отговори високият епископ. — Ако го изпратите, аз ще го скъсам. Не искам никакво заплащане за кората.

— Ще направя дарение на католическата църква в Хонконг — каза Струан. — На манастир, ако искате. Не си играйте с мене, Ваше Светейшество. Търговията си е търговия. Кажете ми цената.

— Нищо не ми дължите, сеньор. Нищо не дължите на църквата. Но на Бог дължите много. — Той повдигна ръка и описа с нея светия кръст. — In nomine Patris, et Spiritus Sancti — каза той и се оттегли.

Мей-мей започна да се пробужда. Струан я придържаше, поднесъл чаша към устните й. Тя смътно долови, че той говори на отец Себастиан, но не направи усилие да разбере за какво става дума. Погълна послушно синконата и се унесе.

Усети, че монахът си тръгва и това й достави удоволствие. Почувства как Струан отново я повдигна, изпи и втората чаша, въпреки че й се повдигаше от вкуса на лекарството.

В приятното полусъзнание, в което бе изпаднала, чу Струан да сяда на бамбуковия стол и скоро до ушите й достигна дълбокото му равномерно дишане. Разбра, че е заспал. Това я успокои и тя се почувства в безопасност.

Шумът от шетнята на жените в кухнята, остроумният, хаплив хумор на А Сам и парфюмът на Ин-хси бяха толкова приятни, че тя не се остави сънят да я завладее напълно.

Лежеше спокойно и събираше сили с всяка изминала минута. Знаеше вече, че ще живее.

Ще запаля тамян за боговете на моя джос. Може би свещ за Бога с дългото расо. Все пак монахът достави кората от синконата, нали? Макар че вкусът й е отвратителен. Може би трябва да стана дългопола християнка. Това много би се харесало на монаха. Но моят тай-пан не би одобрил това. Все пак би трябвало да го направя. Защото, дори да не съществува Бог с дълго расо, няма вреда от това, а ако има, аз бих постъпила много мъдро. Чудя се дали варварският Бог прилича на китайските богове. Те, ако помислиш сериозно, са много глупави. Не, всъщност не. Те са като човешки същества, с всички наши слабости и възможности. Това е много по-разумно, отколкото да се твърди, както това правят варварите, че техният Бог е съвършен, вижда и чува всичко, съди и наказва всички. Радвам се, че не съм една от тях.

Тя долови шума от дрехите на Ин-хси и усети аромата от присъствието й. Отвори очи.

— Изглеждаш по-добре, Върховна лейди — прошепна Ин-хси, като коленичи до нея. — Виж, донесох ти цветя.

Малкият букет бе много хубав. Мей-мей леко се наведе, но се почувства отпаднала. Струан се бе излегнал на удобния стол, дълбоко заспал. Лицето му изглеждаше младо, но с тъмни сенки под очите и с белега от раната на брадата му.