Струан си припомни какво му бе говорил Кълъм за положението в Англия. Той и Роб не бяха му обърнали внимание, защото го приеха за дрънкане на студент идеалист. И той не бе обърнал внимание на нещата, които баща му бе счел за маловажни.

— Ако лорд Кънингтън бъде сменен, кой ще бъде следващият министър на външните работи?

— Самият сър Робърт. Ако той не успее, лорд Абърдийн.

— Но те и двамата са против свободната търговия.

— Да, но и двамата са либерални и миролюбиви. След като веднъж дойдат на власт, ще трябва да се променят. Която и опозиция да дойде на власт и да поеме отговорността, тя се променя. Свободната търговия е единственият начин Англия да оцелее — и вие знаете това, — така че те ще трябва да я подкрепят. Ще се нуждаят от цялата поддръжка, която могат да получат от богатите и силните.

— Искате да кажете, че ще трябва да ги подкрепя?

— „Ориентал експрес“ изцяло ще се посвети на падането на Вигите тази година. И на Хонконг.

— Мислите, че ще можете да допринесете за това?

— За Хонконг — да. О, да.

Струан разхлаби левия си ботуш така, че да му е по-удобно и отново се отпусна назад в креслото. Остави тишината да натежи.

— Лихва петдесет процента и сделката е сключена — каза той.

— Всичко или нищо.

— Би трябвало да ви изхвърля навън и да приключа цялата работа.

— Вероятно би трябвало. Вашето състояние е повече от достатъчно за вас и вашите хора за цял живот. Питам ви доколко желаете Хонконг и мислите за бъдещето на Англия. Мисля, че съм намерил решение.

Струан си наля още малко уиски и доля чашата на Скинър.

— Сделката е сключена. Всичко или нищо. Бихте ли желал да хапнем заедно? Нещо огладнях.

— Да, наистина. Благодаря ви! От много приказки човек огладнява. Много ви благодаря!

Струан позвъни и благослови своя джос, че бе рискувал. Влезе Лим Дин и той поръча храна.

Скинър глътна уискито си наведнъж и благодари на Бога, че правилно бе преценил тай-пана.

— Няма да съжалявате, тай-пан. А сега чуйте ме за момент. Смяната на Лонгстаф — знам, че ми е приятел, но разсъждавам политически — е огромен късмет за Хонконг. Първо, той е от висок произход, второ, е Виг, и трето, е глупак. Сър Клайд Уолън е син на дребен благородник, второ — не е глупак, и трето, е човек на действието. Четвърто, познава Индия — тридесет години е бил на служба в Остиндийската компания. Преди това е бил в Кралския флот. И накрая, което е най-важното — макар че привидно е Виг, дълбоко в себе си мрази Кънингтън и сегашното правителство и би направил всичко, което е по силите му, да предизвика падането му.

— Защо?

— Защото е ирландец. Кънингтън е бил в челния отряд при създаването на основната част на ирландското законодателство през изминалите петнадесет години и е пряко отговорен — всички ирландци го чувстват — за катастрофалната ни политика в Ирландия. Това е ключът към Уолън, ако можем да намерим начин да го използваме. — Скинър задъвка изцапания с мастило нокът на палеца си.

Лим Дин и още един слуга се върнаха с чинии студени меса, пикантни наденички, захаросани плодове, студени пайове, студени плодови сладкиши и огромни халби бира, както и шампанско в кофичка с лед. Скинър лакомо се усмихна.

— Както подобава на собственик на фабрики!

— Както подобава на издател на вестник! Вземете си каквото ви харесва.

Мозъкът на Струан трескаво работеше. Как да спечели Уолън? Ще паднат ли Вигите? Трябва ли сега да прехвърли поддръжката си към консерваторите? Да престана да подкрепям хора като Крос? Досега до Англия трябва да е стигнала вестта, че „Ноубъл хаус“ все още си е „Ноубъл хаус“ и е по-силна от всякога. Трябва ли да заложа на сър Робърт Пийл?

— Когато публикувате това сведение, всички ще бъдат обхванати от паника — каза той.

— Наистина, мистър Струан. Ако не бях изцяло против изоставянето на Хонконг, то трябва да мисля за бъдещето на вестника си. — Скинър натика още храна в устата си и заговори, дъвчейки. — Но има начин и начин да се представят новините. Това е, което прави работата на журналиста толкова вълнуваща. — Той се разсмя и част от храната потече по брадичката му. — О, да — трябва да мисля за бъдещето на моя вестник.

Той отдаде цялото си внимание на храната, като се тъпчеше чудовищно.

Струан едва похапваше, потънал в мисли. Накрая, когато дори гладът на Скинър бе заситен, той се изправи и му благодари за сведенията и за съвета.

— Ще ви уведомя специално, преди да публикувам информацията — каза Скинър, издут от ядене. — Ще бъде след няколко дни, но ми трябва време да направя план. Благодаря ви, тай-пан. — Скинър си тръгна.

Струан слезе долу. Мей-мей още се мяташе в съня си. Бяха приготвили койка за него в стаята й и той се отпусна в полудрямка.

Призори Мей-мей започна да я тресе. Мразът бе проникнал във вените й, в главата й и в утробата й. Беше петнадесетият ден.

Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й — страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.

Треската изчезна така внезапно, както беше започнала. Мей-мей се обля в пот, която пропи дрехите й и чаршафите. Устните й леко се разтвориха и тя силно изстена от облекчение. Очите й се отвориха и постепенно погледът й се фокусира.

— Толкова ми е добре и толкова съм уморена — слабо каза тя.

Струан помогна на А Сам да смени подгизналите възглавници, чаршафи и дрехи.

После Мей-мей потъна в сън — мъртвешки, неподвижен сън. Струан бе седнал на един стол до нея да я пази.

Тя се събуди след шест часа, спокойна, но подпухнала.

— Здравей, тай-пан. Това треската на Хепи вели ли беше?

— Да. Но твоят лекар ще намери лекарство да я излекува. След ден-два.

— Добре. Много добре. Не се безпокой, няма нищо.

— Защо се усмихваш, любима?

— А — каза тя, доволно затвори очи и се намести по-дълбоко сред чистите чаршафи и възглавници. — Как другояче може да победиш джос? Ако се усмихваш, когато губиш, тогава печелиш в живота.

— Ще се оправиш — каза той. — Наистина. Не се тревожи.

— Не се тревожа за себе си. Само за теб.

— Какво искаш да кажеш? — Струан бе изтощен от будуването.

Болеше го, че тя изглежда по-слаба от преди, като собствения си призрак. Очите й бяха оградени от дълбоки сенки. Бе се състарила.

— Нищо. Бих искала малко супа. Малко пилешка супа.

— Лекарят изпрати лекарство за теб. Да те подсили.

— Добре. Чувствам се невероятно слаба. Ще взема лекарството след супата.

Струан поръча супата, Мей-мей отпи малко и пак си легна.

— А сега си почини, тай-пан — каза тя. Сбърчи вежди. — Колко дни има до другия пристъп?

— Три или четири — нещастно отвърна той.

— Не се безпокой, тай-пан — каза тя. — Четири дни са цяла вечност, не се безпокой. Моля те, иди и си почини. По-късно ще говорим.

Той се върна в каютата си. Спа зле, като се събуждаше на всеки няколко минути. После пак заспиваше и сънуваше, че е буден или почти буден и не можа да се отпусне.

Залязващото слънце бе ниско над хоризонта, когато се събуди. Изкъпа се и се обръсна. Съзнанието му бе объркано и неясно. Той се загледа в лицето си в огледалото и това, което видя, не му хареса. Защото очите му говореха, че Мей-мей няма да може да оживее след три такива битки. Оставаха й най-много дванадесет дена живот. На вратата се почука.

— Да?

— Тай-пан?

— О, здравей, Гордън. Какво ново?

— Опасявам се, че нищо. Правя всичко каквото мога. Как е госпожата?