Той виждаше сенките да се удължават.

„Дали да кажа на Брок за монетите на Джин-куа? За оставащите три монети, трите обещания и свещената клетва относно Лотъс клауд? Ще трябва да го направя. О, господи, а У Куок? Ами китайските стажант-капитани и момчетата, които бяха поверени на баща ми? Брок няма да уважи клетвата ми. Зная, че няма да го направи. Не ме е грижа. Каква е разликата?“

— Здравей.

— О, здравейте, мистър Куанс. — Кълъм загрижено гледаше към сенките. — Моля ви, оставете ме сам. Моля ви.

Аристотел Куанс изнемогваше от болки. Само преди половин час той бе изваден от развалините. Косата и лицето му бяха изцапани с кръв и мръсотии, дрехите — изподрани.

— Много съжалявам. Такъв бе джос. Просто джос! — каза той.

— Мразя тази дума. Моля ви, оставете ме сам!

Куанс видя цялата безпомощност, агония и отчаяние, изписани по лицето на Кълъм, който едва приличаше на себе си. Той си спомни за първия път, когато видя Струан. В една странична улица в Макао, където лежеше в мръсотиите в безсъзнание.

„Точно така безпомощен, така безсилен — помисли той. — Не. Не е същото. Никога. Дърк приличаше на бог, макар че лежеше в мръсотиите. О, Дърк, ти винаги си имал самочувствието и могъществото на бог — беден или заспал. Да, даже мъртъв. Самочувствие. Това е, което ти имаше. Толкова различен от сина си! Да, но все пак не чак толкова. Кълъм бе до тебе, когато се решаваше въпроса с могилата. Той бе до тебе срещу Брок. И се здрависа с Гордън Чен пред очите ти. И избяга с момичето, без да го е грижа за последиците. И спаси живота на Глесинг. Искрата е в него. Спомняш ли си какво ми каза, когато дойде в съзнание? «Не зная кой си, но ти благодаря, че ми върна достойнството.» Никога не си го губил, Дърк, приятелю мой! «Да. Но върни го и на сина ми.» Не е ли това, което би казал, ако беше тук. Тук ли си? Липсваш ми, момчето ми.“

Аристотел Куанс превъзмогна мъката си и седна на стъпалата до Кълъм.

— Зная, че не е време за това, тай-пан, но можете ли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи?

— Какво? Какво казахте?

— Бихте ли могли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи, тай-пан? Зная, че моментът е ужасен, но тази стара вещица Фордъринджил е жива и никакъв тайфун не би посмял да я докосне, бога ми! Тя ме заплашва да ме изпрати в затвора заради дълговете ми. Нямам друг, към когото да се обърна, освен вас.

— Вие казахте тай-пан. Нарекохте ме тай-пан.

— Добре, вие сте тай-пан. Не сте ли?

Тогава Кълъм си спомни какво бе казал баща му. За радостта и болката от това да си тай-пан. За това, че човек трябва да бъде мъж, да действа сам. За живота и неизбежните битки, които той налага.

Самотата му се изпари. Той погледна надолу към тримата мъже. Безпокойството му се възвърна.

„Лесно е за Аристотел да каже «тай-пан» — помисли той. — А тези тримата? Ти трябва да ги спечелиш на твоя страна. Как? Какво точно каза баща ми? Човек управлява хората с мозъка си и с излъчването си!“ — Той се изправи, като се олюляваше.

— Аз… ще се опитам. За бога, аз наистина ще опитам! Никога няма да те забравя, Аристотел! Никога!

Той тръгна надолу по хълма. Стомахът му се свиваше от притеснение.

Комендантът се задаваше от катера. Те се срещнаха пред вратата.

— Негово превъзходителство иска веднага да ви види.

— Моля, кажете му, че ще го видя веднага щом това е възможно — каза Кълъм със спокойствие, което не изпитваше.

— Той иска да ви види сега!

— Зает съм. Кажете му, че съм зает.

Комендантът се изчерви, отдаде чест, после се отдалечи.

„Какво има в тези документи?“ — попита се Кълъм.

Той събра волята си и застана пред Орлов, Варгас и Гордън Чен.

— Брок изпрати „заповеди“ до кораба ми — каза Орлов.

Той видя кървавите петна по ръцете и ръкавите на Кълъм и потръпна.

— Заповяда да се сведе флага! — продължи той. — Аз и без това щях да го направя веднага след като чух лошата вест. Да изпълнявам ли сега заповеди от него? А?

— Брок ще ни унищожи, мистър Кълъм. Какво ще правим? — попита Варгас, като си кършеше ръцете.

— Варгас, иди и се разпореди за погребението. Баща ми и неговата лейди ще бъдат погребани заедно.

— Какво?

— Да! Заедно! Тя е християнка и ще бъде погребана заедно с него. Гордън, почакай ме! Искам да поговоря с тебе. Орлов, иди на кораба си и вдигни флага. На главната мачта. След това иди на „Уайт уич“ и доведи жена ми на брега.

— Да я доведа ли казахте?

— Да. Тук. — Той извади двадесетте суверена. — Предай това на Брок с поздравите ми. Кажи му, че съм поръчал да си купи ковчег. — Тримата мъже гледаха Кълъм стъписани.

След това казаха: „Да, тай-пан!“ — и се подчиниха.