Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Мей-мей се изкачи обратно радостна и здраво стиснала среброто.

— Ето, сега можем да почиваме.

— Но това е измама, за бога! — кипна Струан.

— Какво?

— Не си хвърлила среброто зад борда.

— Шшшт! Не толко високо! Ти всичко разваляш! — После пошепна: — Не, разбира се. Да не мислиш аз глупачка?

— Вярвах, че искаш да принесем дар на боговете.

— Аз направила това — пошепна тя озадачена. — Ти не мислил аз наистина да хвърля всичко това сребро във вода? Божичко, аз да не би да парче кучешко месо? Да не би случайно луда?

— Защо тогава цялата тази…

— Шшшт! — настоя Мей-мей. — Не толко високо! Морски бог може да чуе.

— Защо се престори, че хвърляш среброто зад борда? Това не е никакъв дар!

— Аз заклевам в Бога, тай-пан, аз съвсем не разбирам тебе. За какво на богове истинско сребро, айейа? За какво могат да използват? За истински дрехи, истинска храна? Богове са богове, китайци са китайци. Аз направила дар и спасила твое сребро. Кълна в Бог това варвари много странни хора.

Тя слезе долу, като мърмореше под носа си на сучоски диалект: „Сякаш бих унищожила толкова много сребро! Да не съм императрица, че да хвърля среброто! Айейа! — Преодоля коридора и влезе в трюма. — Дори императрицата на дяволите няма да направи такава глупост.“ Постави среброто в дъното на кораба, където го бе намерила, и се върна на палубата.

Струан я чу, че се връща и че все още мърмори ядно на китайски.

— Какво казваш? — попита я той.

— Казвам аз да не луда да разпилея пари, спечелени с толко много труд. Да не варварка? Разсипница?

— Е, добре. Но все пак не разбирам как смяташ, че морският бог ще чуе молитвата ти, когато така явно си го измамила? Цялата тази работа е ужасно глупава.

— Не говори високо! — смъмри го тя. — Той получил дар. Сега ще пази. Не истинско злато иска бог, а само идея. Това той получил! — Тя тръсна глава. — Богове също като хора. Те вярват на всичко, ако кажеш как трябва. — После добави: — Може пък Бог излезнал и не помогне все пак и ние удавим. Много важно!

— Слушай — каза Струан строго, — защо шепнем, а? Нали е китайски морски бог? Откъде, дявол да го вземе, ще знае той английски език, айейа?

Мей-мей се стъписа. Сбърчи вежди и се замисли. После вдигна рамене.

— Бог е бог. Възможно е да говори варварски език. Искаш още малко чай?

— Благодаря.

Тя наля в неговата и в своята чаша. После седна на стълбата на люка, обхванала коленете си с ръце, и затананика песничка.

Лорчата се люшкаше, носена от течението на реката. Зазоряваше се.

— Ти си чудесна жена, Мей-мей!

— Аз също харесвам тебе. — Тя се сгуши до него. — Колко хора като тебе има в твоя страна?

— Около двайсет милиона мъже, жени и деца.

— Казват, има три стотици милион китайци.

— Това би означавало, че всеки четвърти човек на земята е китаец.

— Аз безпокоя за мой народ, ако всички варвари като тебе. Ти убиваш толко много, толко лесно.

— Аз ги убих, защото те се опитваха да ме убият. А освен това ние не сме варвари.

— Аз се радвам, че видяла тебе как убиваш — каза тя загадъчно с блеснали очи и глава, обляна от светлината на изгряващото слънце. — Аз много радостна, че ти не умрял.

— Някой ден ще умра.

— Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.

— Когато той порасне, няма да има убийства.

— Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек — звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.

— Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.

Тогава тя каза простичко:

— Научи от нас, от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.

— Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.

— Толко ли много важно, ако хора гладуват?

Той дълго размишлява върху това.

Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.

— Мисля, че е важно — продума той най-накрая, — много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?

— Бях слугиня в нейна къща — отговори Мей-мей спокойно и го погледна в очите. — Точно преди Джин-куа да продаде на тебе. Ти мене купил, нали?

— Да, получих те според вашия обичай. Но ти не си робиня. Можеш свободно да напуснеш или да останеш. Казах ти го още първия ден.

— Аз не повярвала. Сега вярвам, тай-пан.

Те наблюдаваха брега и минаващите лодки.

— Никога преди не виждала убийство. Аз не обичам убийства. Това е, защото аз жена ли?

— И да, и не. Не знам.

— Ти обичаш да убиваш?

— Не.

— Жалко, твоя стрела не пронизала Брок.

— Не се целех в него. Не се опитвах да го убия, просто да го накарам да се отмести.

Тя беше поразена.

— Кълна в Бог, тай-пан! Ти особено фантастичен!

— Кълна се в Бога, Мей-мей — поде той и очите му се присвиха в усмивка, — ти си особено фантастична!

Тя лежеше на хълбок и го гледаше с очи, изпълнени с любов. После заспа.

Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях — забулени в облаци висини.

Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.

Книга втора

Девета глава

Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.

Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.

— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.

— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.

Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.

— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.

— Нови тревоги?

— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!

Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.

— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!

Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

52
{"b":"279288","o":1}