А ти, Уилям Лонгстаф — единственият мъж, способен да измисли такъв план, — ти ще спечелиш мигновен престиж. При един скромен успех благодарният Парламент ще ти предложи херцогска титла, защото ти и само ти ще решиш нерешения проблем.

Но на кого да се доверя, за да си набавя чаените семена? И как да убедя китайците да ми ги продадат? Разбира се, те веднага ще узнаят за резултатите. И от кого да поискам да пренесе тайно семената? Не мога да използвам никого от търговците — при най-малкото съмнение те веднага ще ме саботират! И как да спечеля на наша страна вицекраля на Индия, без да му дам възможност да открадне идеята?

Когато двамата мъже и секундантите им се качиха на ринга, издигнат близо до флага при Глесинг пойнт, над струпаните зрители надвисна напрегната тишина.

И двамата бяха мъже на около двадесет и няколко години, с груби и едри лица, високи шест фута. Главите и на двамата бяха обръснати, за да не си скубят косите. И когато свалиха дрехите си, всички видяха, че мускулите им бяха еднакво възлести, като надиплена стомана, и на гърбовете си имаха стари рани от бич.

Борците бяха внимателно подбрани. Всеки от тях знаеше колко много е заложено на него. Адмиралът и генералът лично бяха одобрили избора и ги бяха заклели да победят. Честта на цялата служба лежеше на плещите им, както и спестяванията на другарите им. Бъдещето на победителя щеше да е сладко. За победения нямаше да има никакво бъдеще.

Хенри Харди Хибс прескочи единственото въже на ринга и застана в центъра, където беше очертан квадрат със страна един ярд.

— Ваше превъзходителство, Ваше височество, милордове и ваши благородия — започна той. — Бой до победен край между — в този ъгъл боцман Джен Гръм от Кралската флота…

От тълпата моряци, застанали на изток, се разнесоха приветствени възгласи, а от струпаните в западния край английски и индийски войници — псувни. Лонгстаф, ерцхерцогът, адмиралът и генералът бяха седнали на почетните места от северната страна на ринга, заобиколени от неподвижно застанали на стража моряци. Зад ерцхерцога стояха двама телохранители в ливреи, въоръжени и бдителни. Струан, Брок, Купър, Тилмън, Роб, Горт и всички тай-пани бяха седнали на юг, а зад тях стояха по-дребни търговци, морски и армейски офицери и всички се блъскаха, за да видят по-добре. А в периферията непрекъснато прииждаха нови тълпи китайци, които се изливаха от бордеите на Тай Пинг Шан, бърбореха, кикотеха се и чакаха.

— … а в този ъгъл представителят на Кралската армия, сержант Бил Тинкър…

И отново го прекъснаха кънтящи викове. Хибс вдигна ръце и мръсният му сюртук оголи голям търбух.

— Лондонските правила на ринга: всеки рунд завършва със сигнал. Между рундовете се дава кратка почивка от трийсет секунди.

Когато звънне камбаната, всеки човек разполага с осем секунди да се приближи и застане до стартовата линия. Не се позволяват ритници, мушкане или удари под пояса, както и лъжливи хватки. Този, който не излезе от ъгъла и чиито секунданти признаят, че е победен, губи състезанието.

Той посочи важно към секундантите, които разглеждаха юмруците на всеки състезател, за да видят дали не са намазани със сок от орехи, както правеха някои, или не държат камък. После разгледаха спортните им обувки, за да се уверят, че са стандартни и нямат повече от три шипа.

— Сега се здрависайте и нека победи по-добрият!

Бойците отидоха до средата на ринга. Мускулите на раменете им потръпваха от едва сдържано вълнение, коремите бяха стегнати, ноздрите — разширени, доловили влажната кисела миризма на противника.

Застанаха до линията и докоснаха длани, после свиха каменни юмруци и зачакаха с опънати нерви.

— Ваше височество? — обърна се Лонгстаф с почтителен жест към Сергеев.

Ерцхерцогът стана и се отправи към корабния звънец близо до ринга. Удари го с чукчето и брегът бе разтърсен от дива ярост.

Със звъна на камбаната борците замахнаха един към друг, впили яки като дънери крака в земята. Пръстите не се отделяха от линията. Юмруците на Гръм се стовариха върху лицето на Тинкър и оставиха кървава следа, а ръката на Тинкър се заби с все сила в корема на Гръм. Те продължиха да се налагат, подтиквани от врявата, от своя гняв и омраза. Нямаше правила за боя, нито опити да се избегнат ударите.

След осем минути телата им бяха покрити с алени петна, а лицата почервеняха от кръв. Носовете и на двамата бяха счупени, а кокалчетата на ръцете — протрити, хлъзгави от пот и кръв. И двамата се задъхваха, гърдите им се повдигаха тежко, като могъщи мехове, устните им бяха разкървавени. Тогава, в осмата минута, Тинкър нанесе съкрушително дясно кроше във врата на Гръм и го повали. Армията закрещя радостно, а флотата запсува. Гръм се надигна, побеснял от гняв и болка, и се втурна към противника си, забравил, че първият рунд е завършил, забравил всичко, освен решението си на всяка цена да убие този дявол. Хвана Тинкър през врата и двамата се заудряха и заблъскаха, а армейците се развикаха: „Фаал!“ Секундантите се струпаха в ринга и се опитаха насила да разделят биещите се, а войниците, моряците и техните офицери едва не се разбунтуваха.

— Боже господи — викаше Глесинг, без да се обръща специално към някого. — Това копеле се бие нечестно с нашия човек!

— А кой започна мелето, по дяволите? Рундът беше приключил! — извика майор Търнбул с ръка върху сабята, почувствал растящия гняв. Беше стегнат трийсет и пет годишен човек — главен съдия на Хонконг. — Защото ви назначиха за началник на пристанището, си въобразявате, че имате право да скриете един явен фал?

— Не, дявол да го вземе! И не се опитвайте да намесвате цялото величие на службата си в една чисто социална сфера. — Глесинг се обърна с гръб към него и се мушна по-навътре в тълпата. — Здравей, Кълъм!

— Здравей, Джордж! Хубава битка, нали?

— Видя ли как копелето блъфира нашия човек?

— Не отвърна ли и другият с блъф?

— Не е там работата, по дяволите!

Точно тогава изтече половината минута и противниците се втурнаха един срещу друг.

Вторият и третият рунд продължиха почти толкова, колкото първия, и зрителите решиха, че никой не е в състояние да издържи такова наказание дълго. В четвъртия рунд под лявото ухо на войника се заби силен ляв удар и той рухна върху платнището. Камбаната удари и секундантите изнесоха своя човек. След мъчително кратка половин минута войникът се спусна към линията, заудря с юмруци моряка, после го сграбчи през гърдите и грубо го тръшна на земята. После се върна обратно в ъгъла. Трийсет секунди и отново бой.

Рунд след рунд. Приключил преди сигнала, след сигнала.

По време на петнайсетия рунд юмрукът на Тинкър засегна счупения нос на Гръм. В главата на Гръм избухна пожар и го заслепи. Той изпищя и размаха диво ръце. Левият му юмрук срещна тяло и очите му се проясниха. За миг видя, че противникът е незащитен, и се люшна. Ушите му се изпълниха с близкия и все пак така далечен писък и вой на тълпата. Гръм изхвърли десния си юмрук, стиснал го както никога преди това. Видя го да потъва в корема на войника. Левият префуча и се заби в слепоочието, една малка кост в ръката му изпука и после остана сам. Отново иззвъня противната камбана, подхванаха го ръце и някой поднесе към разкъсаните му устни бутилка с вино. Отпи голяма глътка, повърна обагреното в кръв питие и изграчи: „Кой рунд, приятел?“, а някой каза: „Деветнайсти“, и той отново се изправи, готов да се вкопчи, а насреща отново застана врагът, който го смазваше, убиваше. Той трябваше да остане и да победи или да умре.

— Хубав бой, нали, Дърк? — Гласът на Брок се извиси над общата врява.

— Да.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Не, благодаря, Тайлър — отвърна Струан, изумен от смелостта на борците. И двамата бяха на края на силите си, жестоко пребити. Дясната ръка на Гръм почти не се движеше, а очите на Тинкър бяха полузатворени. — Не бих искал да съм на мястото на някой от тях.