— Да — съгласи се Лонгстаф. — Разбира се, Париж е много по-близо до Лондон.

— Не е ли жалко, че този славен град сякаш винаги попада на много странни предводители? — каза Сергеев. — Красиви хора, красиви! А техните водачи винаги са били изключително суетни и явно решени да разпокъсат света.

— Голям световен проблем, Ваше височество! Става дума за Европа и как да бъде обуздана суетата на властелините. Разбира се, ние в Британия сме щастливи, че имаме парламент и мощта на нашата държава вече не се направлява от прищевките на един човек.

— Да, това е голям и чудесен експеримент, какъвто подобава на великолепните качества, присъщи на вашата страна, сър. Но той не подхожда на всички нации. Не бяха ли гърците тези, които констатираха първи, че идеалната форма на управление е доброжелателната диктатура? Управлението на един човек?

— Доброжелателна — да, но изборна! Не диктатура на един човек по силата на божественото му право.

— Кой би могъл да отрече с абсолютна сигурност божественото право?

— Ах, Ваше превъзходителство — каза Лонгстаф, — никой не оспорва съществуването на Бога. Само правото на краля да прави каквото си иска, без да се съобразява с хората. Дълги векове сме имали английски „божествени“ крале, които открихме, че грешат. Грешките са нещо много привлекателно за властниците. Не е ли така? Те проливат толкова много невинна кръв.

Сергеев се разсмя.

— Харесва ми хуморът на англичаните. — Той погледна към Струан. — Шотландец ли сте, мистър Струан?

— Да. Британец съм. Днес няма разлика между шотландци и англичани. — Той отпи от виното. — Омръзна ни да крадем добитъка им. Решихме, че е по-добре да откраднем цялата страна, затова на пуснахме Шотландия и се придвижихме на юг.

Всички се разсмяха и пиха още вино.

Лонгстаф се забавляваше да гледа Мънси, който не отвори уста да продума по време на обяда, раздразнен от безцеремонното поведение на Струан.

— Какво мислите, мистър Струан? — попита Сергеев. — Бихте ли управлявали „Ноубъл хаус“ с постоянното вмешателство на Парламента?

— Не, Ваше височество. Но в конкуренцията с другите търговци аз въвличам единствено компанията си. Рискувам само себе си, не живота на другите хора.

— И все пак воювате с Китай. Защото китайците имаха дързостта да се намесят във вашата търговия. Не съм ли прав?

— Отчасти. Разбира се, не аз бях този, който даде нареждане за война.

— Така е. Мисълта ми е, че вие вземате еднолични решения как да ръководите огромен търговски концерн. Решенията ви се отнасят за компанията, флотилията, нацията.

— Да, стига решенията да са правилни — отвърна шеговито Струан. После стана отново сериозен. — Може би сега парламентарната система да не е удобна за Русия… и за някои други страни, но аз съм сигурен, че на тази земя няма да има никога мир, докато всички нации не приемат английската парламентарна система и докато всички хора не получат право на глас, а не един човек да решава съдбата на която и да е нация, било то с божествено право или с право, дадено му с глупавия вот на един глупав електорат.

— Съгласен съм. Вашата хипотеза е правилна. Но съдържа един съществен недостатък. Приемате, че населението трябва да има култура — всички да са еднакво образовани и еднакво преуспяващи, което, разбира се, е невъзможно, нали? Трябва да попътувате из Русия, за да се убедите колко невъзможно е това. Вие не допускате проявата на национализъм и верски различия. Ако бяхте добавили докато всички нации станат „християнски“, тогава може би щяхте да сте прав. Но можете ли да си представите френските католици да се помирят с английските протестанти? Или руската православна църква с испанските йезуити? Или всички те с масите на неверните мюсюлмани, а те от своя страна с бедните евреи, те пък — с идолопоклонниците и езичниците?

Струан пое дълбоко дъх.

— Радвам се, че зададохте този въпрос — каза той и спря решително.

— Виждам, че ни предстоят много интересни дискусии — каза безгрижно Лонгстаф. — Чай, Ваше височество? След час ще се проведе състезание по борба. Ако не сте много уморен, може би ще искате да го видите. Обещава да бъде зрелищно. Флотата срещу армията.

— Чудесно, Ваше превъзходителство. На чия страна сте? За да мога да избера противната.

— Една гвинея за флотата.

— Съгласен.

След обяда те пиха чай и пушиха пури. Най-после Мънси съпроводи ерцхерцога обратно до пощенския кораб. Лонгстаф освободи стюардите.

— Мисля, че незабавно трябва да изпратим фрегата да посети уж случайно Сингапур — каза той на Струан.

— И аз си помислих същото, Уил. Сигурен съм, че той е моряк.

— Да. Вашият ход, Дърк, беше много умен. — Лонгстаф повъртя в ръцете си чашата за чай. — Той е безкрайно предпазлив. Такъв човек ще внимава много с официалните си документи.

— И аз мисля така.

— Престоят ни в Санкт Петербург беше прекрасен. Освен, разбира се, дългите часове в училището. Трябваше да се науча да чета и да пиша на руски, а също и на френски. Руският е много труден език. Струан наля малко чай.

— Никога не сте харесвали състезанията по борба, нали, Уил?

— Не. Намерението ми е да го придружа до брега и да се върна на кораба, за да поспя, докато съм сам. — Лонгстаф се засмя горчиво. — Приготвихте ли се за тазвечерната забава?

Струан стана.

— Да. Не е зле да отида и да посея и аз няколко семена на недоволство.

Когато стюардът почисти масата, Лонгстаф се загледа безцелно в остатъка от чая.

— Остави! — каза той и задържа чашата си и чайника. — И гледай никой да не ме безпокои! Събуди ме след един час!

— Да, сър!

Лонгстаф заглуши една прозявка. Наслаждаваше се на спокойствието, което цареше сега в каютата. „Честна дума, радвам се, че Сергеев е тук. Животът ще стане малко по-интересен. Ще действаме дипломатически. Ще правим опити да разберем какво мисли. Това е начинът да забравим непрекъснатите дрязги в колонията между проклетите търговци и проклетия китайски император и мръсните езичници — тази отвратителна банда крадци!“

Той отвори вратата на каютата си и легна удобно на койката, поставил ръце на тила. „Какво каза Дърк? Ах, да — семена на недоволство. Добре го каза! Какви семена можем да посеем ние? Мрачни намеци за това колко мощен е Китай? За това, че има огромно население или че правителството на Нейно величество може да анексира цялата страна, ако се намеси някоя сила? Затрудненията на търговията с опиум? Чай?“

Той чу тропането на стъпки горе, когато се смени вахтата. После военният оркестър започна репетицията си. Прозя се отново и затвори блажено очи. Няма нищо по-хубаво от това да поспиш, след като си се наобядвал. Слава богу, че съм джентълмен — няма нужда да сея семена като някой миризлив селянин или мръсен фермер. По дяволите, представи си по цял ден да работиш физическа работа! Да сееш семена! Да отглеждаш разни неща! И навсякъде тор! Ужасяваща мисъл. Виж, да сееш дипломатически семена е много по-важно и е работа за джентълмени. Та за какво си мислех? А, да. Чай. Животът трябва да е бил ужасен, преди да сме познавали чая. Жалко, че не расте в Англия! Това би спестило много грижи.

— Боже господи! — възкликна той и седна на койката. — Чай! Разбира се, чай! Години наред е бил под носа ти и не си го забелязвал! Ти си гений! — Беше толкова въодушевен, че скочи от леглото и затанцува джига. После се облекчи в гърнето, влезе в главната каюта и седна на леглото си с разтуптяно сърце. — Вече знаеш как да решиш британско-китайския кошмар на отвратителния баланс между чая, среброто и опиума! „Знаеш! — каза си той, изненадан и възторжен от гениалността и простотата на идеята, внушена от последната реплика на Струан. — Господи, Дърк, ако само знаеше! — кискаше се той на глас. — Ти сам преряза гърлото на себе си и на всички китайски търговци. За славата на Британия и за моето безсмъртие! Да, абсолютно! Затова по-добре да държиш устата си затворена. И стените имат уши.“

Идеята беше съвършено проста — да унищожи китайския чаен монопол. Да купи, изпроси или открадне — много тайно — един тон семена от чаеното растение. Да го транспортира, без никой да види, в Индия. Сигурно има множество местности, където чаят може да вирее. Десетки. И докато съм още жив, плантациите ще дадат цвят — ще отглеждаме наши собствени сортове на наша почва… С наш собствен чай повече няма да имаме нужда от сребро или опиум, за да плащаме за китайския чай. Печалбата от продажбата на индийския чай скоро ще се изравни с тази от опиума, после ще се удвои и утрои. Ще отглеждаме всички видове чай, които растат по света, и ще ги продаваме навсякъде. Короната ще спечели много от фантастично големите приходи, защото ние естествено ще го продаваме по-евтино и по-изгодно и цената ще бъде по-ниска от тази на китайския чай. Британски мозък — това е то! И ще добием морално превъзходство за това, че ще прекратим търговията с опиум. Проклетите контрабандисти ще останат без работа, защото без механизма на опиума тяхната функция става безпредметна. Ще можем да поставим проклетата търговия извън закона. Индия ще спечели много. Китай ще спечели, защото повече няма да има контрабанден внос и сам ще си консумира чая.