— Пазите ли още лекарството? — попита Струан.

— Да. Какво става, за бога?

— Разбойници.

Струан пое ръката на уплашения до смърт монах и затича по улицата нагоре към отвореното пространство пред укреплението Сао Пауло де Монте. В сенките на укреплението той си отдъхна.

— Къде е лекарството?

Отец Себастиан подаде несръчно чантата. Лунната светлина докосваше посинялата драскотина от камшика на брадата на Струан, осветяваше очите му и го правеше да изглежда огромен и дяволски.

— Кой беше този? Кой стреляше по нас? — попита той.

— Разбойници — повтори Струан.

Той бе убеден, че хора на Горт — или самият Горт — му бяха устроили засада. За момент се попита дали отец Себастиан не бе изпратен като примамка. Неправдоподобно — не от епископа и не със синкона. Добре, скоро ще разбера, помисли той. И ако е така, ще прережа няколко свещенически гърла.

Той внимателно изучаваше тъмнината. Извади ножа от ботуша си и привърза бойното желязо около китката си. Отец Себастиан успокои дишането си и пое през стръмнината край църквата Сао Антонио надолу по хълма към улицата, която минаваше до оградната стена на къщата на Мей-мей. Във високата гранитна стена имаше врата. Той удари силно по нея няколко пъти. Скоро след това Лим Дин надникна през процепа. Отвори им. Те влязоха в предния двор и вратата бе залостена зад тях.

— Сега сме в безопасност — каза Струан. — Лим Дин, чай — много чай, бързо!

Той посочи на отец Себастиан стол да седне и остави бойното желязо на масата.

— Първо си поемете дъх.

Монахът отпусна ръка от кръста, който стискаше, и избърса челото си.

— Наистина ли някой се опитваше да ни убие?

— Така ми се струва — отговори Струан.

Той съблече палтото си и погледна рамото си. Сачмата го бе наранила.

— Дайте да видя — каза монахът.

— Няма нищо.

Струан отново облече палтото си.

— Не се тревожете, отче. Вие ще я лекувате на моя отговорност. Добре ли сте?

— Да. — Устните му бяха пресъхнали и имаше лош дъх в устата си. — Първо ще приготвя чай от синкона.

— Добре. Но преди да започнем, закълнете се в кръста, че никога на никого няма да кажете каквото и да било за тази къща, кой живее в нея или какво се е случило тук.

— Това не е необходимо. Няма нищо, което…

— Не, нужно е! Аз обичам уединението си! Ако не се закълнете, аз сам ще я лекувам. Изглежда, и аз знам как се използва синконата толкова, колкото и вие. Решавайте!

Монахът бе силно обезпокоен от липсата на познания, но също така силно желаеше да лекува в името на Бога.

— Добре. Кълна се в кръста, че няма да си отворя устата.

— Благодаря.

Струан мина през предната врата и тръгна по коридора. А Сам излезе от стаята си и се поклони колебливо, като загръщаше пижамата около себе си. Косата й бе разчорлена, а лицето й — подпухнало от спане. Тя ги последва с фенера в кухнята.

Кухнята бе малка, с огнище и мангал за въглища и гледаше към задната неугледна част на градината. Бе пълна с гърнета, тигани и чайници. Стотици връзки изсушени треви и гъби, зеленчуци, черва, колбаси висяха по потъмнелите опушени стени. Палмови чували с ориз бяха разхвърляни в безпорядък по покрития с мазни петна под.

Две сънени кухненски помощнички се надигнаха от наровете си и смутено вторачиха поглед в Струан. Но когато той, без да ги забележи, отмести купчина от тигани и мръсни чинии от масата, за да освободи място, те скочиха от леглата си и бързо излязоха навън.

— Чай, маса? — попита А Сам смутено.

Струан кимна с глава. Взе нечистата платнена чанта от притеснения монах и я отвори. Корите от синкона бяха кафяви, обикновени и раздробени на малки парченца. Помириса ги, но те нямаха никаква миризма.

— Какво ще правим сега?

— Трябва ни нещо, в което да ги сварим. — Отец Себастиан взе прилично чист тиган.

— Бихте ли си измили ръцете? — Струан посочи малък варел и сапун до него.

— Какво?

— Първо си измийте ръцете. Моля ви. — Струан посегна към сапуна и му го подаде. — Нищо няма да правите, преди да си измиете ръцете.

— Защо е необходимо това?

— Не зная. Старо китайско суеверие. Хайде, моля ви, отче.

Докато Струан миеше тигана, А Сам гледаше с широко отворени очи как отец Себастиан натрива ръцете си със сапун, как ги изплаква и ги избърсва с чиста кърпа.

После той затвори очи, събра ръцете си и прошепна тихо молитва.

— Сега ми трябва нещо, с което да меря — каза той, след като отново се върна на земята. Наслуки взе малка чаша и я напълни догоре със синкона. Изсипа съдържанието й в тигана и след това бавно и методично прибави десет чаши вода. После го постави върху мангала. — Ще започнем с десет към едно — каза той със сподавен глас и изтри нервно ръцете в расото си. — Сега бих искал да видя болната.

Струан даде знак на А Сам и посочи тигана.

— Не пипа!

— Не пипа, маса! — каза твърдо А Сам. Вече се бе съвзела от първоначалния шок след внезапното събуждане и започваше да се радва на тази странна процедура. — Не пипа, маса, никога не пипа!

Струан и монахът излязоха от кухнята и отидоха в спалнята на Мей-мей. А Сам ги следваше.

Фенер излъчваше снопчета светлина в тъмнината. Ин-хси решеше разчорлената си коса пред огледалото. Тя спря и се поклони припряно. Нейният матрак бе от едната страна на обширното легло на Мей-мей трепереше леко под тежестта на одеялата.

— Здравей, момичето ми. Получихме синкона — каза Струан, като се приближи до нея. — Най-после, след дълго чакане. Сега всичко е наред!

— Студено ми е, тай-пан! — каза тя безпомощно. — Толкова ми е студено. Какво направил на лице?

— Нищо, момичето ми.

— Ти порязал. — Тя потрепера, затвори очи и потъна в бурята, която я обземаше. — Толкова студено!

Струан се обърна и погледна отец Себастиан. Той видя шока по напрегнатото му лице.

— Какво не е наред?

— Нищо, нищо.

Монахът постави малък пясъчен часовник на масата, коленичи до леглото, хвана китката на Мей-мей и започна да брои ударите на сърцето. „Как може китайско момиче да говори английски? — питаше се той. — Дали другото момиче е втора любовница? Да не съм в харем на дявола? О, боже, пази ме, дай ми божествената си сила да я излекувам и нека аз бъда твоят инструмент тази нощ.“

Пулсът на Мей-мей бе толкова забавен и слаб, че той с мъка го усещаше. С безкрайна нежност обърна лицето й към себе си и се вгледа в очите й.

— Не се страхувай! — каза й той. — Няма нищо, от което да се страхуваш. Ти си в ръцете на Бога. Трябва да видя очите ти. Не се плаши, ти си в божиите ръце.

Беззащитна и вкаменена, Мей-мей направи това, което той й каза. Ин-хси и А Сам стояха отзад и наблюдаваха угрижени.

— Какво прави? Кой е той? — прошепна Ин-хси.

— Варварин, дяволски доктор магьосник — отговори шепнешком А Сам. — Той е монах, един от свещениците с дълги поли на голия Бог — мъж, когото те са приковали на кръст.

— О! — възкликна Ин-хси. — Чувала съм за тях. Колко ужасно е да се направи такова нещо! Те наистина са дяволи! Защо не донесеш на отеца малко чай? Той винаги помага при безпокойство.

— Лим Дин го приготвя, втора майко — прошепна А Сам, която за нищо не би помръднала от мястото си, защото тогава можеше да пропусне нещо много важно. — Бих искала да мога да разбирам проклетия им език.

Монахът остави ръката на Мей-мей на завивката и погледна Струан.

— Маларията е причинила аборт. Трябва да я прегледам.

— Добре, прегледайте я!

Когато монахът дръпна одеялата и чаршафите настрани, Мей-мей се опита да му попречи, а Ин-хси и А Сам притеснено се притичаха да й помогнат.

— Не! — извика Струан. — Стойте настрана! — Той седна до Мей-мей и взе ръката й. — Всичко е наред, момичето ми. Продължавайте! — каза той на монаха.

Отец Себастиан прегледа Мей-мей и отново я настани удобно.

— Кръвоизливът почти е спрял. Това е много добре.

Той постави дългите си пръсти в основата на черепа й и го опипа внимателно.