На вратата се почука. Хорацио влезе забързано.

— Викали сте ме, Ваше превъзходителство?

— Да. Искам незабавно да преведете това на китайски и да го изпратите по специален куриер. Изпратете и копие на мистър Скинър за публикуване.

— Слушам, сър. — Хорацио взе писмото и се обърна към Струан: — Опечален съм да науча ужасните новини, мистър Струан.

— Благодаря ви. Това е синът ми Кълъм. Хорацио Синклер.

Те се ръкуваха и от пръв поглед си допаднаха. Хорацио прочете писмото.

— Няма да ми отнеме много време да добавя правилните любезности, сър.

— Негово превъзходителство иска писмото да звучи точно по такъв начин — каза Струан. — Без изменения.

Хорацио зина от изумление. Кимна слабо.

— Да, ще го, хм, направя веднага. Но Тай-сен никога няма да го приеме, мистър Струан. Никога. Ваше превъзходителство! Престижът му би паднал невероятно.

Лонгстаф настръхна.

— Престиж? Ще му покажа аз престиж на дяволския езичник, пусто да остане. Поздравете адмирала от мен и го помолете да изпрати писмото с линеен крайцер до Уампоа със заповед незабавно продължи за Кантон, в случай че не бъде прието веднага!

— Слушам, сър!

— Нямало да го приеме, виж ти! — каза Лонгстаф, след като Хорацио беше излязъл. — Какво оскърбително високомерие. Те всичките са езичници и варвари. Всичките до един. Китайци. Манчу. Те не познават справедливостта, а незачитането им на човешкия живот е невероятно. Продават дъщери, братя, сестри. Невероятно.

Кълъм внезапно помисли за майка си и братята си и за начина, по който умряха. Воднистото повръщане и изпражнения, зловонието и конвулсиите, агонията, хлътналите очи и спазмите. И пак конвулсии, и пак зловоние, а после — борба за всеки дъх и смърт. А след смъртта — внезапни спазми на мускулите. Майка му, починала преди час, изведнъж се обръща на леглото, отваряйки мъртва уста, отваряйки мъртви очи.

От стария страх започна да му се повдига и той заопипва мислите си за нещо, което да го отвлече, каквото и да било, да го изтръгне от ужаса.

— Относно разпродажбите на земята, сър. Първо, земята трябва да бъде измерена. Кой ще направи това, сър?

— Ще намерим някой, не се безпокойте.

— Може би Глесинг — предложи Струан. — Той има опит в картографирането.

— Добра идея. Ще поговоря с адмирала. Отлично.

— Бихте могли да обсъдите назоваването на брега, откъдето бе издигнато знамето, като „Глесинг пойнт“.

Защото добрите врагове са ценни, помисли Струан. А пък аз си имам нещо наум за Глесинг. Той би умрял, за да защити „Глесинг пойнт“, а това означава и Хонконг.

— Ще достави удоволствие на флота — каза Струан. — Просто една идея.

— Идеята е добра. Радвам се, че я предложихте.

— Е мисля, че е време да се връщаме на нашия кораб — каза Струан — Беше уморен. А имаше да върши още много.

Айзък Пери стоеше на квартердека на „Тъндър клауд“ и наблюдаваше как пехотинците претърсват брезентите, спасителните лодки и раклите за дрехи. Той ненавиждаше пехотинците и флотските офицери. Някога го бяха вербували за флота.

— На борда няма дезертьори — каза той отново.

— Разбира се — отвърна младият офицер.

— Моля, заповядайте на хората ви да не създават такава бъркотия. Ще ни трябва цяла вахта да почистим след тях.

— Вашият кораб би бил ценен трофей, капитан Пери. Корабът и товарът — захили се офицерът.

Пери хвърли поглед към Макей, който беше на мостика под въоръжена стража. Ти си мъртвец, Макей, помисли Пери, ако си вмъкнал Рамзи на кораба.

— Лодка при прохода на кърмата — извика третият помощник. — Собственикът се качва на борда.

Пери се втурна да посрещне Струан.

— Те мислят, че имаме дезертьор на борда, сър.

— Знам — отвърна Струан, като стъпи на палубата. — Защо боцманът ми е под стража? — обърна се той към арогантния млад офицер с опасно раздразнение в гласа си.

— Просто като предпазна мярка. Той е роднина на Рамзи и…

— По дяволите предпазните мерки! Той е невинен до доказване на вината му, пусто да остане — изрева Струан. — Вие сте тук да претърсвате, а не да тормозите и да арестувате хората ми.

— Нищо не знам, сър — избухна Макей. — Рамзи не е на борда с моя помощ. Не е. Не е.

— Бог да ти е на помощ, ако е — каза Струан. — Вие сте задържан на кораба до следващата ми заповед. Слезте долу!

— Слушам, сър — отвърна Макей и изчезна.

— В името на кръвта Христова, Айзък! — вбеси се Струан. — Предполага се, че вие сте капитанът на този кораб. Според кой закон Кралският флот може да арестува човек без заповед като предпазна мярка?

— Според никой, сър. — Пери трепна и предпочете да не спори.

— Измитайте се от кораба ми. Уволнен сте!

Пери побеля.

— Но, сър…

— До залез — слънце да си напуснал моя кораб — Струан се насочи към прохода водеше към вътрешността на кораба. — Хайде, Кълъм.

Кълъм се изравни със Струан в коридора към главната каюта.

— Това не е честно — каза той. — Съвсем не е честно. Капитан и е най-добрият ти капитан. Поне така си казвал.

— Беше, сине — отвърна Струан. — Но не защищава интересите на хората си. Освен това се бои. Не знам от какво. Но уплашените са опасни и ние нямаме полза от тях.

— Но те не направиха нищо на Макей.

— Първият закон за моите капитани е да защитят кораба си. Вторият — хората си. Тогава и те ще го пазят. Можеш да командваш един кораб сам, но не можеш да го накараш сам да плава.

— Пери не е направил нищо лошо.

— Той позволи на флота да постави Макей под стража незаконно, да му се не види — каза остро Струан. — Един капитан трябва да знае повече, отколкото да управлява кораб, за бога! Айзък трябваше да се опълчи срещу това пале. Той се страхуваше и не подкрепи един от хората си във важен момент. Следващия път може да предаде кораба. Няма да рискувам.

— Но той ти служи от години. Това не се ли брои?

— Да. Това означава, че в продължение на години сме имали късмет. Сега не му вярвам. Така че той напуска и точка! — Струан отвори вратата на каютата.

Роб се беше разположил зад бюрото, загледан през един от кърмовите прозорци. По земята бяха разхвърляни кутии, чекмеджета, детски дрешки и играчки. Сара, жената на Роб, се бе свила в едно от креслата и дремеше. Беше дребна жена в напреднала бременност. В съня лицето й бе уморено и сбръчкано. Когато Роб забеляза Струан и Кълъм, се опита неуспешно да изобрази усмивка.

— Здравей, Дърк. Кълъм.

— Здравей, Роб.

За два дена е остарял с десет години, помисли Струан. Сара се стресна и се събуди.

— Здравей, Дърк. — Тя тежко се надигна и се запъти към вратата. 3дравей, Кълъм.

— Как си, лельо Сара?

— Уморена съм, мило. Много уморена. Мразя да съм на кораб. Искате ли чай?

— Не, благодаря.

Роб наблюдаваше Сара с тревога.

— Какво бих могъл да кажа?

— Нищо, Роби. Те са мъртви, ние сме живи и това е.

— Това ли е, Дърк? — Сините очи на Сара гледаха твърдо. Тя приглади червеникавата си коса и опъна дългата си зелена рокля с турнюр. — Това ли е?

— Аха. Ще ни извиниш ли, Сара? Искам да поговоря с Роб.

— Да, разбира се. — Тя погледна мъжа си и го презря за слабостта му. — Ние заминаваме, Дърк. Напускаме Ориента. За добро. Твърдо съм решена. Отдадох на „Струан и компания“ пет години от живота си и едно дете. Сега е време да си вървя.

— Това е мъдро решение, Сара. Напоследък Ориентът не е място за семейства. След година, като застроим Хонконг, е, тогава ще бъде много хубаво.

— За някои може би, но не и за нас. Не и за моя Роди или Карин, или Наоми, или Джейми. Нито за мен. Ние никога няма да живеем на Хонконг. — Тя излезе.

— Купи ли опиум, Роб?

— Купих малко. Похарчих всичките ни пари и заех около сто хиляди — не знам точно колко. Цените не са паднали много. После, хм, загубих интерес.

Ето ни още по-дълбоко в блатото, помисли Струан.

— Защо точно нашето семейство? Това е ужасно, ужасно — каза Роб с измъчен глас. — Защо цялото ни семейство?