— Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.

— Защо искаш да отидеш там? Каква е тайната?

— Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.

— Ще си помисля. Сега спи.

Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.

„Моята бална дреха ще е най-хубава — помисли си тя развълнувано. — Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“

Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“

— Не мога, Варгас — каза Струан раздразнено. — По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.

Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.

— Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…

— Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?

— Не знам, сеньор — отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.

— По дяволите! — изруга Струан и си наля малко чай.

Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно — никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.

— Да? — извика той рязко, когато някой почука на вратата.

— Извинете ме, мистър Струан — каза Хорацио, като отвори вратата. — Негово превъзходителство желае да ви види.

— Какво се е случило?

— Може би ще ви каже Негово превъзходителство, сър. Той е в стаята си.

Струан затвори счетоводната книга.

— Ще разгледаме това с Роб веднага щом се върнем, Варгас. Ще дойдете ли на бала?

— Няма да имам мира десет години, сеньор, ако жена ми, синът ми и най-голямата ми дъщеря не отидат там.

— Ще ги доведете ли от Макао?

— Не, сеньор. В Хонконг ще ги доведат приятели. Аз ще отида направо оттук.

— Съобщете ми веднага, щом пристигне Маус — каза Струан и излезе. Хорацио тръгна след него.

— Не зная как да ви благодаря, мистър Струан, за подаръка, който направихте на сестра ми.

— Какво?

— Балната рокля, сър.

— О. Видяхте ли я?

— О, не, сър. Веднага след продажбата на земята Мери тръгна за Макао. Вчера получих от нея писмо. Изпраща ви много поздрави. — Хорацио знаеше, че подаръкът дава на сестра му много добра възможност да спечели наградата. Освен ако не я конкурира Шиваун. Дано се разболее! Нищо сериозно. Нещо средно, което да й попречи да дойде на бала в този ден. Тогава Мери ще може да получи хилядата гвинеи. С това ще могат да направят чудеса! Да се върнат у дома през сезона. Да живеят в охолство. О, Боже, дано спечели наградата! „Радвам се, че я няма в Хонконг, докато аз съм тук — си каза той. — Далеч от Глесинг. Проклетник! Не вярвам да й е предложил женитба. Нахалник! Той и Кълъм… бедният Кълъм.“

Хорацио вървеше на една крачка след Струан и нямаше смисъл да скрива безпокойството си. Бедното храбро момче! Спомни си странното поведение на Кълъм след разпродажбата. Той и Мери го потърсиха и го намериха на борда на „Рестинг клауд“. Кълъм ги покани да останат на обяд и всеки път, когато се опитваха да поведат разговор за тай-пана с надежда да ги одобрят, Кълъм променяше темата. Най-накрая каза:

— Хайде да забравим баща ми. Аз вече го направих.

— Не бива така, Кълъм — каза Мери. — Той е чудесен човек.

— Сега ние сме врагове, Мери, независимо дали това ти харесва или не. Не вярвам, че ще се промени. Аз също няма да се променя докато той не го направи.

„Бедното смело момче — помисли си Хорацио. — Зная какво значи да мразиш баща си.“

— Тай-пан — повика го той, когато стигнаха до площадката. — Мери и аз дълбоко съжаляваме за случката с могилата. Но още повече за това, което се случи между вас и Кълъм. Кълъм, ъ-ъ, ми е приятел и…

— Благодаря за съчувствието, Хорацио, но ще ви моля да не ми говорите повече за това.

Струан и Хорацио прекосиха мълчаливо площадката и влязоха в хола. Той беше просторен. От великолепно украсения таван висеше огромен полилей, а под него блестеше лакирана заседателна маса. Лонгстаф беше седнал в началото на масата и от двете му страни — адмиралът и генерал Лорд Рътлидж — Корнхил.

— Добър ден, господа.

— Радвам се, че дойдохте, Дърк — каза Лонгстаф. — Заповядайте, седнете, приятелю. Реших да поискаме вашия ценен съвет.

— Какво се е случило, Ваше превъзходителство?

— Ами, ъ-ъ, поканих и Брок. Нека да почакаме, докато дойде, за да не повтарям, нали така? Шери?

— Не, благодаря.

Вратата се отвори и влезе Брок. Вниманието му се заостри, когато видя Струан и униформените офицери.

— Викали сте ме, Ваше превъзходителство.

— Да. Моля, седнете.

Брок кимна към Струан:

— Добър ден, Дърк. Добър ден, господа — каза той, като знаеше, че това ще разгневи генерала. С мрачно удовлетворение прие студените поздрави.

— Повиках ви и двамата — започна Лонгстаф, — ъ-ъ, отчасти, защото сте първенци сред търговците, нали?… Ъ-ъ, съветът ви ще бъде ценен. Изглежда, в Хонконг са се заселили анархисти.

— Какво? — избухна генералът.

— Наистина? — каза Брок, също така удивен.

— Презрени анархисти, представяте ли си? Изглежда, и самите езичници са надъхани от тези дяволи. Да, ако не внимаваме, Хонконг ще пламне. Ужасна неприятност!

— Какви точно анархисти? — намеси се Струан. Анархистите означаваха неприятности, а неприятностите пречеха на търговията.

— Този, ъ-ъ, как се казва, Хорацио? Танг? Тунг?

— Тонг, сър.

— Този тонг действа под самите ни носове. Ужасно.

— По какъв начин действа? — изгуби търпение Струан.

— Добра идея. Днес на срещата вицекралят Чинг-со беше много разтревожен. Каза, че китайските власти узнали, че тайно сдружение от анархисти разположило главната си квартира в тази гнусна язва — Тай Пинг Шан. Анархистите имат много, много имена и са… ъ-ъ, кажете им, Хорацио.

— Чинг-со каза, че това е революционна група от фанатици, която има за цел да свали императора — започна Хорацио. — Той съобщи на Негово превъзходителство около петдесет имена, под които е познато обществото — Червена партия, Червено братство, Общество Небе и земя — почти невъзможно е да се предадат всичките имена на английски език. Някои го наричат просто Хунг Муни Хунг Тонг — „тонг“ означава „тайно братство“. — Той помисли малко. — Във всички случаи тези хора са анархисти от най-лош тип. Крадци, пирати, революционери. В продължение на векове властите правили опити да се справят с тях, но безуспешно. Предполага се, че в Южен Китай има един милион членове. Те са организирани в масонски ложи и церемонията по посвещаването е варварска. Използват всеки повод, за да подбуждат към неподчинение и се осланят на страха на техните братя. Събират „покровителствени средства“. Всяка проститутка, селянин, земевладелец, кули — с една дума абсолютно всеки — трябва да им плаща данък. Ако не го плати веднага го очистват или осакатяват. Всеки член плаща членска такса — както в професионално сдружение. Ако някой не е доволен, под въздействието на тонга недоволството се превръща в бунт. Това са фанатици. Те изнасилват, измъчват и се разпространява като чумна епидемия.