Среброто започна да преминава от ръка на ръка, Струан и Брок направиха малки състояния от залагане на определени суми на други търговци и закупуване на акции в Лондон. Но сумите се даваха едва след като корабът премине с товара си благополучно покрай Боуг и продължи още един ден в открито море.

Тази година Струан застави Роб да ангажира цялата товарна площ на „Блу клауд“ единствено за „Ноубъл хаус“ и всичкия чай и коприна. Трюмовете на „Блу клауд“ започнаха да се пълнят с четиристотин петдесет и девет хиляди фунта чай, внимателно подредени в петдесетфунтови сандъци с кедрови обшивки, и пет хиляди и петстотин бали коприна. Работата кипеше денонощно.

Стойността на товара, в случай че пристигне благополучно в град Лондон преди някой друг, щеше да бъде шестстотин хиляди лири стерлинги, от които сто и шейсет хиляди лири печалба.

Тази година Брок също ангажира цялата площ на „Грей уич“. Корабът трябваше да превози половин милион фунта чай. Също като Струан, той знаеше, че няма да спи спокойно, докато шест месеца по-късно не получи съобщение за благополучното му пристигане и, разбира се, благополучната продажба.

Лонгстаф се пъчеше гордо, че единствено той бе успял да поднови търговията и да докара самия Чинг-со на масата за преговори.

— Но, скъпи адмирале, защо, мислите, върнах трите делегации, а? Въпрос на чест. Трябва да разбирате от чест и от китайски манталитет. Преговори и търговия почти без да се даде залп. А търговията, скъпи господине, търговията е жизненоважна за Англия.

Той отмени обсадата на Кантон, което разгневи още повече армията и флотата. И повтори това, което му бе припомнил Струан думи, казани от него — Лонгстаф в миналото: „Ние, господа, трябва да сме великодушни към победените. И да защитаваме смирените. Търговията на Англия не може да се гради върху кръвта на безпомощните, нали? Преговорите ще приключат след няколко дни и Азия ще се стабилизира веднъж завинаги.“

Но преговорите не приключиха. Струан знаеше, че нещата няма приключат в Кантон. Само в Пекин или пред портата на Пекин. Не че настояваше да приключат сега. Само да търгува. Беше от съществено значение да закупи тазгодишния чай и коприна и да продаде опиума. С годишната печалба от търговията всички търговски къщи щяха да възстановят загубите си. Печалбата щеше да ги насърчи да продължат и следващата година и да разширят търговията. Единственото възможно място за разширение бе Хонконг. Печалбата и търговията щяха да спестят ценно време. Време за строеж на складове, кейове и домове в пристанището на техния остров. Време, докато летните ветрове позволят отново плаването на север. Време да се изчака да минат бурите, докато дойде следващият търговски закон. Време и пари да се осигури безопасността на Хонконг… и да се проправи път към Азия.

Така Струан успя да обуздае нетърпението на Лонгстаф и докато поддържаше преговорите на едно сравнително ниско ниво, се впусна в конкуренция с Брок за най-добър чай и коприна и най-добра корабна търговия. Осемнайсет кораба трябваше да се натоварят и изпратят. Трябваше да се решат въпросите на осемнайсет екипажа и капитана.

Брок отправи най-напред „Грей уич“ и корабът се понесе надолу по течението с препълнени трюмове. Половин ден по-късно заковаха и последния люк на „Блу клауд“ и той се впусна да го догони. Започна надбягването.

Горт изпадна в ярост и се развика, че корабът му заминал с нов капитан, но Брок беше непреклонен.

— Раната ти не позволява, а освен това си необходим тук.

Тогава Горт реши изведнъж, че ще стане тай-пан. Тай-панът да върви по дяволите. Върна се на борда на „Немезис“. Откакто корабът бе влязъл в пристанището, той прекарваше на него всяка свободна минута — изучаваше как се управлява, как се сражава, какво може и какво не може да прави. Защото знаеше, а и баща му също знаеше, че „Немезис“ означава край на платната… и с малко късмет край на „Ноубъл хаус“. И двамата познаваха омразата на Струан към параходите и макар да разбираха, че преходът от платна към пара щеше да бъде случаен, все пак решиха да заложат на бъдещето. Същият вятър и същата вълна, които „Немезис“ бе победил на влизане в хонконгското пристанище, сега отнесоха пощенския пакет обратно в Англия. В него имаше писмо на Брок до сина му Морган с което се отменяше поръчката за два клипера и правеше нова за първите два кила на компания „Брок и синове“ от нова параходна линия — Ориент Куин.

— Тай-пан — каза Мей-мей в тъмнината на стаята и в уютната мекота на леглото, — мога ли да върна в Макао? За няколко дни? Ще взема с мен деца.

— Отегчи ли те Селцето?

— Но тук трудно без сички дрехи и играчки на деца. Само за няколко дни, айейа?

— Вече ти казах за наградите и…

Тя прекъсна думите му с целувка и се сгуши по-плътно до него.

— Миришеш толко хубаво.

— Ти също.

— Таз Ма-рий Син-клер. Аз харесах нея.

— Тя е… тя е много смела.

— Много странно, че ти изпрати жена. Не обикновено за тебе.

— Нямаше време да изпратя някой друг.

— Неин кантонски и мандарин фантастично хубави.

— Това е тайна. Не трябва да казваш на никого.

— Разбира се, тай-пан.

Тъмнината се сгъсти и двамата потънаха в мисли.

— Ти винаги ли спал без дрехи? — попита тя.

— Да.

— Как не хващаш хрема?

— Не зная. В планините в Шотландия е по-студено от тук. Като хлапе боледувах много.

— Какво значи хлапе?

— Дете.

Тя се усмихна.

— Харесвам да мисля за тебе като дете. Но ти сега не беден. И също направил едно-две неща. Нали така?

— Какви неща? — попита той, потънал в аромата на тялото и меката коприна.

— Първо беше да вземеш сребро, помниш? Второ да осигури на Хонконг безопасност. Какво беше трето?

Тя се обърна по хълбок, обви с крак неговия и остана неподвижна той почувства докосването на крака й през коприната и почака със засъхнало гърло.

— Хонконг не е още в безопасност — каза той.

Тя започна бавно да движи ръка по тялото му.

— Вече не в опасност, щом има търговия тази година. Значи второ нещо скоро осъществи.

— С джос.

Бавно разкопча копринения й халат и прокара ръка по тялото й. Помогна й да съблече дрехата, запали свещта и разгърна завивките. Погледна я, изпълнен с удивление от гладката прозрачност на тялото й, сякаш изваяно от мрамор.

— Колко вълнуващо… да ме гледаш и да зная, че харесваш.

После те се любиха бавно, без да бързат.

По-късно тя го попита:

— Кога връщаш в Хонконг?

— След десет дни.

„Десет дни — помисли той. — После да се справя с хората на У Куок в Абърдийн и на следващия ден — бала.“

— Аз отида ли с тебе?

— Да.

— Ще бъде ли готова нова къща тогава?

— Да. Там ще бъдеш в безопасност. — Ръката му почиваше на хълбоците й и той прокара връхчето на езика си по шията й.

— Ще бъде добре да живеем в Хонконг. Тогава ще мога да видя повече от мой учител. Вече месеци откак аз говориме хубаво с Гордън. Може отново ще имаме седмични уроци? Трябва да науча повече и по-хубави думи. Как е той?

— Добре е. Видях го точно преди да тръгна.

След кратко мълчание тя каза тихо:

— Не е хубаво да караш с номер едно син.

— Зная.

— Аз горих три свещи за твой гняв да лети на Ява и ти да простиш на него. Кога простиш, аз искам да запозная с него.

— Ще се запознаеш. След време.

— Мога ли аз да отида в Макао преди Хонконг? Моля. Аз ще бъда много внимателна. Ще оставя деца тук. Те тук ще бъдат в безопасност.

— Защо се интересуваш толкова от Макао?

— Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.

— Много е опасно.

— Не опасно сега — каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“