— Чували ли сте по-рано за тайни китайски общества, преди Чинг-со да ви каже?

— Не, сър.

— Анархистите са истински дяволи — обади се Брок разтревожено. — Китайците са способни на такива дяволски номера.

Лонгстаф побутна през масата малко червено триъгълно знаменце. На него бяха изобразени два китайски символа.

— Вицекралят каза, че триъгълникът е тяхното знаме. Символите върху флага означават Хонконг. Във всеки случай имаме си неприятности и това е факт. Чинг-со иска да изпрати знаменосци и мандарини в Тай Пинг Шан и да подложи всичко на сеч.

— Не се ли съгласихте? — попита Струан.

— Разбира се, че не. На нашия остров не искаме никой да се бърка в работите ни. Казах му, че нямаме никакво вземане-даване с анархистите и под нашия флаг ние ще се разправяме с тях както си знаем. Кажете сега какво да правим.

— Да изхвърлим всички китайци от Хонконг и да приключим с това — предложи адмиралът.

— Това е невъзможно, сър — заяви Струан, — и няма да бъде в наша полза.

— М-да-а — съгласи се Брок. — Трябват ни работници, кулита и слуги. Не можем да минем без тях.

— Отговорът е лесен — намеси се генералът и смръкна енфие.

Беше червендалест посивял мъжага с повяхнало лице. — Издайте заповед, че всеки, който се числи към това… как го нарекохте — тонг?… ще бъде обесен. — Той кихна. — Ще се погрижа заповедта да бъде изпълнена.

— Вие не можете да обесите китаец, милорд, само за това, че иска да свали своята династия. Това противоречи на английските закони — каза Струан.

— Независимо дали династията е чужда или не — отговори адмиралът, — всяко подстрекателство към неподчинение на императора на една „приятелска сила“ — а тя скоро ще стане приятелска, ако изпълним поставената от Правителството цел — противоречи на международното право. И на английското. Погледнете тези негодници чартисти, за Бога.

— Ние не ги бесим за това, че са чартисти. Само когато ги хванем, че се бунтуват или нарушават закона, тогава имаме право. — озъби се Струан на адмирала. — Английският закон гласи, че човек има право на свобода на словото и на свободни политически възгледи.

— Но не и на такива, които подстрекават към неподчинение — генералът. — Нима одобрявате бунта срещу законното правителство?

— Това, което казахте, е толкова смешно, че не смятам да ви отговоря.

— Господа, господа! — извика Лонгстаф. — Разбира се, че не можем да обесим всеки, който и да е… какъвто и да е. Но в същото време не можем да позволим Хонконг да се пълни с анархисти, нали? Или чумави трейдюнионистки идеи.

— Това може да е хитър ход от страна на Чинг-со, за да ни отклони вниманието — каза Струан и погледна към Брок. — Чувал ли си за тонгите?

— Не. Но си мисля, че ако Триадите изцеждат всички, те ще започнат да изцеждат търговията и скоро ще се прехвърлят и на нас.

Генералът раздразнено изтупа няколко несъществуващи прашинки от безупречната си алена униформена туника.

— Това явно се отнася вече до военните, Ваше превъзходителство. Защо не издадете прокламация, с която да ги поставите вън от закона? С две думи, приложете правилата, които научихме от Индия. Предложете награда за всяко сведение. Туземците са готови винаги да продадат фракциите на съперниците си за шепа гвинеи. Ще дадем няколко примера и няма да имаме повече неприятности.

— Не можете да прилагате тук индийски закони.

— Скъпи господине, вие нямате никакъв опит в администрацията и, съответно, не можете да изразявате мнение. Туземците са си туземци и точка по въпроса! — Генералът погледна към Лонгстаф. — Това е проста работа за военните, сър. Хонконг скоро ще се утвърди като военна база и ще бъде в нашите правомощия. Издайте прокламация, с която ги обявявате извън закона, и тогава ще се намесим ние.

Адмиралът изсумтя.

— Винаги съм казвал, че Хонконг трябва да мине под юрисдикцията на върховната власт. Ако ние не владеем моретата, Хонконг е загине. Следователно флотата има първенство. Юрисдикцията е наша.

— Армиите уреждат военните конфликти, Адмирале, както много пъти съм заявявал. Сухопътните битки слагат край на войните. Може би си спомняте, че флотата сама унищожи корабите на Бонапарт и доведе Франция до просешка тояга. А ние трябваше да разрешим конфликта веднъж завинаги. Така и направихме във Ватерло.

— Без Трафалгар нямаше да има Ватерло.

— Въпросът е спорен, драги Адмирале. Но да вземем Азия. Скоро тук ще дойдат французи, холандци, испанци и руснаци и ще започнат да оспорват справедливото ни господство в тези земи. Да можете да си владеете моретата и слава Богу, че това сте вие, а не някой друг, но ако Хонконг не е защитен с военни сили, Англия няма да има база нито да защитава корабите си, нито да отстъпва от враговете си.

— Основната роля на Хонконг, милорд, е да предоставя пазар на Азия — намеси се Струан.

— О, разбирам значението на търговията, добри човече — сопна се капитанът. — Тук спорим за стратегията и това не ви засяга.

— Ако не е търговията — отвърна Струан с почервеняло лице, — нямаше да има нужда ни от армии, ни от кораби.

— Глупости, господине. Бих искал да разберете…

— Стратегия или не — повиши глас Струан, — Хонконг е колония, подчинена на Секретаря по външните работи, и въпросът ще бъде решен от Кралицата. Негово превъзходителство в случая постъпи правилно и той е убеден, сигурен съм, че Кралската флота и армиите на Кралицата играят еднакво важна роля за бъдещето на Хонконг. Като Кралска флотска, военна база и пазар — той ритна тайно Брок под масата — и като свободно пристанище, бъдещето му е сигурно.

Брок трепна и добави бързо:

— О, да, наистина. Свободно пристанище означава много пара за Короната, така е. И печалба за най-добрите корабостроителници и казарми в света. Негово превъзходителство милее за вашите интереси, господа. Армията е много важна, също и флотата. Едно открито пристанище е в интерес на всички. Най-вече на Кралицата. Бог да я благослови.

— Вярно казвате, мистър Брок — каза Лонгстаф. — Разбира се, че ни трябва и армията, и флотата. Търговията е живот за Англия, свободната търговия — нещо много доходно. Всички имаме интерес Хонконг да процъфтява.

— Негово превъзходителство иска да отворим Азия за цивилизовани държави без предпочитания — каза Струан, като внимателно подбираше думите си. — Какво по-хубаво нещо от едно свободно пристанище? Охранявано от елитните кралски сили.

— Не съм съгласен чужденците да дебелеят за наша сметка — отсече адмиралът и Струан се усмихна вътрешно на това, че е налапал въдицата. — Ние водим войни, побеждаваме и отново трябва да се бием, защото мирът винаги се опорочава на цивилните конференции. По дяволите чужденците, казвам.

— Справедливо чувство, Адмирале — каза Лонгстаф сухо, — но не много практично. Що се отнася до цивилните конференции, трябва сме доволни, че дипломатите имат трайно виждане. Войната в края на краищата е един далновиден акт на дипломацията. Когато нищо друго не помага.

— Тук „дипломацията“ се провали — каза генералът, — затова колкото по-скоро нахлуем в Китай и внедрим Китайския закон и ред, толкова по-добре.

— Не дипломацията се е провалила, скъпи генерале. Преговорите продължават предпазливо и напредват добре. О, между другото, в Китай има триста милиона китайци.

— Един английски щик, сър, се равнява на хиляда местни копия. Дявол ме взел, ние държим Индия с една шепа мъже и можем да сторим същото и тук. Вижте как онези диваци в Индия се облагодетелстваха от нашето господство там, а? Да покажем истинската сила на нашия флаг, това трябва да направим. Веднага!

— Китай е единна нация, милорд — каза Струан, — не десетки, каквито имате в Индия. Не могат да се прилагат същите средства.

— Без безопасните морски пътища армията не би могла да задържи Индия и за една седмица — каза генералът.

— Смешна работа. Та ние бихме могли…

— Господа, господа — каза Лонгстаф уморено, — ние обсъждаме анархистите. Какво ще ни посъветвате, Адмирале?