— Да. Къде е Ло Тонг? Дайте ми карта. Вероятно бих могъл да спечеля един ден.

— В това пътуване моите връзки превишават вашите хилядократно — каза епископът. — Вероятно ще трябват седем дни. Ако такава е волята Божия.

Да, помисли си Струан. Хилядократно. Бих искал да имам знанията, които католиците са натрупали от постоянното разучаване на Китай. Кой Ло Тонг? Може да има петдесет в рамките на двеста мили.

— Да — каза той на края, — ако е такава волята Божия.

— Вие сте странен човек, сеньор. Радвам се, че имах възможността да се запозная с вас. Бихте ли искали чаша Мадейра?

— Каква е цената на кората? Ако тя съществува, пристигне навреме и лекува?

— Ще вземете ли чаша Мадейра?

— Благодаря.

Епископът позвъни и незабавно на вратата се появи слуга в ливрея с гравиран поднос, на който имаше графа и чаши.

— За по-доброто разбиране на много неща, сеньор.

Те пиха преценявайки се един друг.

— Цената, Ваше Високопреосвещенство?

— В момента твърде много „ако“. Отговорът може да почака. Но две неща не могат. — Епископът изпи своето вино. — Мадейрата е един съвършен аперитив. — Той събра мислите си. — Сериозно съм обезпокоен за сеньорита Синклер.

— Аз също — отвърна Струан.

— Отец Себастиан е чудесен лечител. Но той ме насочи към мисълта, че ако на сеньоритата не бъде помогнато духовно, може да загуби живота си.

— Не и Мери! Тя е много силна. Не би направила такова нещо.

Флориан Гуинепа сключи фините си пръсти. Слънчев лъч разтопи огромния рубинен пръстен.

— Ако изцяло се остави на грижите на отец Себастиан — и в ръцете на Христовата Църква, — бихме могли да превърнем проклятието й в благослов. Това ще бъде най-доброто за нея. С цялото си сърце вярвам, че това е единственото истинско решение. Но ако се окаже невъзможно, преди да я изпишем, трябва да предам отговорността на някой, който би я приел.

— Аз ще я поема.

— Много добре, но не мисля, че постъпвате разумно, сеньор. Дори и вие, вашият живот и душа — и нейните — са в ръцете на Бога. Моля се и вие и тя да бъдете озарени от дара на разбирането. Много добре. Преди да си тръгне, ще направя всичко, което е по силите ми, да се опитам да спася душата й — но веднага щом бъде в състояние да напусне, ще ви уведомя.

Часовникът на катедралата удари пет часа.

— Как е раната на ерцхерцог Сергеев?

Веждите на Струан се сключиха.

— Това ли е второто, което не може да чака?

— Може би за вас британците.

Флориан Гуинепа отвори едно чекмедже и извади куфарче с много печати.

— Бях помолен внимателно да ви предам това. Изглежда, определени дипломатически кръгове са много загрижени от присъствието на ерцхерцога в Азия.

— Църковни среди?

— Не, сеньор. Помолиха ме да ви, че бихте могъл, ако желаете, да предадете тези документи. Разбирам, че определени печати доказват тяхната валидност. — Бегла усмивка прекоси лицето му. — Куфарчето също е запечатано.

Струан разпозна печата на канцеларията на генерал-губернатора.

— Защо трябва да ми бъдат разкривани дипломатически тайни? Има си дипломатически канали, мистър Мънси е на миля от тук, а негово Превъзходителство е на Хонконг. И двамата отлично познават протокола.

— Аз не ви давам нищо. Просто правя това, което бях помолен. Не забравяйте, сеньор, че макар да не одобрявам възгледите ви, вие сте сила в Корт Сейнт Джеймс и търговските ви връзки обхващат света. Живеем в рисковани времена, а Португалия и Британия са стари съюзници. Британия е била добър приятел на Португалия и е разумно приятелите да си помагат, нали?

— Вероятно е така. — Струан пое предложеното му куфарче.

— Ще ви уведомя веднага щом се върне куриерът от Ло Тинг — каза Фолариан Гуинепа. — В който и час да е. Бихте ли искали отец Себастиан да прегледа дамата?

— Не знам — отвърна Струан, като ставаше. — Може би. Бих искал да помисля за това, Ваше Преосвещенство.

— Както желаете, сеньор. — Епископът се поколеба. — Вървете с Бога.

— И вие също, Ваше Преосвещенство.

— Здравей, тай-пан — каза Кълъм. Главата му бучеше, езикът му бе като изсъхнал парцал.

— Здравей, сине. — Струан остави още неотваряното куфарче, което го изгаряше по целия път към къщи. Отиде до шкафа и си наля чисто бренди.

— Храна, господар Кълъм? — попита бодро Ло Чъм. — Прасе? Картоф? Грог? Айейа?

Кълъм слабо поклати глава и Струан освободи Ло Чъм.

— Пийни — каза той, като подаде брендито на Кълъм.

— Не мога — отвърна Кълъм. Повдигна му се.

— Изпий го.

Кълъм го глътна. Задави се и бързо отпи от чая, който бе оставен до него. Отпусна се на леглото. Слепоочията му пулсираха.

— Би ли искал да поговорим? Да ми кажеш какво се е случило?

Лицето на Кълъм бе бледо, а бялото на очите му — мръсно розово.

— Не мога да си спомня нищо. Божичко, чувствам се ужасно.

— Започни от началото.

— Играх карти с Горт и няколко приятели — каза Кълъм с усилие.

— Помня, че спечелих около сто гвинеи. Пийвахме си. Но помня, че сложих спечеленото в джоба си. После… останалото ми се губи.

— Спомняш ли си къде отиде?

— Не. Не точно. — Той жадно отпи още чай и попи лицето си с ръце, опитвайки се да премахне болката. — О, Господи, чувствам се, като че ще умра!

— Помниш ли в кой бардак отиде?

— Не. Не точно. — Кълъм поклати глава.

— Има ли такъв, в който ходиш постоянно?

— Не, о, не. Господи!

— Няма защо да се силиш, момче. Бил си в някакъв — това е ясно. Бил си упоен — и това е ясно. Ясно е и че са те обрали.

— Бил съм упоен?

— Това е най-старият номер в света. Ето защо съм ти казвал никога да не ходиш в дом, който не ти е препоръчан от приятел, на когото можеш да имаш доверие. Това първият ти път ли е в Макао?

— Да, да. Мили боже, нима съм бил упоен?

— Използвай главата си. Мисли, момко! Помниш ли къщата?

— Не, нищо. Всичко ми се губи.

— Кой ти избра дома?

Кълъм седна в леглото.

— Пихме и тръгнахме. Аз бях, е… доста пиян. После всички започнаха да говорят за… за момичета. И за публични домове. И, е… — Той погледна Струан със срам и болка. — Аз бях… е, пил и почувствах… някакъв огън и поисках момиче. Просто реших, че трябва… трябва да отида в публичен дом.

— В това няма нищо лошо, сине. Кой ти даде адреса?

— Мисля, че… не знам. Но мисля, че всеки ми даде някакъв. Те ми написаха адреси, казаха ми адреси, не мога да си спомня. Помня как си тръгнах от Клуба. Навън чакаше носилка и аз се качих. Чакай — сега си спомних! Казах му да върви във „Ф и Д“.

— Там никога няма да те оберат, момко. Или да ти сложат нещо в питието. Или да те върнат такъв. Не биха си заложили репутацията.

— Не, сигурен съм. Това казах на човека. Да, абсолютно съм сигурен.

— По кой път минахте? За Чайна таун?

— Не знам. Мислех, че си спомням, но не знам.

— Ти каза, че си чувствал „огън“. Какъв вид огън?

— Ами беше нещо като… помня, че ми стана много топло и… да му се не види, умирах от желание към Тес, и всичко това с пиене, и всичко… Нямах мира, ето защо… защо отидох в дома… — Думите отплуваха. — Ох, боже, главата ми се цепи. Моля те, остави ме намира.

— Носеше ли презервативи?

Кълъм поклати глава.

— Този огън. Тази нужда. Бяха ли по-различни снощи?

Кълъм отново поклати глава.

— Не. Така е от седмици, но по някакъв начин като че ли беше… Не не точно. Бях твърд като желязо, слабините ми изгаряха и исках да имам момиче и, о, не знам. Остави ме на мира! Моля те… извинявай, но ти се моля…

Струан отиде до вратата.

— Ло Чъ-ъ-ъм!

— Да, господарю!

— Иди в дома на Чен Шенг. Вземи лекар на първа чило и бързо-бързо доведи тук! Сави?

— Сави много добре — каза Ло Чъм тежко. — Вече много добро лекар долу за болно глава и цял болен. Млад господар прилича на тай-пан — същия!

Долу Струан поговори с лекаря с помощта на Ло Чъм. Лекарят каза, че незабавно ще изпрати лекарства и подходящи храни и получи щедър хонорар. Струан се качи горе.