Подписа книгата, одобри големи разходи за строеж в Хонконг, ядосан от нарастването на цените на дървен материал, тухли, работна ръка и всякакъв вид корабно оборудване, ремонти и части.

Чумата да ги тръшне! Цените са се вдигнали с петдесет процента и няма никакви изгледи да паднат. Дали да започна да строя нови клипери догодина, или да заложа на това, което имаме? Да заложа ли на това, че морето няма да погълне нито един? Ще трябва да купиш още няколко.

И така той ще поръча един нов клипер. Ще го нарека „Тесан клауд“ и това ще е подаръкът за рождения ден на Кълъм. Но дори мисълта за новия, прекрасен клипер не го ободри така, както трябваше. Напомни му за „Лотъс клауд“, който се строеше в Глазгоу, и морската битка, която трябваше да води идната година с У Куок — ако още беше жив — или У Фанг Чой, бащата, и неговите пирати. Питаше се дали хората на Скрагър ще стигнат благополучно в родината. Ще мине най-малко месец, преди да стигнат и още три месеца, докато стигне вестта.

Той затвори офиса си, отиде в Английския клуб, побъбри за малко с Хорацио, после с някои търговци, изигра една игра на билярд, но не се забавляваше от играта или от компанията. Разговорът бе само за работа. Всички се безпокояха за катастрофалните признаци в световния живот и за степента на огромните търговски рискове на сезона.

Той седна в голямата тиха читалня и взе последните вестници, пристигнали по пощата, отпреди три месеца.

С усилие се съсредоточи на уводната статия. Тя разглеждаше широкото недоволство в промишлените среди в Мидланд и твърдеше че е необходимо да се плаща справедлива надница за честно положен ежедневен труд. В друга статия се оплакваха, че огромната индустриална машина на Англия работи само на половин ход и призоваваше необходимостта от откриване на големи нови пазари за продуктивните средства, които можеха да бъдат отпуснати за това. Повече продукция означаваше по-евтини стоки, по-голяма заетост, по-високи надници.

Имаше и други статии, които говореха за напрежението в Испания и Франция и сгъстяването на облаците на войната заради наследяването на испанския трон. Прусия пускаше пипала във всички германски държави, за да ги ръководи и франко-пруската конфронтация бе неизбежна. Облаците на войната не бяха пощадили Русия и Светата Римска империя на Хабсбургите. Те се сгъстяваха над италианските държавици, които искаха да се отърват от наложения им френски крал на Неапол и да се обединят, или пък да не се обединят. Папата, поддържан от французите, се бе появил на политическата арена. Облаци надвисваха и над Южна Африка — заради бурите, които през последните четири години бяха напуснали колонията Кейп, за да създадат Трансваал и Свободния Оранжистки щат, — сега те заплашваха английската колония в Натал и се очакваше следващата поща да донесе известие за война. Из Европа имаше антисемитски метежи и погроми. Католици се биеха с протестанти, а и помежду си. В Америка се водеха войни с индианците, растеше враждата между Севера и Юга, между Великобритания и Америка заради Канада, безредици в Ирландия, Швеция, Финландия, Индия, Египет, на Балканите…

— Като че ли има значение какво четеш! — избухна Струан, без да се обръща към някого специално. — Целият свят е полудял, пусто да остане!

— Какво има, тай-пан? — попита Хорацио, стреснат от изпълнения с омраза изблик.

— Целият свят се е побъркал, ето това става! Защо, по дяволите, хората не престанат да се разкъсват на парчета и не заживеят в мир?

— Напълно съм съгласен — извика Мастърсън от другия край на стаята. — Абсолютно. Отвратително място да гледаш деца, пусто да стане. Целият свят е тръгнал на провал. Преди години беше много по-добре, а? Отвратително.

— Да — потвърди Роуч. — Светът се развива твърде бързо. Проклетото правителство не мисли с главата, а със задника си, както обикновено. За бога, човек си мисли, че трябва да са се научили вече но те никога нищо не научават. Всеки проклет ден четем, че министър-председателят е казал: „Всички ще трябва да затегнем коланите.“ За бога, да сте чували някой някога да казва, че бихме могли малко да ги отпуснем, а?

— Чувам, че митото за внос на чай било удвоено — каза Мастърсън. — И ако онзи маниак Пийл някога дойде на власт, сигурно ще въведе и данък общ доход. Изобретението на дявола!

Настъпи буря от негодувание и проклятия се изсипаха на главата на Пийл.

— Този човек е проклет анархист! — каза Мастърсън.

— Глупости — каза Роуч. — Въпросът не е в данъците, просто има прекалено много хора. Трябва да се въведе контрол над раждаемостта.

— Какво? — изрева Мастърсън. — Не започвай с тази богохулствена гнусна идея! Да не си антихрист, за бога?

— Не, за бога. Но ниските класи ни поглъщат. Не казвам, че би трябвало да важи за нас, а за тях. Заслужават да бъдат избесени. Поне по-голямата част от тази сган!

Струан хвърли вестниците встрани и отиде в Английския хотел. Беше внушителна сграда с колони и приличаше на Клуба.

В бръснарницата той бе подстриган и измит с шампоан. После изпрати да повикат Свенсон, масажиста на шведските моряци.

Ъгловатият старец го размачка със стоманени ръце, обтри го целия с лед и го изтри с груба кърпа, докато плътта му пламна.

— За бога, Свенсон, сега съм нов човек.

Свенсон се разсмя, но не каза нищо. Езикът му бе изтръгнат преди много години от корсари в Средиземно море. Той посочи със знак на Струан да си почине на тапицираната маса и плътно го зави с одеяла, като го остави да спи.

— Тай-пан! — беше Ло Чъм.

Струан незабавно се събуди.

— Господар Кълъм?

Ло Чъм поклати глава и се усмихна с беззъбата си уста.

— Дългопол господар!

Струан последва мълчаливия йезуитски монах из аркадите на катедралата, които обхващаха вътрешния двор и прекрасните му градини.

Часовникът на катедралата удари четири часа. В края на прохода монахът се извърна и премина през огромна врата от тиково дърво в просторна чакалня. По стените висяха гоблени. Килими покриваха излъскания мраморен под.

Той почтително почука на една отдалечена врата и влезе в стаята. Царствен и внушителен, Фолариан Гуинепа седеше на стол с висока облегалка, който приличаше на трон. Той махна, за да освободи монаха, който се поклони и излезе.

— Моля, седнете, сеньор.

Струан седна на посочения му стол. Бе малко по-нисък от стола на епископа и той усети силата на волята на този мъж да се простира към него, за да го завладее.

— Изпратили сте да ме повикат?

— Да, повиках ви да дойдете да ме посетите. Синкона. На Макао няма, но вярвам, че ще се намери в нашата мисия в Ло Тинг.

— Къде е това?

— Във вътрешността. — Епископът оправи една гънка на пурпурното си расо. — На около сто и петдесет мили на северозапад.

Струан се надигна.

— Незабавно ще изпратя някого.

— Вече направих това, сеньор. Моля, седнете. — Епископът бе тържествен. — Нашият куриер замина призори със заповед да бърза колкото е възможно. Мисля, че така и ще направи. Той е китаец от тази област.

— Колко време мислите, че ще му е необходимо? Седем дни? Шест дни?

— Това е и поводът за моето безпокойство. Колко пристъпа на треска е прекарало момичето?

На Струан му се прииска да попита епископа откъде бе научил за Мей-мей, но се сдържа. Осъзна, че източниците за информация на католиците са легион и че във всеки случай „момиче“ бе просто заключение на толкова проницателен човек като епископа.

— Един. Преди два дни се изпоти, приблизително по това време.

— Значи следващият вероятно ще бъде утре. Определено в рамките на четиридесет и осем часа. На куриера ще му трябват най-малко седем дни за да стигне до Ло Тонг и да се върне — ако всичко върви добре и няма затруднения.

— Не мисля, че ще е в състояние да понесе още два пристъпа.

— Чух че е млада и силна, трябва да може да издържи осем дни.

— Бременна е четвърти месец.

— Това е много лошо.