— Бихте ли приели работа, мистър Блоър?
— Опасявам се, че… е, добре, мистър Струан, залавял съм се с дузина работи, но нищо не се получава. Татко опита всичко и… е, обречен съм — може би така ми е писано — да бъда това, което съм. Съжалявам, но добрите ви намерения ще отидат напразно.
— Обзалагам се на пет хиляди гвинеи, че ще приемете работата, която ви предлагам.
Младежът знаеше, че ще спечели облога. Нямаше такава работа, която тай-панът би могъл да му предложи и която би приел.
Почакай. Това не е човек, с който можеш да си играеш, човек, с който да се обзалагаш с лека ръка. Тези дяволски спокойни очи са равнодушни. Не би ми харесало да ги видя срещу мен на масата за покер. Или за бакара. Внимавай какво правиш, Ричард Крос Роджър Блоър. Това е човек, който ще си вземе онова, което му се полага.
— Е, мистър Блоър? Къде ви отиде куражът? Или не сте такъв играч, за какъвто се представяте?
— Петте хиляди гвинеи са моят живот, сър. Последният облог, който ще спечеля.
— Тогава заложете живота си, пусто да остане.
— Но вие не рискувате вашия, сър. Така че залогът не е равностоен. Тази сума е нищожна за вас. Дайте ми преднина. Сто към едно.
Струан се възхити на дързостта на младежа.
— Много добре. Наистина, мистър Блоър. Пред Бога. — Той протегна ръка и Блоър вътрешно се сви, защото бе разчитал, че като поиска такова предимство, ще разруши облога. Не го прави, глупако, каза си той. Петстотин хиляди гвинеи!
Той стисна ръката на Струан.
— Секретар на Жокейклуба на Хонконг — каза Струан.
— Какво?
— Току-що образувахме Жокейклуба. Вие ще му бъдете секретар. Ваше задължение е да намерите коне. Да направите хиподрум. Сградата на клуба. Основете най-богатата, най-добрата конюшня за състезателните коне в Азия. Да е като Ейнтри или който и да било по света. Кой печели, младежо?
Блоър отчаяно искаше да се отпусне. В името Божие, съсредоточи се, кресна той на себе си.
— Хиподрум?
— Аха. Основавате го и го ръководите — конете, залаганията, трибуни, наддавания, награди — всичко. Започнете от днес.
— Но, Исусе Христе, откъде ще вземете конете?
— Откъде вие ще вземете конете?
— От Австралия, пусто да остане — избухна Блоър. — Чувал съм, че имат коне, които да доведем тук. — Той пъхна обратно банкерската сметка на Струан и издаде възторжено мучене. — Мистър Струан, никога няма да съжалявате за това. — Той се извърна и се втурна към вратата.
— Къде отивате? — запита Струан.
— В Австралия, разбира се.
— Защо първо не се срещнете с генерала?
— Моля?
— Струва ми се, че те имат някаква кавалерия. Заемете от тях няколко коня. Да речем, бихте могъл да организирате първите бягания следващата събота.
— Бих могъл?
— Аха. Съботата е добър ден за конни състезания. А пък и Индия е по-близо до Австралия. Ще ви изпратя с първия възможен кораб.
— Ще ме изпратите?
Струан се усмихна.
— Аха. — Той подаде обратно късчето хартия. — Петстотин е премия върху първата ви годишна заплата, мистър Блоър, която се състои от петстотин годишно. Останалото е награден фонд за първите четири или пет надбягвания. Бих предложил осем гари, по пет коня във всяка, всяка втора събота.
— Бог да ви благослови, мистър Струан.
Струан остана сам. Драсна клечка кибрит и загледа как писмото гори. Стри пепелта на прах и слезе долу. Мей-мей още лежеше в леглото, но току-що й бяха направили тоалета и изглеждаше прекрасно.
— Айейа, тай-пан — каза Мей-мей. Тя бързо го целуна и продължи да си вее с ветрилото. — Щастлива съм, че се върна. Искам да ми купиш малко парче земя, защото искам да започна един бизнес.
— Какъв бизнес? — запита той, леко раздразнен от безцеремонното посрещане, но същевременно доволен, че тя бе приела заминаването и завръщането му, без да пита и без да прави скандал.
— Ще видиш. Но искам няколко таела, за да започна. Плащам десет процента лихва, което много добре. Сто таела. Ти ще бъдеш неизвестен съдружник.
Той протегна ръка и я постави на гръдта й.
— Като говорим за партньорство…
Тя отстрани ръката му.
— Бизнес преди тия работи. Ще ми купиш земя и дадеш пари?
— Тия работи преди бизнес!
— Айейа, в тая жега? — рече тя със смях. — Много е лошо да се напрягаш в тая горещина — ризата вече лепне по гърба ти. Е, все пак, ела.
Тя послушно се запъти към вратата на спалнята си, но той я спря.
— Само те дразнех. Как се чувстваш? Бебето безпокои ли те?
— Разбира се, че не. Аз съм много примерна майка и ям само много специални храни, за да създам много хубав син. И мисля войнствени мисли да бъде смел като тай-пан.
— Колко таела искаш?
— Сто, вече ти казах. Да не си глух? Много си особен днес, тай-пан. Да. Определено много особен. Да не си болен? Лоши новини? Или просто си уморен?
— Просто съм уморен. Сто таела, хубаво. Какъв е „бизнесът“?
Тя развълнувано плесна с ръце и седна на масата.
— О, ще видиш. Много мислих, откакто замина. Какво правя за теб? Любим се и се грижа за теб — и двете много хубави неща, разбира се, но не е достатъчно. Така че сега ще печеля таели за теб и за стари години. — Тя отново се засмя и той се зарадва на смеха й. — Но само от варварите. Ще натрупам състояния — о, ще разбереш колко съм умница.
— Не се казва така.
— Разбираш много добре какво искам да кажа. — Тя го прегърна.
— Искаш ли да се любим сега?
— След час има търг за земя.
— Вярно. Тогава по-добре ти си промени дрехата и бързай на там. Мъничък участък на Куинс роуд. Но плащам наем не повече от десет таела годишно. Донесе ли ми подарък?
— Какво?
— Ами, има такъв един хубав обичай — каза тя с невинен поглед. — Когато един мъж замине някъде, да носи на жена подарък. Нефрит. Такива нещица.
— Няма нефрит. Но следващия път ще бъда по-внимателен.
Тя сви рамене.
— Хубав обичай. Клета стара майчица много обедня. По-късно хапнем, айейа?
— Аха. — Струан се качи в собствените си апартаменти на горната палуба.
Лим Дин се поклони.
— Много студена баня, нали така, господарю. Ще искате?
— Аха.
Струан съблече омекналите си дрехи, легна във ваната и остави ума си да разсъждава върху подтекста на писмото на сър Чарлс, като ядът от тъпотата на Кънингтън почти го задушаваше. Изсуши се и облече чисти дрехи, но само след няколко мига ризата му отново бе мокра от пот.
По-добре да седна и да размисля, рече си той. Нека Кълъм се погрижи за земята. Обзалагам се на живота си, че Тес е казала на баща си за плановете му за хълма. Може би Кълъм ще бъде въвлечен в свръх наддаване. Момчето е постъпило добре. Трябва да му повери това.
И така той изпрати вест на Кълъм да участва в търга от името на „Ноубъл хаус“. Освен това му каза да купи малък, но хубав участък на Куинс роуд. Писа на Хорацио, че Мери е зле, и уреди една лорча незабавно да го закара на Макао.
После седна в дълбокото кожено кресло, загледа се в острова през люка и остави ума си да се рее.
* * *
Кълъм купи крайбрежния и краен парцели, горд да наддава от името на „Ноубъл хаус“ и да печели престиж. Мнозина го питаха къде е тай-панът и къде е бил, но той кратко отговаряше, че няма представа и продължи да показва враждебност, която вече не чувстваше.
Купи хълма и участъците, които му осигуряваха безопасност, и с облекчение установи, че Брокови не наддават против него, което означаваше, че можеше да има доверие на Тес. И все пак той реши в бъдеще да бъде по-предпазлив и да не я поставя повторно в такова положение. Беше опасно да си прекалено откровен за някои неща, помисли си той. Опасно и за нея, и за самия него. Например осъзнаването, че мисълта за нея, за най-лекия й допир го правеха трескав от желание. Усещане, което никога не би могъл да сподели с нея или с баща си, а само с Горт, който разбираше: „Да, Кълъм, друже. Много добре го знам. Страхотна болка, страхотна. Човек едвам може да стъпва. Аха — и е страшно трудно да я овладееш. Ама ти не се безпокой, друже. Ние сме приятели и аз те разбирам. Ти и аз трябва да сме откровени един с друг. Много е опасно за теб да живееш като някой монах. Да. И лошото му е, че и в бъдеще ще ти създава неприятности, а съм чувал да казват, че може и болест да те хване. Болката в лоното е предупреждение Божие. Тая болка може да съсипе живота на мъжа и това си е чистата истина, да ме пази Бог! Ама ти не се безпокой — знам едно местенце на Макао. Не се кахъри, стари друже.“