— Бихте ли ни отделили една минута, Ваше превъзходителство? — попита Търнбул.

— Разбира се.

— Съжаляваме, че повдигаме официални въпроси, но е нещо много важно. Една от нашите патрулиращи фрегати е заловила няколко негодяи пирати.

— Чудесно. Случаят изяснен ли е?

— Да, Ваше превъзходителство. Флотата е заловила негодниците на южния край, близо до Абърдийн. Нападнали една джонка. Избили екипажа.

— Проклети свине! — възмути се Лонгстаф. — Съдихте ли ги вече?

— Там е работата — започна да обяснява Търнбул. — Капитан Глесинг мисли, че съдът трябва да е от Абърдийн, а аз мисля, че трябва да ги съди граждански съд. Но моята власт е да разглеждам само дребни престъпления. За този инцидент трябва да се назначи нужният съдия, съдебен състав и да се отсъди както трябва.

— Правилно. Но ние не можем да получим съдия, докато не ни обявят официално за колония. Ще минат месеци. Не можем да оставим в затвора никой, обвинен в престъпление, без да организираме своевременно справедлив съдебен процес — това би било незаконно. — Лонгстаф помисли малко. — Бих казал, че случаят е граждански. Ако съдебният състав издаде някаква присъда, изпратете да я потвърдя. Не е зле да издигнете бесилка пред затвора.

— Не мога да направя това, Ваше превъзходителство. Няма да е законно. Законът е много ясен — само истински съдия може да от съди този случай.

— Вижте, не можем безкрайно дълго да държим заключени хора, обвинени в престъпления, без да организираме открит и справедлив съдебен процес. Какво предлагате?

— Не знам, сър.

— Крайно неприятно! Вие сте прав във всеки случай.

— Може би трябва да ги предадем на китайските власти, за да се разправят с тях — предложи Глесинг в желанието си по-скоро да уредят въпроса, за да може да говори с Хорацио.

— Не одобрявам — каза Търнбул строго. — Престъплението е извършено в британски води.

— Напълно съм съгласен — заяви Лонгстаф. — Задръжте за момента всички обвиняеми, а аз ще изпратя спешно писмо до Външното министерство, с което ще помоля за съдействие.

— Да, Ваше превъзходителство. — Търнбул помълча за момент. — Тогава ще поискам да изтегля средства за разширяване на затвора. Имам десетки случаи на кражби с насилие, един взлом и използване на оръжие.

— Вижте какво — проточи Лонгстаф, — нека обсъдим въпроса утре.

— Ще ме приемете ли утре, Ваше превъзходителство? — попита Глесинг. — Аз също трябва да получа средства за набиране на пилоти, трябва да уредим и пристанищните такси. Ще искам разрешение да назнача няколко умели ловци на пирати. Носи се упорит слух, че този дявол У Фанг Чой държи на север кораби. Ще искам също да ми разрешите да разширя юрисдикцията за покриване на всички хонконгски води. Нужно е спешно да стандартизираме разрешителните за напускане на пристанището и подобни въпроси.

— Добре, капитане, по обяд. — Лонгстаф се обърна към Търнбул. — Девет часа?

— Благодаря, Ваше превъзходителство.

За съжаление на Глесинг, Лонгстаф се запъти към Хорацио. „Господи — помисли си той, — изобщо няма да мога да го видя насаме.“

Струан наблюдаваше закотвените кораби и оглеждаше небето. „Хубаво време“ — помисли си той.

— Красиво пристанище, мистър Струан — каза дружелюбно Сергеев, след като се приближи до него.

— Да. Хубаво е, че след толкова време разполагаме със свои води. — Струан бе нащрек, но външно изглеждаше спокоен. — Хонконг ще бъде великолепен бисер в кралската корона.

— Хайде да се поразходим.

Струан изравни крачки с ерцхерцога, който се запъти към морето.

— Разбирам, че сте получили острова преди два месеца. — Сергеев посочи с ръка новите строежи, които бяха изпълнили цялата долина. — Построили сте едва ли не цял град. Енергията и трудолюбието ви са пословични.

— Вижте какво, Ваше височество, няма полза да се чака, когато предстои да се прави нещо.

— Не, разбира се. Но аз се учудвам защо сте взели само една гола скала, когато Китай е толкова слаб. Сигурно можете да спечелите още много достойни награди.

— Ние не гоним награди в Китай. Нужна ни е само една малка база, където можем да прибираме и поправяме корабите си. Но бих казал, че нация, която наброява триста милиона, едва ли може да се нарече слаба.

— Тогава, след като войната ви не е приключила, сигурно очаквате да дойдат големи подкрепления. Армии, а не няколко хиляди души. Флотилии, а не някакви си трийсетина кораба.

— Ваше височество сигурно знае повече от мен. Но моето мнение е, че която и сила да се захване с Китай, ще има да води продължителна битка. Без необходимите планове и необходимите сили. — Струан посочи към континента от другата страна на пристанището. — Земята е необятна.

— И Русия е необятна. Но само символично. Всъщност Русия е ограничена. От Арктика и Хималаите. От Балтийско море и Тихия океан.

— Да не сте завладели земи на север оттук? — Струан се опита да прикрие учудването си. „Къде, за бога? На север от Манчурия? Самата Манчурия? Или Китай — моя Китай?“

— Майка Русия се простира от море до море. Под Небето! — каза Сергеев. — Трябва да видите земята на майка Русия, за да разберете какво искам да кажа. Тя е черна и богата, пълна с живот. И все пак ние опустошихме хиляда и петстотин мили от нея, за да задържим Бонапарт и неговата Grande armee. Вие принадлежите на морето, а аз — на сушата. На вас аз оставям морето, тай-пан. — Очите на Сергеев сякаш потъмняха. — Борбата тази сутрин бе грандиозна. Много интересен облог, много интересен!

Струан се усмихна и бръчиците се врязаха по-дълбоко в лицето му.

— Жалко, че завърши с равен резултат. Сега няма да знаем кой от двамата е по-добър, нали така, Ваше височество?

— Харесвате ми, мистър Струан. Бих желал да бъдем приятели. Може да е от взаимна полза и за двамата.

— Би било чест за мен да помогна с каквото мога.

Сергеев се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Има достатъчно време. Едно предимство на Азия пред Европа е, че тя цени времето. Семейството ми е от Караганда. Това е откъм тази част на Урал, така че отчасти аз съм азиатец. Ние сме казаци. Някои хора ни наричат „косаци“.

— Не разбирам. Урал?

— Това е планинска верига, която пресича континента от Арктика до Каспийско море. Тя разделя Русия на западна и източна.

— Много малко зная за Русия… или Европа.

— Трябва да дойдете в Русия. Останете при мен шест месеца и нека бъда ваш домакин. Ще видите много неща — градове… и океан от трева. Може да извлечете полза. Огромни пазари за чай, коприна и всички видове търговски стоки. — Очите му блестяха. — А най-красивото нещо са жените!

— Тази седмица имам малко работа, но може би другата.

— Хайде да не се шегуваме, а да бъдем сериозни. Моля ви да помислите. Другата година, по-следващата. Мисля, че е много важно — за вас, вашата страна и бъдещето. Русия и Британия никога не са воювали една срещу друга. Били сме съюзници векове наред и еднакво сме се опълчвали против Франция — наш исторически враг. Русия има големи резерви от земя и милиони силни хора. Вие разполагате с малко земя, затова се нуждаете от империята и ние ви разбираме. Вие владеете моретата и това е разбираемо. Притежавате изключителна индустриална мощ и богатство, което я създава. Ние сме много доволни от това. В същото време ние имаме търговски стоки и начини да ги пласираме, защото разполагаме с пазари. Но имаме също и стоки, които бихте могли да използвате вие — суровини, от които се нуждаете за невероятните ви машини, и храни за изумителния ви народ. Заедно ние ще бъдем непобедими. Заедно ще можем да се справим с Франция. И със Свещената Римска империя, с Прусия, с турските неверници и ще можем да запазим мира. За да растем и процъфтяваме за благото на всички.

— Да — каза Струан също така сериозно. — Аз съм за същото. Но вие говорите от национална гледна точка, от историческа точка. Това не е практично. Не мисля, че ще трябва да обвинявате французите за амбициите на кралете. И да оправдавате покръстването на турците с употреба на насилие. На обяда казах какво мисля. От интернационална гледна точка, без контрол над кралете… или кралиците, винаги ще има войни. Негово превъзходителство го каза много добре. Кралете и всички други деспоти проливат кръвта на невинни хора. Практически аз не мога да направя почти нищо. Моите пълномощия не са в национален мащаб и както ви е известно, нямам власт в Парламента.