— Тогава сам си определяш цената? — подсказа Кинг.

Джорст кимна.

— Никой няма представа каква би била цената на Ритър. След неговата смърт партията му се сгромоляса. Така големите партии се разминаха с куршума. Прощавайте, неподходящо се изразих. Но според мен Арнолд наистина вярваше, че ако не бъде спрян, Ритър ще унищожи ценностите, които Америка олицетворява.

— А Рамзи явно не е искал това да се случи — каза Кинг.

— Очевидно, след като го застреля — сухо отвърна Джорст.

— Споменавал ли е някога, че се кани да извърши нещо подобно?

— Не, казах го и на властите още тогава. Вярно, идваше тук, беснееше и крещеше срещу Ритър, но категорично твърдя, че не е заплашвал. В края на краищата нали точно това е свободата на словото. Човекът имаше право на мнение.

— Но не и право да убива.

— Аз дори не знаех, че има пистолет.

— Беше ли близък с други преподаватели? — попита Мишел.

— Всъщност не. Повечето се смущаваха от него. В колеж като „Атикъс“ рядко попадат подобни академични светила.

— А приятели извън колежа?

— Не съм чувал.

— Може би между студентите?

Джорст изгледа втренчено Кинг.

— Извинявайте, но това ми се струва по-скоро лично проучване на Арнолд, отколкото подготовка на документален филм за мотивите му да убие Клайд Ритър.

— Може да е по малко и от двете — бързо се намеси Мишел. — Искам да кажа, трудно с да проумееш мотивите, без да разбираш самия човек и как е подготвил плана си за убийството.

Джорст се замисли, после сви рамене.

— Ако се е опитал да привлече помощници измежду студентите, аз поне не съм чувал.

— Беше ли женен по онова време? — попита Мишел.

— Да, но не живееше с жена си Реджина. Имаха дъщеря на име Кейт. — Джорст стана и отиде до лавица, отрупана със снимки. Подаде им една от тях. — Семейство Рамзи. В по-щастливи времена — добави той.

Кинг и Мишел погледнаха фотографията на мъж, жена и дете.

— Реджина Рамзи е много красива — отбеляза Мишел.

— Да, беше.

Кинг рязко вдигна глава.

— Беше?

— Мъртва е. Самоуби се. Всъщност не много отдавна.

— Не бях чул за това — каза Кинг. — Значи са били разделени?

— Да. По времето, когато Арнолд загина, Реджина живееше в малка къща недалече от тук.

— И двамата ли се грижеха за Кейт? — попита Мишел.

— Да. Не знам какво щеше да стане, ако се бяха развели. Естествено, след смъртта на съпруга си Реджина пое изцяло грижите за детето.

— Защо живееха разделено? — попита Мишел.

— Не знам. Реджина беше красива жена. Знам, че на младини е била отлична актриса. Завършила колеж по актьорско майсторство. Искала да направи кариера в театъра, после срещнала Арнолд, влюбила се и животът й тръгнал в друга посока. Сигурен съм, че имаше много поклонници, но Арнолд беше мъжът, когото обичаше. Подозирам, че в крайна сметка посегна на живота си, защото не можеше повече да живее без него. — Той помълча и добави с изтънял глас: — По онова време ми се струваше, че е щастлива. Явно съм грешал.

— Но очевидно не е могла и да живее с Рамзи — отбеляза Кинг.

— Арнолд се бе променил. Академичната му кариера вече тръгваше надолу. Губеше ентусиазма да преподава. Всъщност беше много потиснат. Може би тази меланхолия е повлияла на брака им. Но когато Реджина го напусна, депресията му се задълбочи.

— Значи може би със стрелбата по Ритър се е опитвал да си върне младостта. Да промени света и да влезе в историята с ореола на мъченик.

— Може би. За жалост трябваше да плати с живота си.

— Как реагира дъщеря му на онова, което извърши баща й?

— Кейт беше буквално съсипана. Спомням си, че я видях в деня, когато се случи всичко. Никога няма да забравя потресението, изписано по лицето й. А няколко дни по-късно тя гледа по телевизията как точно е станало. Онзи проклет запис от хотела. Показваше всичко — как баща й стреля по Ритър и как след това един агент от тайните служби го убива. Аз също го видях. Беше ужасно и… — Джорст млъкна и се вторачи в Кинг. Лицето му стана каменно и той бавно се изправи иззад бюрото. — Не сте се променили чак толкова, агент Кинг. Вижте, не знам какво точно става, но не обичам да ме лъжат. И искам незабавно да чуя с каква цел дойдохте да задавате всички тези въпроси.

Кинг и Мишел се спогледаха.

— Слушайте, доктор Джорст — каза Кинг, — няма да се впускам в дълги обяснения. Неотдавна открихме данни, които недвусмислено подсказват, че през онзи ден Арнолд Рамзи не е бил сам. Че в хотела е имало друг убиец или поне потенциален убиец.

— Невъзможно. Ако беше вярно, отдавна да е излязло на бял свят.

— Не е толкова сигурно — каза Мишел. — Не и ако мнозина високопоставени служители са искали всичко да се размине тихомълком. Вече са разполагали с убиец.

— И с виновен агент от тайните служби — допълни Кинг.

Джорст пак седна.

— Аз… просто не вярвам. Какви нови данни? — попита предпазливо той.

— Не можем да ви кажем в момента — отвърна Кинг. — Но нямаше да дойдем чак дотук, ако не вярвахме, че си струва да проверим.

Джорст извади кърпичка и избърса лицето си.

— Е, и по-странни неща са ставали. Така де, вижте например Кейт Рамзи.

— Какво е станало с Кейт? — бързо попита Мишел.

— Тя учеше тук, в „Атикъс“. Аз й преподавах. Кой би очаквал, че ще реши да постъпи тъкмо в този колеж? Беше извънредно умна, като баща си. Можеше да отиде където поиска, но дойде при нас.

— Къде е сега? — попита Кинг.

— В Ричмънд. Аспирантка е във Вирджинския университет, факултет „Публична администрация“. Отличен факултет. Аз лично й написах препоръка.

— Как смятате, тя мразеше ли баща си заради онова, което е сторил?

Джорст се замисли, преди да отговори.

— Тя обичаше баща си. И все пак може да го е мразила в смисъл, че си е тръгнал и я е напуснал, поставяйки политическите си убеждения над обичта към нея. Не съм психиатър, просто изказвам предположение. Но нали знаете, крушата не пада далеч от дървото.

— Какво намеквате? — попита Мишел.

— Ходи на митинги, пише писма, подава заявления до държавни служители и граждански организации, публикува статии в алтернативни издания. Също като баща си.

— Значи може да го е мразила, че я е изоставил, но сега върви по неговия път?

— Така изглежда.

— А отношенията с майка й? — попита Кинг.

— Доста добри. Макар че може би я упреква донякъде за станалото.

— Че не е била до съпруга си? — попита Кинг. — Че ако са били заедно, нямало да се стигне дотам?

— Да.

— Не сте ли се срещали с Реджина Рамзи след смъртта на съпруга й? — попита Мишел.

— Не — бързо отговори Джорст, после се поколеба. — Естествено, виждали сме се на погребението и още няколко пъти, докато Кейт учеше тук.

— Помните ли каква беше причината за смъртта й?

— Свръхдоза.

— Тя не се ли омъжи повторно? — попита Кинг.

Джорст леко пребледня.

— Не. — Той се окопити и забеляза любопитните им погледи. — Извинявайте, разговорът е много болезнен за мен. Те бяха мои близки приятели.

Кинг отново огледа лицата на хората от снимката. Кейт Рамзи изглеждаше около десетгодишна. Имаше умно, изпълнено с обич лице. Стоеше между родителите си и стискаше ръцете им. Мило, любещо семейство. Поне на пръв поглед.

Той върна снимката.

— Случайно да се сещате за още нещо?

— Нищо не ми идва наум.

Мишел подаде на Джорст визитна картичка с телефонните си номера.

— За всеки случай, ако си спомните някоя подробност — обясни тя.

Джорст погледна картичката.

— Ако е вярно твърдението ви, че е имало друг убиец, какво точно би трябвало да извърши? Да чака като резерва в случай, че Арнолд се провали?

— Или — каза Кинг — може би през онзи ден е трябвало да умре още някой.

Когато се свързаха с факултет „Публична администрация“ към Вирджинския университет, Кинг и Мишел узнаха, че Кейт Рамзи в момента отсъства, но я очакват да се върне до два-три дни. Потеглиха обратно към Райтсбърг, където Кинг помоли да спрат на паркинга пред един голям магазин за хранителни стоки в центъра.