Настани се в мотел и използва телефонния указател от стаята, за да провери дали някоя камериерка от списъка на служителите все още живее в района. Откри три имена — на същите адреси както по време на инцидента. Започна да звъни. На първия телефон не й отговориха и тя остави съобщение. Следващите обаждания се оказаха по-успешни — и двата пъти се свърза с бившите камериерки. Мишел се представи като авторка на документални филми, работеща по сценарий за политическите убийства и дошла да потърси хора, запознати с атентата срещу Ритър. За нейни изненада и двете жени казаха, че с радост ще участват в подобен филм. А може и да не е толкова изненадващо, помисли си тя — какво друго има да се прави тук? Мишел си уговори срещи с тях за следващия ден. После отскочи да хапне набързо в една крайпътна закусвалня в типично западняшки стил, където само за десет минути трима дангалаци с каубойски шапки опитаха да се запознаят с нея. Още първите двама я отегчиха дотолкова, че когато се появи третият, тя продължи да държи сандвича с едната ръка, а с другата извади пистолета и злополучният кандидат незабавно си плю на петите. О, колко е хубаво да си търсена. След вечерята седна в стаята си и около два часа обмисля въпросите, които щеше да зададе на жените. През това време й позвъни третата камериерка и също се съгласи да поговорят на другия ден. Докато заспиваше, Мишел се зачуди накъде всъщност е тръгнала с цялата тази история.

Пред мотелската й стая спря старият буик — с все тъй раздрънкан ауспух, бълващ зловонни синкави облачета. Шофьорът изключи двигателя и остана да седи неподвижно, приковал поглед във вратата на Мишел. Гледаше тъй съсредоточено, сякаш можеше да надникне през стените, а може би дори и в мислите на младата жена.

Утре се очертаваше интересен ден. Човекът беше предвидил, че Мишел Максуел ще дойде да проведе свое собствено разследване. Сега, след като това наистина стана, трябваше да действа деликатно. Той грижливо бе съставил списъка на мишените си и не желаеше да го разширява излишно. Плановете обаче се променяха в зависимост от ситуацията; тепърва щеше да се изясни дали Максуел е станала мишена, или не.

Оставаше още много работа, тъй че една млада и любопитна сътрудничка на тайните служби можеше да се превърне в сериозен източник на заплаха. Човекът се поколеба дали да не я убие още сега, дори посегна надолу към своето предпочитано оръжие. Докато стягаше пръсти около студения метал, той поразмисли още малко и хватката му се отпусна.

Не беше добре подготвен, а смъртта й в момента можеше да доведе до множество усложнения. Той просто не действаше по този начин. И тъй, Мишел Максуел щеше да поживее още един ден. Мъжът включи буика на скорост и потегли.

Разговорите с първите две бивши камериерки от хотел „Феърмаунт“ не се оказаха особено плодотворни. Убийството беше най-голямото събитие както в живота им, така и в цялата история на градчето, затова при срещата с „продуцентката“ Мишел и двете бяха склонни да развиват най-невероятни теории, без обаче да предлагат каквото и да било в областта на конкретните факти. Мишел ги изслуша любезно и си тръгна.

Третият дом, в който отиде, беше скромна, но спретната къща, отдалечена от пътя. Лорета Болдуин чакаше Мишел на широката веранда. След като се представи, Мишел седна на люлеещия се стол до нея и прие чашата чай с лед, която й предложи жената.

Болдуин беше стройна афроамериканка на възраст над шейсет години с високи, остри скули, изразителни устни и очила със стоманена рамка, които уголемяваха нейните живи, енергични очи. Седеше изправена и Мишел забеляза, че има наблюдателен и в същото време привидно небрежен поглед, с който би се гордял всеки агент от тайните служби. Ръцете й бяха дълги, покрити с издути вени. Когато се здрависаха, в ръкостискането на възрастната жена имаше такава сила, че атлетичната Мишел се изненада.

— Този филм, за който говориш, скъпа, голям ли ще е или малък?

— Документален е, значи не много голям.

— И сигурно няма да се намери хубава роля за мен.

— Е, ако разговорът излезе интересен, ще ви включим. По-късно ще дойдем да ви заснемем. Засега правя предварително проучване.

— Не, скъпа. Питам дали плащате за участието.

— О, не, не плащаме. Разполагаме с твърде скромен бюджет.

— Жалко. Нали разбираш, по тия места трудно се намира работа.

— Да, предполагам.

— По-рано не беше така.

— Когато работеше хотелът ли?

Болдуин кимна и бавно се залюля на стола. Вятърът се усилваше. Бе почнало да захладнява и, честно казано, Мишел би предпочела чаша горещо кафе вместо чай с лед.

— С кого си разговаряла досега? — Когато Мишел й каза, Болдуин се усмихна, после тихичко се изкиска. — Онези момичета понятие си нямат, разбираш ли, понятие си нямат от нищо. Малката мис Джули каза ли ти, че присъствала, когато застреляли Мартин Лутър Кинг младши?

— Да, спомена нещо такова. Стори ми се твърде млада за това.

— Не ще и дума. Виждала е Мартин Лутър Кинг колкото аз съм виждала папата.

— А вие какво можете да ми разкажете за онзи ден в хотела?

— Ден като ден. Само дето знаехме, че той идва, разбира се. Имам предвид Клайд Ритър. Знаех за него от телевизията и тъй нататък, а освен това всеки ден чета вестници. Човекът мислеше горе-долу като Джордж Уолас, преди да му дойде умът, но въпреки всичко се справяше доста добре и това ти стига, за да разбереш в що за страна живеем. — Тя погледна Мишел с весели искрици в очите. — Толкова ли си добре с паметта? Или туй, дето ти го разправям, не си струва да го записваш?

Мишел трепна, после бързо извади бележник и започна да драска. Сложи и малък диктофон на масата до жената.

— Имате ли нещо против?

— Не, по дяволите. Ако някой рече да ме съди, няма какво да ми вземе. Това е най-добрата застраховка на бедняка — ниските доходи.

— Какво правихте през онзи ден?

— Чистех стаите както винаги.

— Кой етаж обслужвахте?

— Етажи. Все някой си взимаше болнични. Обикновено трябваше да чистя сама два етажа. През онзи ден пак бяха два — втори и трети. Докато свърша, май наближаваше време да почвам отново.

Мишел трепна при тези думи. Кинг бе отседнал на третия етаж.

— Значи не бяхте на партера, когато започна стрелбата?

— Казала ли съм такова нещо?

Мишел се обърка.

— Но нали казахте, че сте чистили.

— Има ли закон, дето да забранява да слезеш и да погледнеш за какво е цялата врява?

— Бяхте ли в залата по време на стрелбата?

— Бях в коридора, до самата врата. Там имаше килер за препарати, а аз трябваше да взема това-онова, нали разбираш. — Мишел кимна. — Началството не обичаше ние, камериерките, да се мяркаме долу, ще знаеш. Сякаш не искаха гостите да разберат, че съществуваме. Ама че глупост. Ти представяш ли си хотел, дето сам да се чисти? — Мишел потвърди, че не си представя. — Е, залата, където застреляха Ритър, се наричаше „Джаксън Стената“. Нали си нямаме по нашия край политици като Линкълн или Грант, та да кръщаваме залите на тяхно име.

— Разбирам.

— Е, надникнах и видях онзи човек. Ръкуваше се с хората, говореше мазно-мазно и гледаше всекиго право в очите. Четох някъде, че преди това бил телевизионен проповедник. Щом го видях, веднага ми стана ясно как печели гласове и дарения. Просто си му беше в кръвта. Но като цветнокожа ще ти кажа, че според мен Клайд Ритър се чувстваше в онази зала като у дома си, а предната нощ сигурно беше спал с най-голямо удоволствие в апартамента „Джефърсън Дейвис“, та си рекох: да пукна, ако гласувам за него.

— И това разбирам. Забелязахте ли още някого освен Ритър?

— Спомням си, че на вратата стоеше полицай. Трябваше да надничам покрай него. Както вече ти казах, видях Ритър и един човек плътно зад него.

— Агентът от тайните служби Шон Кинг.

Болдуин я изгледа втренчено.

— Точно така. Говориш тъй, сякаш го познаваш.