Той се вгледа в белезите по подпухналата й шия.

— Който и да е бил, пипа здравата. Видя ли някого?

— Не. Беше мъж, само това знам. — Тя помълча и добави: — Прострелях го.

— Какво?

— Прострелях го през седалката.

— Къде го улучи?

— В ребрата, струва ми се.

— Полицаите чакат да дадеш показания. Аз вече говорих с тях. ФБР и Джефърсън Паркс също са тук. Разказах им как намерихме пистолета, споделих и теорията си за изнудването на Лорета.

— Едва ли ще мога да им кажа много.

— Трябва да са били поне двама: единият ни подплашва да напуснем къщата, другият чака в джипа. Разчитали са да взема пистолета. Така им спестихме търсенето. Идеално замислен капан.

— В колата бяха двама. — Мишел пак помълча. — Взели са пистолета, нали?

— Да. Глупаво, като си помислиш. Трябваше веднага да занесем пистолета във ФБР, но не го направихме и вече нищо не можем да променим. — Той въздъхна и положи ръка на рамото й. — Разминахме се на косъм, Мишел. Наистина на косъм.

— Борих се с всички сили.

— Знам. Без теб щях да бъда мъртъв. Задължен съм ти.

Преди Мишел да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе млад мъж.

— Агент Максуел? — Той показа карта от тайните служби. — Щом ви изпишат от болницата и приключите разговора с полицията, трябва да ме придружите до Вашингтон.

— Защо? — попита Кинг.

Онзи не му обърна внимание.

— Лекарите казват, че сте оцелели по чудо.

— Чудото се дължи изцяло на нея — изтъкна Кинг.

— Защо трябва да се върна във Вашингтон? — попита Мишел.

— От днес сте възстановена на работа във вашингтонското бюро.

— Това е работа на Уолтър Бишоп — подхвърли Кинг.

— Не знам чия работа е.

— Аз обаче знам. Затова го казах.

— Ще бъда тук, когато сте готова за тръгване.

Младият мъж отривисто кимна на Кинг и излезе.

— Е, беше забавно, макар че не трая дълго — каза Кинг.

Тя посегна и стисна ръката му.

— Хей, ще се върна. Няма да те оставя да се забавляваш сам-самичък.

— Засега почивай, става ли?

Тя кимна.

— Шон? — Той я погледна. — За снощи, с плуването и всичко останало. Беше забавно. Мисля, че и двамата се нуждаехме от това. Може някой ден да го повторим.

— Да, по дяволите. С огромно удоволствие те метнах във водата.

Кинг бе напуснал стаята на Мишел и вървеше по коридора, когато пред него пристъпи жена. Джоун изглеждаше едновременно объркана и разтревожена.

— Току-що узнах. Добре ли си?

Тя погледна превързаната му глава.

— Нищо ми няма.

— А агент Максуел?

— И тя е добре. Благодаря, че попита.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм, Джоун!

— Разбрах, разбрах, успокой се.

Тя кимна към столовете в една празна стая. Седнаха й Джоун го погледна със сериозно изражение.

— Чух, че си открил пистолет в дома на онази жена.

— Как разбра, дявол да го вземе? Току-що го казах на полицаите.

— Работя в частния сектор, но не съм загубила детективските си умения, когато напуснах службите. Вярно ли е?

Той се поколеба.

— Да, намерих пистолет.

— И откъде е дошъл според теб?

— Имам си теории. Но не съм в настроение да ги споделям.

— Дай тогава да ти предложа една от моите. Тази жена е бивша камериерка от хотел „Феърмаунт“, има скрит пистолет в градината и я откриват убита, с натикани в устата пари. Изнудвала е собственика на пистолета. А той може да е бил замесен в убийството на Ритър.

Кинг я зяпна смаяно.

— Откъде черпиш сведения, по дяволите?

— Извинявай, нещо и аз загубих настроение да споделям. Значи намери пистолета, после го загуби и при това без малко да се простиш с живота си.

— Всъщност Мишел пострада по-зле. Мен само ме зашеметиха. Изглежда, че са направили всичко възможно, за да я убият.

При тези думи Джоун го изгледа странно.

— Мислиш ли, че случаят има нещо общо с изчезването на Бруно? — попита внезапно тя.

— Откъде-накъде? — изненада се той. — Само защото Ритър и Бруно бяха кандидат-президенти? Твърде слаб аргумент.

— Може би. Но нещата, които изглеждат сложни, често се оказват прости по същността си.

— Благодаря за урока по детективска логика. Няма да го забравя.

— Може наистина да ти трябват елементарни уроци. Тръгнал си с жената, която остави да отвлекат Бруно.

— Тя не е по-виновна за това, отколкото аз за смъртта на Ритър.

— Фактът е, че аз разследвам изчезването на Бруно и в момента за мен никой не е извън подозрение, включително и скъпата ти приятелка Мишел.

— Чудесно, само че тя не ми е „скъпа приятелка“.

— Добре, каква ти е точно?

— Просто разследвам нещо и тя ми помага.

— Великолепно, радвам се, че поне движиш с някого, тъй като мен явно си ме забравил напълно. И Максуел ли предлага милион долара, ако разгадаеш случая, или само малко гимнастика между чаршафите?

Кинг се втренчи в нея.

— Само не ми казвай, че ревнуваш.

— Може и да ревнувам, Шон. Но въпреки всичко смятам, че заслужавам поне отговор на предложението си.

Кинг хвърли поглед към стаята на Мишел, но пак се обърна, когато Джоун сложи ръка върху рамото му.

— Трябва да продължа разследването. И кой знае, може би има някакъв шанс да разкрием цялата истина за Клайд Ритър.

Кинг я изгледа предизвикателно.

— Да, някакъв шанс — отвърна той.

— Е, участваш ли? Трябва да знам. Още сега.

След кратко колебание той кимна.

— Участвам.

Излетяха с частен самолет за Дейтън, Охайо, после продължиха с кола до една психиатрична клиника, която се намираше на около трийсет минути път северно от града. Джоун се бе обадила предварително да получи разрешение за свиждане със Сидни Морс.

— Не беше чак толкова трудно, колкото предполагах — обясни тя на Кинг. — Макар че когато споменах кого искам да видя, жената отсреща се разсмя. Нямало пречки да го посетим, но щяло да бъде безполезно.

— Откога е тук Морс? — попита Кинг.

— От около година. Изпратили са го близките му. Или по-точно брат му, Питър Морс. Изглежда, няма други роднини.

— Мислех, че Питър Морс има неприятности с полицията. Не беше ли наркоман?

— Именно, беше. Никога не е влизал в затвора, вероятно благодарение на влиятелния си брат. По всичко личи, че се е отказал от наркотиците и когато по-големият му брат превъртял, той го настанил в щатската психиатрична клиника.

— Защо точно в Охайо?

— Доколкото разбрах, преди това Сидни живеел тук с брат си. Вероятно вече не е в състояние сам да се грижи за себе си.

Кинг поклати глава.

— Как се обръща съдбата! За по-малко от десет години някогашният герой на деня става постоянен жител на лудницата.

Малко по-късно Кинг и Джоун седяха в малка стая на унилото болнично заведение. По коридора долитаха стонове, крясъци и ридания. Хора, отдавна загубили разсъдъка си, седяха прегърбени в инвалидни колички из коридорите. В общата зала близо до приемната неколцина пациенти гледаха телевизия. Сестри, лекари и санитари с бели престилки крачеха уморено насам-натам, сякаш потискащата обстановка изсмукваше енергията им.

Кинг и Джоун станаха, когато един санитар докара пациента в инвалидна количка. Младежът кимна.

— Добре, ето го Сид. — Той коленичи пред Морс и го потупа по рамото. — Хей, Сид, тези хора искат да поговорят с теб, чуваш ли ме? Нищо друго, само да поговорят.

При последните думи санитарят се ухили. После той стана, а Джоун попита:

— Има ли нещо, което трябва да знаем? Например да избягваме някоя особено болезнена тема?

Младежът се усмихна, разкривайки ред криви зъби.

— Не и със Сид. Изобщо няма значение.

Кинг не можеше да откъсне очи от развалината в количката. Нима същият този човек преди осем години бе само на крачка от осъществяването на най-изумителния трик в американската политика? Морс бе поотслабнал, но все още си оставаше пухкав. Косата му беше обръсната; имаше къса прошарена брада. Кинг помнеше, че някога очите му бяха като лазери, не пропускаха нищо. Сега изглеждаха напълно безжизнени. Да, пред тях наистина седеше Сидни Морс, но само като сянка, куха обвивка.