Полицаите откараха Милдред Мартин до дома й, после си тръгнаха. На съседния ъгъл в мрака се спотайваше черен автомобил с двама бдителни агенти от ФБР.

Старата жена влезе, залитайки, в къщата и заключи вратата. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Защо бе сторила всичко това? Нещата вървяха идеално, а тя обърка цялата работа, но после се поправи. Да, поправи се. Всичко беше наред. Тя посегна към джина и си наля пълна чаша със съвсем малко тоник.

Изпи половината чаша; нервите й започнаха да се отпускат. Щеше да се оправи, всичко беше наред. Всъщност какво можеха да й сторят онези от ФБР на нейната възраст? Не разполагаха с нищо; щеше да й се размине.

— Как си, Милдред?

Тя изпищя, изпусна чашата и притисна гръб към бюфета.

— Кой е?

Мъжът леко пристъпи напред, но остана в сянката.

— Твоят стар приятел.

Тя присви очи.

— Не те познавам.

— Естествено, че ме познаваш. Аз човекът, който ти помогна да убиеш съпруга си.

Тя вирна глава.

— Не съм убивала Бил.

— Е, Милдред, вместо теб го стори метанолът, който наля в тялото му. А ти се обади на Бруно точно както те бях помолил.

Тя се вгледа по-внимателно.

— Това… ти ли беше?

Той направи още крачка напред.

— Оставих те да си отмъстиш на Бруно и да забогатееш от застраховката, като в същото време отървеш от страданията клетия си съпруг. Само за едно те помолих — да играеш по правилата. Нищо друго не исках, а ти ме разочарова.

— Не знам за какво говориш — избъбри тя с треперещ глас.

— Правилата, Милдред. Моите правила. А тези правила не предвиждаха повторно посещение на полицейския участък и още един разпит от ФБР.

— Виновни са онези хора, дето дойдоха да разпитват.

— Да, знам, Кинг и Дилинжър — каза любезно човекът. — Продължавай.

— Аз… аз просто си поговорих с тях. Казах каквото ти ми заръча. За Бруно, имам предвид. Точно каквото ми каза.

— Очевидно си била по-общителна, отколкото трябва. Хайде, Милдред, кажи ми всичко.

Жената се тресеше от страх.

— Успокой се — каза кротко човекът. — Налей си още едно питие.

Тя се подчини и изпразни чашата на един дъх.

— Аз… ние разговаряхме за уискито. Казах им, че Бил го харесваше. Само толкова, кълна се.

— И си сипала метанола в бутилката с уиски?

— Да, в специалното уиски на Бил. „Макалан“.

— Защо го направи, Милдред? Дадохме ти метанола. Ти трябваше просто да го инжектираш със спринцовка в маркуча за хранене. Просто и ефикасно. Трябваше само да изпълняваш инструкциите.

— Знам, но… Просто не можех да го направя така. Исках да изглежда, че му давам уиски както всеки друг път. Разбираш ли? Затова сипах метанола в бутилката и после го напоих.

— Добре, защо после не изля уискито в мивката? Защо не изхвърли шишето?

— Канех се, но ме беше страх, че някой ще види. Проклетите съседи са ужасно любопитни, може да ровят и из боклука ми. Реших, че ще е по-добре да оставя шишето където си беше. А после просто не исках да припаря до него. Аз… аз се чувствах виновна заради Бил.

Тя тихо заплака.

— Но ти спомена за него, а Кинг и Дилинджър сами се досетиха за останалото. Защо просто не им показа уискито от бюфета?

— То не беше „Макалан“. Казах на онзи младеж, че Бил пиеше само „Макалан“. Аз… уплаших се. Мислех, че ще заподозрат нещо, ако не им покажа бутилката.

— Несъмнено щяха да заподозрат. Божичко, колко усърдно си изпяла всичко на съвсем непознати хора.

— Той беше истински джентълмен — възрази Милдред.

— Не се съмнявам. Значи взеха бутилката, анализираха съдържанието и откриха, че е отровно. Какво каза на полицаите?

Сега Милдред изглеждаше доволна от себе си.

— Казах им, че у нас е дошла една жена, болногледачка, и съм я наела да се грижи за Бил. И че тя е сложила отровата в питието. Дори име им казах. — Милдред помълча и добави с театрален тон: — Елизабет Бордън. Схващаш ли? Лизи Бордън. — Тя се изкиска. — Хитро, нали?

— Изумително. И сама ли го измисли? На път към участъка?

Тя отпи глътка джин, запали цигара и духна дима.

— Винаги съм била съобразителна. Мисля, че бих станала по-добър юрист от мъжа ми.

— А как каза, че си заплащала за услугите на тази жена?

— Заплащала?

— Да, как си плащала? Нали не им каза, че е работила без пари? В истинския живот рядко се срещат безкористни души.

— Ами, плащането… ох… казах им… нали разбираш, отговорих малко уклончиво.

— Нима? И те не настояха?

Тя тръсна пепелта на пода и сви рамене.

— Да, не настояха. Повярваха ми. Аз съм стара, скърбяща вдовица. Тъй че всичко е наред.

— Милдред, позволи ми да ти кажа какво правят със сигурност в този момент. Проверяват банковите ти сметки, за да разберат как си платила на „Лизи“. В документите няма да открият данни за подобни плащания. После ще разпитат „любопитните“ ти съседи за тази жена и те ще кажат, че никога не са я виждали, защото не съществува. Накрая ФБР ще се върне тук и гарантирам, че посещението ще бъде много неприятно.

По лицето й се изписа тревога.

— Наистина ли мислиш, че ще проверят?

— Това е ФБР, Милдред. Там не работят глупаци. Като теб.

Човекът пристъпи по-близо. Сега тя видя какво носи — метален прът.

Милдред понечи да изпищи, но той се хвърли напред, натъпка в гърлото й парче плат, после омота с лепенки устата и ръцете й. Сграбчи я за косата, помъкна я по коридора и отвори една врата.

— Позволих си да ти приготвя вана, Милдред. Искам да бъдеш чистичка, когато те намерят.

Той я хвърли във ваната и през ръба плисна вода. Милдред се опита да изпълзи, но прътът я притисна надолу. Със залепена уста и задръстени от никотина дробове, тя не издържа дори и наполовина колкото Лорета Болдуин. Мъжът донесе от бюфета бутилка уиски, изля съдържанието във ваната и разби стъклото в главата на Милдред. Накрая дръпна лепенката от устата й, отвори я и натъпка вътре шепа банкноти, които бе извадил от чантата й.

Откъде да намери човек свестни помощници в днешно време? Откъде?

Той сведе очи към нея и каза:

— Радвай се, че си мъртва, Милдред. Радвай се, че не трябва да изпиташ цялата ми ярост, защото е безгранична.

Докато подготвяше плановете си, той бе помислил дали да не убие и Милдред, но после реши, че това може да породи подозрения. Сега тази грешка не му даваше покой. За щастие нямаше начин прегрешението на Милдред да ги отведе до него. Щеше да стане ясно обаче, че една и съща ръка е убила Лорета Болдуин и Милдред Мартин. Това вероятно щеше по-скоро да обърка властите, отколкото да им помогне. Положението не му харесваше, но вече нямаше как да го поправи. Той гневно изгледа мъртвата старица във ваната. Идиотка!

Мъжът излезе през задната врата и погледна към края на улицата, където се спотайваха агентите от ФБР.

— Вървете да я приберете, момчета — промърмори той. — Сега е изцяло на ваше разположение.

Няколко минути по-късно старият буик избуча и се отдалечи по пътя.

Частният самолет, който бе наела Джоун, приличаше на изискан клуб с криле и реактивни двигатели. Имаше махагонова ламперия, кожени кресла, истинска кухня, бар, стюард и дори малка спалня, в която Джоун бе отишла да поспи, докато Кинг дремеше на едно от креслата. Самолетът ги носеше към Вашингтон. Джоун искаше да провери нещо във фирмата си, преди да продължи разследването.

Когато самолетът се насочи за кацане, Джоун изскочи от спалнята. Стюардът подвикна:

— Мис Дилинджър, трябва веднага да сед…

Тя му хвърли изпепеляващ поглед и продължи да тича между седалките. Стигна до спящия Кинг и го разтърси.

— Шон, събуди се! Веднага!

Той не помръдна. Тя възседна коленете му и няколко пъти го удари по лицето.

— Събуди се, по дяволите!

Най-сетне той замаяно отвори очи. Когато погледът му се избистри и видя, че Джоун го е яхнала боса, разкрачена и с вдигната пола, той възкликна: