Мишел взе писалка и отново записа името на Денби под задрасканото от Джоун. Поколеба се дали да не позвъни на Кинг и да го попита какво знае за този човек. Може би трябваше направо да отиде там със записките и да го принуди да седнат на работа заедно. Тя въздъхна. А може би просто искаше да е близо до него. Тъкмо си наливаше още една чаша чай и гледаше през прозореца навън, където прииждаха дъждовни облаци, когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Паркс.

— Все още съм в Тенеси — каза той. Не изглеждаше много доволен.

— Нещо ново?

— Разговаряхме с хората, които имат къщи наблизо, но не можаха да ни помогнат. Не познават Боб Скот, не са го и виждали. Дявол да го вземе, имам чувството, че половината от тях също се крият от правосъдието. Имотът принадлежи на Боб Скот. Купил го от някакъв старец, който живял там около пет години, но според роднините му дори не знаел за бункера. А самият бункер беше изчистен старателно и не открихме други улики освен обицата, която намерихте вие двамата.

— Шон я намери, не аз. — Мишел се поколеба, после каза: — Слушай, той откри и още нещо.

И тя му разказа за името на виетнамското село, надраскано върху стената на другата килия. Паркс побесня.

— Дявол да го вземе, защо не ми е казал още тогава?

— Не знам — отговори тя, после си спомни как Кинг се отдръпна от нея. — Може би в момента не е готов да се довери на никого.

— Значи ти провери, че Скот е бил военнопленник в това село по време на Виетнамската война?

— Да, разговарях с агент, който знаеше цялата история.

— Да не би да твърдиш, че някой е пристигнал там и го е затворил в собствения му дом?

— Шон каза, че може и да е трик, за да се отклоним по погрешна следа.

— Къде е сега гениалният детектив?

— В дома си. Разработва други линии на разследването. В момента не е от най-приказливите. Явно иска да остане сам.

— Не ми пука какво иска! — изрева Паркс. — Може вече да е разгадал целия случай, а не обелва и дума!

— Виж, Джефърсън, той прави всичко възможно, за да разкрие истината. Просто го върши по свой начин.

— Е, започна сериозно да ми писва от начина му.

— Ще поговоря с него. Може да се срещнем по-късно.

— Не знам още колко ще остана тук. Вероятно няма да свърша по-рано от утре. Поговори с Кинг и го накарай да разбере колко греши, като крие сведения от нас. Не искам да разбера, че разполага с още някакво доказателство, за което не зная. Инак ще го натъпча в килия досущ като онези, дето ги видя днес. Разбра ли?

— Напълно.

Мишел изключи компютъра си от телефонния извод, нави кабела и го прибра в калъфа. Стана и тръгна към другия край на стаята да вземе нещо от раницата си. Толкова бе унесена в мисли, че не забеляза заплахата до последния миг. Препъна се и падна. След като стана, тя гневно огледа веслото. То стърчеше наполовина изпод леглото заедно с разни други вещи от джипа. Отдолу бе тъй претъпкано, че разни неща непрестанно се изтъркулваха и превръщаха стаята в писта за бягане с препятствия. Вече за трети път се спъваше. Мишел реши, че трябва да предприеме нещо.

Докато се бореше с багажа си, тя дори не подозираше, че разговорът й с Джефърсън Паркс е прихванат чрез миниатюрна плетеница от проводници и интегрални схеми. В извода на телефонните линии се спотайваше друго устройство, добавено съвсем неотдавна без знанието на собствениците. То бе тъй чувствително, че хващаше не само всички разговори в стаята или по телефона, но и репликите на човека отсреща.

На около осемстотин метра от мотела край пътя бе спрял един ван. Вътре човекът с буика прослуша разговора за трети път, после изключи записа. Взе телефона, набра номер, поговори няколко минути и приключи с думите:

— Просто не мога да ти кажа колко съм разочарован.

От тия думи по гърба на онзи отсреща пробягаха тръпки.

— Направи го — каза той. — Още тази нощ.

После затвори и се загледа към мотела. Мишел Максуел най-сетне се бе добрала до върха на списъка. Той безмълвно я поздрави.

При всичките си други задачи Кинг бе намерил време и да си уговори среща с една охранителна компания от Линчбърг. Той видя през предния прозорец как до къщата спря микробус с емблема на фирмата „А–1 Секюрити“.

Кинг посрещна представителя на входа и му обясни какво иска. Човекът огледа къщата, после се обърна към Кинг.

— Виждате ми се познат. Не бяхте ли онзи, дето намери убит човек?

— Точно така. Навярно ще се съгласите, че охранителната система ми трябва повече, отколкото на мнозина други.

— Добре, но да бъдем наясно, гаранцията ни не покрива такива случаи. Нали разбирате, ако откриете още един труп, няма да ви платим неустойка. Това да ви е ясно като закон Божи, разбрахме ли се?

— Добре.

Уговориха какво точно трябва да се направи.

— Кога можете да започнете? — попита Кинг.

— Ами… в момента сме доста натоварени. Ако някой отмени поръчка, можем да ви прехвърлим по-напред в списъка. Ще ви се обадя.

Кинг подписа документите, ръкуваха се и човекът си тръгна.

Когато падна нощ, Кинг се поколеба дали да не повика Мишел по телефона. Твърде дълго я бе държал в неведение, а тя все пак беше негов партньор. Но той просто нямаше навика да работи така. Винаги бе гледал да прикрие картите си, особено ако не знаеше точния отговор. Е, сега вече се чувстваше по-сигурен.

Свърза се с жилището на Кейт в Ричмънд. Отговори съквартирантката Шарън; Кейт все още не се бе появила.

— Не излизайте — заръча й той, — ако узная нещо ново, ще ви позвъня. И от вас очаквам същото.

Остави слушалката и се загледа през големия прозорец към езерото. Обикновено, когато изпаднеше в лошо настроение, излизаше с лодката да размишлява на спокойствие, но в момента бе твърде студено и ветровито. Той запали газовата камина, седна пред нея и хапна колкото да залъже глада си. Когато най-сетне се накани да позвъни на Мишел, часът бе твърде напреднал.

Замисли се за отвличането на Джон Бруно. Вече не се съмняваше, че мотивът се крие в предполагаемия опит някогашният прокурор да съсипе живота на Арнолд Рамзи със скалъпени обвинения. Те бяха отпаднали едва след намесата на адвокат, чието име Кинг все още не знаеше. Много му се искаше да сподели с Мишел тази информация и той дори се озърна към телефона, като си мислеше, че все пак може да позвъни, макар и да е късно. Но после реши да изчака. След това си спомни какво им бе разказала Кейт за подслушания разговор. Или по-точно за онова, което й се е сторило, че чува. Името на Торнтън Джорст, уж изречено от тайнствения мъж пред баща й. Но Кинг бе убеден, че човекът всъщност е казал не Торнтън Джорст, а „Троянски кон“.

Смущаваше го и още нещо, споменато от Кейт. Според нея Реджина Рамзи разправяла как по време на антивоенна демонстрация бил убит полицейски служител и намеквала, че този инцидент съсипал академичната кариера на Арнолд Рамзи. Но тя твърдеше също така, че в Бъркли разрешили на баща й да защити докторат, защото вече го бил заслужил. Кейт би трябвало да знае, че могат лесно да установят през коя година е станало това, а оттам без затруднение да стигнат до извода, че протестът не е бил срещу войната. Защо бе излъгала? Не му хрумваше никакъв отговор на този въпрос.

Кинг погледна часовника си и с изненада откри, че минава полунощ. След като провери дали всички врати и прозорци са добре затворени, той взе пистолета, който му бе дала Мишел, и се качи горе. Заключи вратата на спалнята, после за по-сигурно изтика бюрото и я подпря. Провери дали пистолетът е зареден и дали има патрон в цевта. Съблече се, сложи оръжието на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Скоро заспа.

Часът бе два след полунощ. Човекът до прозореца вдигна пистолета, прицели се в неясната фигура върху леглото и стреля през стъклото. Парчетата се посипаха със звън, куршумите пронизаха леглото, вдигайки облак перушина от пухената завивка.