— Къде играхте?

— В „Нотр Дам“. Така и не ме включиха в основния състав, но участвах в почти всеки мач. Повече ме биваше за защитник, отколкото за нападател. Отбелязах един-единствен тъчдаун, но беше страхотен.

— Впечатляващо.

Паркс сви рамене.

— Сега, като понатрупах годинки, вече не е чак толкова приятно. Направо си е като трън в задника. Или в коленете, бедрата, раменете — изобщо в цялата анатомия.

Кинг повдигна шишето бира.

— Да ви предложа ли, ако не сте на служба?

— Не, но с удоволствие ще запаля цигара. Все някак трябва да се преборя с тоя свеж планински въздух. Не знам как го издържате.

Паркс измъкна пурета от джоба на ризата си и я запали със седефена запалка, после щракна капачето.

— Хубава къща си имате.

— Благодаря.

Кинг се вгледа внимателно в Паркс. Ако водеше следствието за смъртта на Хауард Дженингс заедно с другите си задължения, значи беше зает човек и идването му тук имаше определена цел.

— Хубава адвокатска практика, хубава къща, хубаво градче. И един симпатичен човек, който работи усърдно и се старае да помогне на общината.

— Моля ви, почвам да се изчервявам.

Паркс кимна.

— Разбира се, в тая страна разни симпатични и преуспяващи хора непрекъснато вършат убийства, тъй че не давам пет пари за това. Лично аз не си падам по симпатичните момчета. За мен са слабаци.

— Невинаги съм бил толкова симпатичен. И всъщност не е нужно много, за да си възвърна старите грубиянски навици. Вече ги усещам как се надигат.

— Това е обнадеждаващо, но не разчитайте да се разнежа.

— А и как мога да бъда симпатичен човек? Нали с моето оръжие е извършено убийство.

— Да, така е.

— Искате ли да чуете теорията ми по този повод?

Паркс погледна часовника си.

— Дадено, ако отделите секунда, за да ми донесете една бира. Чудна работа, току-що ми свърши работното време.

Кинг донесе бутилка и му я подаде. Шерифът се облегна назад, вдигна крака на парапета и отпи глътка бира между две облачета тютюнев дим.

— И тъй, теорията ви за оръжието — напомни той, гледайки към залязващото слънце.

— Носех го със себе си по време на убийството. Според вас точно с този пистолет е убит Дженингс.

— Дотук май всичко се връзва — каза Паркс. — Всъщност мога още сега да ви щракна белезниците, ако искате.

— Е, след като аз не съм убил Дженингс, изглежда съвсем ясно, че в действителност оръжието не е било у мен.

Паркс рязко го стрелна с поглед.

— Променяте ли твърдението си?

— Не. През работната седмица не използвам пистолета. Държа го в сейф. Живея сам, тъй че невинаги заключвам сейфа.

— Много глупаво.

— Повярвайте ми, след тази история ще го държа в подземно хранилище.

— Продължавайте.

— Теория номер едно: някой открадва пистолета ми и оставя на негово място друг, който взимам със себе си на дежурство. Същият човек използва оръжието, за да убие Дженингс, връща го в касата и прибира заместителя. Теория номер две: използват друг пистолет, за да убият Дженингс, после го слагат в сейфа и той се превръща в оригиналното оръжие, с което проведоха балистичната експертиза.

— Серийният номер на оръжието е регистриран на ваше име.

— Тогава се връщаме към първия вариант.

— Значи твърдите, че преди доста време някой е взимал пистолета ви, защото е трябвало да му изработи точно копие. А после е разиграл трика с подмяната, за да изглежда, че вашето оръжие е убило Дженингс.

— Точно това твърдя.

— Искате да ме убедите, че един бивш таен агент не познава собствения си пистолет?

— Това е обикновен деветмилиметров пистолет, мистър Паркс. Масово производство. Не е някакъв натруфен музеен експонат с диаманти по дръжката. Взех го, когато станах доброволен помощник. Веднъж седмично го нося, без дори да го вадя от кобура, после забравям за него. Но който е правил копието, си разбира от работата, защото изглеждаше съвсем като моя — и по разпределение на тежестта, и като усет при хващане.

— И защо ще си прави толкова труд само за да ви натопи?

— Е, убийците често се опитват да натопят някого, нали? То си е част от изпълнението. Дженингс работеше за мен. Може би са очаквали хората да си помислят същото, което казахте преди малко — че съм убил Дженингс, защото е крал от мен или пък ме е хванал да мамя клиентите. Мотив, оръжие, липса на алиби. Смъртната присъда не ми мърда.

Паркс свали крака на пода и се приведе напред.

— Много интересно. А сега нека и аз да ви отвърна с една теория. Доста хора търсеха Дженингс, за да го убият. Точно затова беше включен в програмата. Може би вие сте знаели, че е от програмата, и сте го издали срещу тлъста пачка. А после поръчителят ви се е отплатил, като е използвал вашето оръжие и е прехвърлил цялата вина върху вас. — Паркс го изгледа втренчено. — Е, как ви се струва?

— Откровено казано, и тази теория е стабилна — призна Кинг.

— Аха… — Паркс допи бирата, изгаси пуретата и стана. — Как са зверовете от медиите?

— Не чак толкова страшни, колкото се боях. Повечето още не са открили къде живея. Когато тръгнат насам, просто ще преградя пътя в подножието на склона, после слагам предупредителни табели и почвам да стрелям по нарушителите.

— Е, това вече е мъжка дума.

— Нали ви казах, че съм си грубиян по душа.

Паркс тръгна по стъпалата към колата си. Кинг подвикна след него:

— И как тъй още не съм арестуван?

Паркс отвори колата.

— Ами най-вече защото си мисля, че вашата теория номер едно не е лишена от основания. Може да сте носили друг пистолет, докато с вашия са убили Дженингс.

— Не вярвах да приемете теорията ми толкова лесно.

— О, не казвам, че не сте организирали подмяната сам, та някой друг да убие Дженингс по ваша поръчка. Макар че все пак най-много ми харесва вариантът, в който вие го издавате, а истинският убиец натопява вас. — За момент Паркс се загледа в земята — В цялата история на програмата досега нито един защитен свидетел не е бил убит, ако спазва правилата и изпълнява нарежданията. Това беше чудесен аргумент за убеждаване на потенциални свидетели. Сега вече не можем да го използваме. И се случи точно на мен. Аз настаних Дженингс тук и се чувствам отговорен за смъртта му. Тъй че, за ваше сведение, ако имате пръст в цялата работа, лично ще избера в кой затвор да попаднете и ще ви слушам как след три часа зад решетките умолявате за смъртна присъда. — Паркс отвори вратата на колата и вдигна пръст към козирката. — А сега от сърце ви желая приятна вечер.

На следващия ден Кинг потегли рано от Райтсбърг, пребори се с претовареното сутрешно движение в Северна Вирджиния и около десет часа пристигна в Рестън. Десететажната сграда беше сравнително нова, но само половината офиси в нея бяха заети. Преди няколко години една фирма, водеща търговия по интернет, бе наела цялото пространство, но после бе останала без средства. Кварталът беше много приятен, с магазини и ресторанти в близкия градски център. Елегантни клиенти влизаха и излизаха от скъпи бутици. По задръстените пътища шофьорите водеха непрестанна борба да се доберат до целта си. Човек добиваше усещането за много енергия и луксозен живот. Кинг обаче просто искаше да свърши онова, за което бе дошъл, и сетне отново да се оттегли към безметежните склонове на Блу Ридж.

Най-горният етаж на сградата сега бе зает от фирма, известна просто като „Агенцията“ — термин, който бе патентовала като търговска марка, навярно за голямо съжаление на ЦРУ. Агенцията беше една от водещите детективски и охранителни фирми в страната. Кинг се изкачи със служебния асансьор, махна с ръка на камерата, насочена срещу него, и в малката чакалня край главното фоайе бе посрещнат от човек, който изглеждаше въоръжен и готов да си послужи с оръжието. Кинг трябваше да мине през обиск и металодетектор, преди да го допуснат в официалната приемна. Тя бе обзаведена с вкус и вътре нямаше жива душа освен извънредно бдителната жена зад бюрото, която го попита за името и набра вътрешен номер.