Кинг и Мишел бяха осведомили Паркс за новите си открития около Кейт Рамзи и за теорията на Мишел, че между отделните събития може да има връзка, макар и не много сигурна засега.

Паркс не изглеждаше убеден.

— Както е тръгнало, няма да се учудя, ако всичко пак се преобърне с главата надолу.

Докато закусваха в движение с кафе и бисквити, Паркс им изложи плана за атака.

— Ще маскираме единия от джиповете като кола на екип земемери и го пращаме към къщата. Един от нашите отива до вратата с папка документи, а другият в това време разтоварва жалони и прибори. Първият чука на вратата и щом му отворят, всички изскачат, въоръжени до зъби, и нахълтваме вътре. Ако не заварим никого, разбиваме вратата и изпълняваме заповедта за обиск. С малко повече късмет ще се разминем без пукотевица и си тръгваме живи и здрави.

От задната седалка Кинг се пресегна и потупа Паркс по рамото.

— Знаеш, че Боб Скот е маниак на тема оръжия, но освен това е и експерт по ръкопашен бой. Благодарение на това избягал от Виетконг. Разправят, че шест месеца точил металната си катарама, докато станала остра като бръснач, а после прерязал с нея гърлата на двамата си пазачи. С такъв човек трябва да си отваряме очите на четири.

— Разбрано. Ще използваме изненада и силово надмощие. Като по учебник. По-добър начин не знам. — Паркс помълча, после попита: — Наистина ли смяташ, че ще намерим там Бруно, а може би и Джоун?

— Може би — каза Кинг, — но не знам дали ще са живи.

Човекът с буика и Симънс привършваха подготовката. Генераторите бяха на място, в пълна изправност. Проводниците бяха положени, експлозивите заредени, детонаторите готови за взрив. Нещата, които човекът с буика бе създал тъй усърдно, също бяха по местата си и чакаха големия миг. Цялата апаратура бе многократно проверена. Трябваше само да се задейства съвършено и победата щеше да бъде тяхна.

Докато оглеждаше своето творение, погълнало толкова подготовка и труд, човекът с буика не си позволи дори за момент да изрази задоволство. Симънс забеляза това и остави настрани кутията, която проверяваше.

— Е, времето за шоу наближава. Май наистина ще успеем. Би трябвало да се радваш.

— Върви да ги провериш — нареди отсечено човекът с буика, после седна на един стол и мислено провери още веднъж всяка подробност.

Симънс отиде при затворниците и надникна през процепите във вратите на килиите им. Засега те лежаха в безсъзнание — в храната им имаше приспивателно, — но скоро щяха да се събудят. И ако всичко минеше по план, скоро той щеше да напусне страната с толкова пари, че да му стигнат за няколко живота. Върна се при човека с буика, който все още седеше с наведена глава и затворени очи.

— Как мислиш, колко време остава, преди да дотичат насам? — наруши Симънс тишината след кратко колебание, защото знаеше, че шефът му жадува за спокойствие.

— Скоро ще е — отвърна човекът с буика. — Би трябвало всеки момент да нападнат бункера в Тенеси.

— Чака ги изненада.

Човекът с буика го изгледа презрително.

— Такава беше идеята. Можеш ли изобщо да разбереш колко мисъл и старание е вложено във всичко това? Нима смяташ, че е само за забавление?

Симънс нервно сведе очи.

— А тя кога ще се върне?

— Навреме. Не би желала да изтърве следващото действие. Аз самият го чакам с нетърпение. — Човекът с буика погледна своя съучастник. — А ти готов ли си?

Симънс се изпъчи и направи самоуверена физиономия.

— По рождение съм готов за тия неща.

Човекът с буика го погледа втренчено една-две секунди, после наведе глава и отново затвори очи.

От колата, спряла на безопасно разстояние, Мишел и Кинг наблюдаваха с бинокли как един събърбан се приближава по черния път към къщата, или по-точно хижата. Кинг се завъртя в полукръг, за да огледа местността. Намираха се върху един от ниските хребети на Грейт Смоуки Маунтинс и сложният терен бе наложил да използват докрай цялата мощ на двойното предаване. От всички страни като плътна стена ги обкръжаваха борове, ясени и дъбове, под чиито корони щеше да настане пълен мрак поне два часа преди залез слънце. Дори и сега, в единайсет часа сутринта, сякаш падаше здрач и влажният хлад из въздуха ги пронизваше дори в колата.

Кинг и Мишел видяха как събърбънът спря пред хижата и шофьорът излезе. Наоколо не се виждаха други коли; над комина не се вдигаше дим и из прашния двор не се мяркаше нито пиле, нито куче или котка. В джипа имаше петима въоръжени до зъби федерални агенти, невидими зад огледалните стъкла. Е, помисли си Кинг, тактиката на троянския кон действа успешно от хиляди години, дано и сега да е тъй. Докато си представяше как агентите чакат сигнал за действие, в главата му се надигна друга, не съвсем ясна мисъл, но той временно я прогони и изцяло се съсредоточи върху предстоящата акция.

Хижата беше обградена от останалите агенти, които лежаха укрити в тревата или зад скални издатини от всички страни и насочваха пушките си към предварително набелязани цели: вратите, прозорците и други опасни зони. Кинг си помисли, че човекът в хижата трябва да е магьосник, за да се измъкне от подобна мрежа. И все пак подземният бункер щеше да създаде проблеми. Двамата с Паркс бяха обсъдили това. В чертежите, с които разполагаше федералният шериф, липсваше един ключов елемент: разположението на изходите от бункера и вентилационните шахти, каквито трябваше непременно да има. За да предотврати евентуално бягство през тях, Паркс бе разположил свои хора в точките, където изглеждаше логично да се намират изходите.

Един от агентите тръгна към предната врата, докато друг излезе от джипа и извади топографски триножник. Върху страничните врати бяха изрисувани емблеми на областната земемерска служба. Под широките си якета двамата носеха бронирани жилетки и кобури с пистолети, готови да изскочат навън всеки момент. Останалите мъже в джипа разполагаха с огнева мощ за цял армейски полк.

Кинг и Мишел затаиха дъх, когато агентът почука на вратата. Изминаха трийсет секунди, после минута. Той почука още веднъж, подвикна. Мина още минута. Агентът заобиколи хижата и след малко се появи от другата страна. Докато се връщаше към събърбана, той сякаш си говореше сам. Кинг знаеше, че всъщност човекът иска от Паркс разрешение да атакуват обекта. Навярно го получи, защото вратите на събърбана се разтвориха изведнъж, хората изхвръкнаха отвътре и се втурнаха към вратата, която първият от тях разби с един изстрел на едрокалибрената си пушка. Седем мъже нахълтаха през отвора и изчезнаха вътре. Кинг и Мишел видяха как от всички страни на хижата изникват хора и тръгват напред между дърветата, готови за стрелба.

Всички чакаха напрегнато трясъкът на престрелка да даде знак, че врагът е там и няма да се даде без съпротива. Ала чуваха само шумоленето на вятъра из листата и птичи песни от време на време. Трийсет минути по-късно бе обявен отбой и Мишел и Кинг подкараха надолу, за да се присъединят към Паркс и останалите агенти.

Хижата беше малка и вътре имаше само оскъдна мебелировка, празно огнище, застояла храна в шкафовете и почти празен хладилник. Долу в мазето бяха открили входа към бункера.

Бункерът се оказа многократно по-голям от хижата. Беше добре осветен, чист и личеше, че е използван съвсем наскоро. Имаше складове с празни рафтове, но следите в праха подсказваха, че неотдавна там е имало някакви вещи. Имаше и стрелбище, където все още се носеше мирис на барут. Когато стигнаха до малкия затвор, Паркс кимна на Кинг и Мишел и двамата го последваха по коридора към открехнатата врата на една от килиите. Паркс я побутна с крак да се отвори докрай. Килията беше пуста.

— Всичко е празно — изръмжа Паркс. — Пълен провал. Но съвсем наскоро тук наистина е имало хора и ще претърсим това място милиметър по милиметър.

Той отиде да разпредели екипи за обиска. Кинг огледа вътрешността на килията, после започна да осветява с фенерчето всяка пукнатина и изведнъж трепна, когато зърна нещо лъскаво. Той влезе, надникна под тясната кушетка, после попита Мишел: