Джоун слезе от колата.

— Изглеждаш напълно възстановена — каза той.

— Не знам дали някога ще се възстановя напълно. — Тя седна до него. — Слушай, Шон, защо не взе парите? Уговорката си е уговорка. Заслужаваше ги.

— След всичко, което преживя, ти ги заслужаваш повече от мен.

— Аз ли съм преживяла? Боже мой, та аз бях упоена. Ти мина през целия кошмар в пълно съзнание.

— Вземи парите и си живей живота, Джоун.

Тя хвана ръката му.

— Е, ще дойдеш ли с мен? Та поне аз да ти поддържам стандарта, на който си свикнал?

И Джоун направи усилие да се усмихне.

— Благодаря, но мисля да остана тук.

Тя огледа опустошението.

— Тук? Какво има тук, Шон?

— Ако не друго, животът ми — каза той и бавно отдръпна ръка.

Тя се изправи смутено.

— За момент си помислих, че приказката наистина ще свърши добре.

— Бихме се карали през цялото време.

— Лошо ли е?

— Обаждай се как я караш — тихо каза той. — Наистина ме интересува.

Тя въздъхна дълбоко, избърса очи и се загледа към планините.

— Май пропуснах да ти благодаря, че ме спаси.

— Не пропусна. И ти би направила същото за мен.

— Да, бих — отговори сериозно тя.

Обърна се и изглеждаше тъй нещастна, че Кинг стана и я прегърна. Тя го целуна по бузата.

— Пази се, Шон. И бъди колкото се може по-щастлив.

Тя тръгна към колата.

— Джоун! — Тя се обърна. — Не казах, че беше в онзи асансьор, защото те обичах. Много те обичах.

За известно време Кинг остана сам. После пристигна нова кола и от нея слезе Мишел.

— Бих те попитала как я караш, но май знам отговора. — Тя вдигна буца мазилка. — Можеш отново да я построиш, Шон. По-хубава от преди.

— Да, само че ще е по-малка. Навлизам във фазата на свиването. Чисти, простички очертания, може и с малко безпорядък тук-там.

— Хей, да не вземеш да се побъркаш сега! А къде ще спиш междувременно?

— Мисля да наема корабче с удобна каюта и да го закотвя тук. Ще изкарам така зимата и пролетта, докато възстановя къщата.

— Добре звучи. — Тя го погледна нервно. — А как е Джоун?

— Тръгна към новия си живот.

— И новите милиони. Ти защо не поиска дял?

— Не ми трябват златни окови. — Кинг сви рамене. — Всъщност тя е добра душа, ако надникнеш под бронираната външност. И мисля, че наистина ме обича. При други обстоятелства можеше и да излезе нещо.

Мишел сякаш искаше да попита какви обстоятелства са предотвратили подобен резултат, но реши да си премълчи.

— А ти откъде идваш? — попита Кинг. — От Вашингтон ли?

— Да, имах работи за приключване. За щастие на Америка Бруно се оттегли от изборите. Между другото, на канадската граница са хванали Джефърсън Паркс. Значи ти го подозираше?

— Чак към края. Цялата история е започнала, когато прехвърлиха Хауард Дженингс в Райтсбърг и той постъпи при мен. За това отговаряше Паркс. Само той би могъл да го нагласи.

— Виж ти! Било ми под носа, а аз не го забелязах! — Мишел поклати глава и продължи: — Паркс наема Симънс и Таша — жената, която застрелях в хотела; по-рано и двамата са били в Програмата за защита на свидетели. Морс плаща и на тримата. Заповедта за арест на Боб Скот е фалшива. Паркс я слага в кутията с документи, за да ни насочи към бункера, който Морс е купил от името на Скот. В развалините откриха трупа на Скот.

— И всичко това в името на любовта — каза уморено Кинг.

— Да, или по-точно заради уродливата, безумна любов на Сидни Морс. — Мишел седна до него. — Какви са ти плановете сега?

— Какви ли? Връщам се към адвокатския занаят.

— Да не би да твърдиш, че след всички тези вълнения искаш пак да пишеш пълномощни и завещания?

— С това си изкарвам хляба.

— Да, но само с хляб не се живее, нали?

— Ами ти? Сигурно ще те възстановят в службите.

— Всъщност тази сутрин подадох оставка. Затова бях във Вашингтон.

— Мишел, ти си луда. Изхвърляш години от живота си на боклука.

— Не, отказвам се да върша нещо, което всъщност не желая. — Тя разтърка гърдите си, където я бе улучил куршумът, предназначен за Бруно. — Бях жив щит. Не е най-здравословният начин на живот. Мисля, че имам контузия на белия дроб.

— Тогава какво ще правиш?

— Имам едно предложение за теб.

— Поредното предложение от красива дама. С какво съм го заслужил?

Преди Мишел да отговори, по алеята се зададе служебен микробус на „А–1 Секюрити“. Отвътре излязоха двама мъже с работни дрехи и сандъчета за инструменти.

— Пресвета Богородице! — възкликна по-старият, оглеждайки мястото, където доскоро се издигаше къщата. — Какво е станало тук?

— Така е, като не си поръчах вашата система навреме — каза Кинг.

— И аз тъй мисля. Май днес няма да ви трябваме.

— Не, но когато построя нова къща, най-напред ще се обадя на вас.

— Пожар в кухнята ли е имало?

— Не, бомба в мазето.

Техникът се вторачи в Кинг, после нервно направи знак на помощника си да сяда в колата. Оттеглиха се панически.

Кинг кимна на Мишел.

— Хайде, казвай си предложението.

— Добре, слушай. — Тя помълча, после тържествено обяви: — Основаваме частна детективска фирма.

Кинг я гледаше като втрещен.

— Нещо не схванах. Ще повториш ли още веднъж?

— Основаваме собствена детективска фирма, Шон.

— Ние не сме детективи.

— Как да не сме? Току-що се справихме с огромна и заплетена загадка.

— Нямаме клиенти.

— Ще имаме. Телефонът ми вече прегря от предложения. Обадиха се дори от бившата фирма на Джоун; искат аз да заема нейното място. Но аз казвам: майната им, нека да работим за себе си.

— Сериозно ли говориш?

— Толкова сериозно, че вече платих депозит за малка къщичка на около километър и половина оттук. Има изглед към езерото. Ще мога да греба, а мисля да си взема и платноходка. Може някой път да те поканя на състезание.

Той я погледна и смаяно поклати глава.

— Винаги ли се движиш със скоростта на светлината?

— Смятам, че ако обмисляш твърде дълго, животът просто си отминава. Най-добрите ми решения винаги са взимани на секундата. Е, какво ще кажеш? — Тя протегна ръка. — Споразумяхме ли се?

— Веднага ли искаш отговор?

— Моментът е подходящ за решение.

— Щом искаш отговор незабавно, ще трябва да кажа…

Той погледна усмихнатото й лице и искриците, които винаги трептяха в очите й, после си представи как през следващите трийсет години от живота си ще трябва да се рови до затъпяване из скучни документи. Сви рамене и каза:

— Май ще трябва да се съглася.

Стиснаха си ръцете.

— Добре — каза развълнувано тя. — Чакай, трябва да го направим както му е редът.

Тя изтича до джипа, отвори вратата и отвътре изпаднаха чифт щеки и сноуборд.

— Дано кабинетът ти да е по-спретнат от колата — каза Кинг.

— О, ще бъде, Шон. В професионалния си живот съм отлично организирана.

— Аха… — промърмори недоверчиво той.

Тя натъпка нещата обратно в купето и се върна при него с бутилка шампанско и две чаши.

— Преотстъпвам честта на теб — каза тя и му подаде бутилката.

Той погледна етикета, после изстреля тапата.

— Добър избор.

— Как няма да е добър при тази цена.

— И как ще наречем славната агенция? — попита Кинг, докато наливаше шампанското.

— Мислех си… „Кинг и Максуел“.

Кинг се усмихна.

— Първо възрастта, после красотата?

— Нещо такова — отвърна тя.

Той й подаде чаша шампанско.

— За Кинг и Максуел — каза Мишел. И двамата тържествено се чукнаха с пълните чаши.

На Мишел, моя първа почитателка, най-близка приятелка и любима за цял живот. Без теб нямаше да стигна дотук.

На Рик Хорган, който за пореден път чудесно се справи с редакторската работа. Струва ми се, всеки от нас има за какво да почерпи.