Кинг грабна сакото си.

— Да тръгваме.

Докато излизаха, Мишел каза:

— Шон, не одобрявам това, че толкова години си пазил в тайна постъпката на Джоун, но ти се възхищавам. Верността е прекрасно нещо.

— Тъй ли? Аз пък не съм сигурен. Понякога верността е много гадна работа.

Пол Съмърс живееше в трийсетгодишна двуетажна къща в Манасас, Вирджиния, обкръжена отвсякъде с нови жилищни строежи. Отвори им, облечен в джинси и виненочервена тениска с емблемата на „Редскинс“. Настаниха се в малката всекидневна. Съмърс искаше да им предложи нещо за пиене, но те отказаха. Домакинът изглеждаше на около шейсет и пет години, с буйна бяла коса, широка усмивка, луничаво лице, едри ръце и още по-едър корем.

— Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел — каза той на Мишел. — Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.

Мишел се усмихна.

— Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.

— Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.

— Около нея човек изпитва чувство за малоценност — каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. — Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.

Усмивката на Съмърс изчезна.

— Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните — как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.

— Благодаря, че го казваш. Татко спомена, че може да имаш информация, която да ни помогне.

— Точно така. Докато още работех, бях нещо като неофициален историк на полицията и ще ти кажа, че бяха вълнуващи времена. Кой разправя, че днес Америка отивала по дяволите? Да прочетат какво беше през шейсетте и седемдесетте. — Без да спира да говори, Съмърс извади дебела папка. — Тук има много неща, които могат да ви помогнат. — Той си сложи очила за четене. — През 1974 година аферата „Уотъргейт“ разтърси цялата страна. Всички се бяха настървили срещу Никсън.

— Предполагам, че някои събития са излезли извън контрол — каза Кинг.

— О, да. Вашингтонската полиция вече беше привикнала с големите демонстрации, но знае ли човек как ще се обърнат нещата? — Съмърс намести очилата си и се приведе над папката. — Проникването в комплекса „Уотъргейт“ беше през лятото на седемдесет и втора. Година по-късно цялата страна узна за записите на Никсън. Той твърдеше, че са държавна тайна, и отказваше да ги предаде. След като през октомври 1973 уволни специалния прокурор, скандалът тръгна като лавина и хората взеха да му искат оставката. През юли 1974 Върховният съд му нареди да предаде записите и през август той подаде оставка. Но преди да излезе решението на съда — някъде през май 1974, — във Вашингтон стана много напечено. Беше планирано огромно протестно шествие по Пенсилвания Авеню с хиляди демонстранти. Ние подготвихме службата за борба с масовите безредици, десетки конни полицаи, Националната гвардия, стотици агенти от тайните служби, антитерористични отряди, дори танк, по дяволите. Нали знаете, както си му е редът. Аз работех в полицията вече десет години, бях се нагледал на бунтове, но помня много добре, че все пак се уплаших. Имах чувството, че това не са Съединените щати, а някаква държава от Третия свят.

— И тогава загина полицейски служител? — попита Мишел.

— Не, войник от Националната гвардия — поправи я Съмърс. — Откриха го на една странична уличка с разбита глава.

— И някой е бил арестуван — каза Кинг. — Но откъде са могли да знаят кой го е извършил? Доколкото разбирам, там е било пълен хаос.

— Е, арестуваха заподозрян и щяха да го съдят, но после всичко утихна. Не знам защо. Нали разбирате, момчето от Националната гвардия беше мъртво и нямаше съмнение, че някой го е убил. Историята стигна до вестниците, но точно тогава Върховният съд взе решение против президента, Никсън подаде оставка през август 1974 и това засенчи всичко останало. Хората сякаш просто забравиха за смъртта на войника. И полека-лека цялата история заглъхна. Мисля, че след Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, след Виетнам и „Уотъргейт“ страната просто бе уморена от всичко това.

Кинг се приведе напред.

— Знаете ли имената на обвинените, следователите, прокурорите?

— Не, съжалявам, не ги знам. Беше преди трийсет години. А аз нямах нищо общо със случая. Просто чух за него по-късно. Тъй че и да ми кажете някакви имена, не мога да ви помогна.

— Ами вестниците? Нали казахте, че са писали за случая?

— Да, но доколкото помня, по някакви неизвестна причина не споменаваха имена. Определено имаше нещо сбъркано. Право да ви кажа, тогава медиите не вярваха на правителството. Ставаха разни неморални истории. И колкото и да ми е неприятно да го кажа, тъй като но онова време бях в полицията, някои от хората в униформи вършеха нередни неща. Понякога прекрачваха границата, особено с дългокосите хипита, дошли от провинцията. Повечето от колегите изобщо не ги понасяха. Сякаш властваше девизът „ние или те“.

— Може би и около онова убийство се е случило нещо подобно — намеси се Мишел. — Ти каза, че обвиненията просто отпаднали. А дали не са били скалъпени?

— Може би. Но не знам със сигурност.

— Добре — каза Кинг. — Благодарим ви за помощта.

Съмърс се усмихна.

— Има защо. — Той вдигна от масата лист хартия. — Подготвил съм ви едно име. Доналд Холмгрен.

— Кой е той? — попита Мишел.

— По онова време беше служебен защитник. Мнозина от протестиращите този ден бяха съвсем млади, половината — дрогирани. Сякаш всички борци срещу войната, хипитата и тям подобни изведнъж се вторачиха в Никсън. Затова смятам, че най-вероятно обвиненият е бил един от тях. Когато нямаха пари за адвокат, на първо време полицията им назначаваше служебен защитник. Холмгрен сигурно знае повече. Сега и той е пенсионер, живее в Мериленд. Не съм разговарял с него, но ако го подхванете както трябва, може и да се разприказва.

— Благодаря, Пол — каза Мишел. — Задължени сме ти.

Тя го прегърна.

— Хей, и да кажеш на твоя старец, че всичко, дето го разправяше за теб, е чистата истина. Де и моите дечурлига да бяха поне наполовина като теб.

Доналд Холмгрен живееше в покрайнините на Роквил, Мериланд. Къщата му бе пълна с книги, списания и котки. Беше вдовец на около седемдесет години с буйна прошарена коса и облечен с лек пуловер и памучен панталон. Той разчисти дивана в хола от котки и книги, за да настани Кинг и Мишел.

— Благодарим ви, че веднага се съгласихте да ни приемете — каза Кинг.

— Няма проблеми, дните ми вече отдавна не са много заети.

— Сигурно са били по-заети, когато работехте в полицията — подхвърли Мишел.

— И още как! Интересни времена бяха.

— Както споменах по телефона — започна Кинг, — инцидентът, който разследваме, е свързан със смъртта на войник от Националната гвардия някъде през май седемдесет и четвърта.

— Да, помня случая много добре. Слава богу, не всеки ден убиват войници от Националната гвардия. Но онзи ден беше паметен. Имах дело във Федералния съд, когато започна демонстрацията. Прекратиха заседанието и всички се втурнаха да гледат телевизия. Никога не бях виждал подобно нещо и се надявам повече да не видя. Имах чувството, че гледам щурма на Бастилията.

— Разбрахме, че първоначално е имало обвинен за престъплението.

— Така е. Започнаха с обвинението в предумишлено убийство, но когато взеха да се събират подробности, то просто се сгромоляса.

— Значи знаете кой водеше защитата?

— Аз — гласеше изненадващият отговор. Мишел и Кинг се спогледаха. Холмгрен обясни: — Работех в служба „Обществени защитници“ от близо шестнайсет години, започнах още когато беше Агенция за правна помощ. Водил съм някои нашумели дела. Но да ви кажа право, мисли, че никой не искаше да се заеме с онзи случай.