И тя извърна очи от Кинг.

— Така ми харесва — лаконично отвърна той.

Мишел рязко обърна лице към него.

— Тъй ли, Шон? Е, бас държа, че някога не ти е харесвало.

Той се загледа в дългите й крака, докато тя слизаше към кея с енергична крачка. Спусна лодката на вода и скоро се превърна в точица върху повърхността на езерото. Едва тогава Кинг затръшна вратата.

Когато на връщане мина край масата, той забеляза служебната й визитна картичка, пъхната под чашата за кафе. На гърба бе написала номерата на домашния и мобилния си телефон. Първата му мисъл беше да я изхвърли. Но не го направи. Задържа я и пак се загледа как точицата става все по-малка и по-малка, докато достигна един завой и Мишел Максуел напълно изчезна от поглед.

Джон Бруно лежеше на тясна кушетка и гледаше в тавана, осветен от самотна двайсет и пет ватова крушка. Лампата щеше да свети още час, след това да изгасне; после пак да се запали за десет минути и да изгасне отново; нямаше никаква система. Това бе влудяващо и унизително, целеше да прекърши духа му. И го постигаше.

Бруно бе облечен в мръсносив гащеризон и по лицето му стърчеше многодневна четина — та кой нормален тъмничар би дал бръснач на затворника си? Вместо баня трябваше да се задоволи с кърпа и кофа, които се появяваха и изчезваха, докато той спеше; на неравни интервали му подаваха храна през процепа във вратата. Той не бе видял похитителите си нито веднъж, нямаше представа къде се намира и как е попаднал тук. Когато се опита да поговори с невидимото присъствие, осигуряващо храна през процепа, не получи никакъв отговор и накрая се отказа.

Бе открил, че в храната му често са примесени опиати, които го потапяха в дълбок сън, а понякога предизвикваха халюцинации. Но ако не се хранеше, щеше да загине, затова ядеше. Нито веднъж не го пуснаха извън килията, а разходките му се ограничаваха с десет крачки в едната посока и десет обратно. Правеше лицеви опори и коремни преси върху студения под, за да поддържа силите си. Нямаше представа дали е под наблюдение, а и вече му беше все едно. В началото се мъчеше да измисли начин за бягство, но скоро стигна до извода, че е невъзможно. И като си помислеше само, че всичко започна с Милдред Мартин или по-точно с жена, която играеше нейната роля в погребалното бюро. За стотен път се прокле наум, задето не послуша съвета на Мишел Максуел. А после, като типичен егоцентрик, прокле Максуел, че не е била по-упорита, че не настоя да го придружи в онази стая.

Не знаеше откога е тук. Докато лежеше в безсъзнание, бяха му взели всички лични вещи, включително и часовника. Не можеше да проумее защо са го отвлекли. Дали беше свързано с кандидатурата за президент, или с миналото му на прокурор? Изобщо не му хрумваше, че причината може да е съвсем друга. В началото хранеше надежди за бързо спасение, но вече не можеше да се заблуждава. Хората, които го бяха отвлекли, очевидно си знаеха работата. Оставаше му само крехката надежда да стане чудо, ала с отминаването на часове и дни тя също започна да гасне. Мислеше за съпругата и децата си, за кандидат-президентската кампания и почваше да се примирява, че животът му може да свърши тук, без някога да открият тялото му. Чудеше се защо са го оставили жив.

Вече не издържаше да гледа дори мъждивата светлина и той се превъртя по корем.

Човекът от другата килия в края на коридора беше там много по-отдавна, отколкото Джон Бруно. Отчаянието в очите и провисналите му рамене подсказваха, че е загубил надежда. Да яде, да спи и по някое време да умре. Това му предлагаше мрачното бъдеще. Човекът потръпна и се загърна по-плътно с одеялото.

В друга част на голямото подземие един мъж се занимаваше с интересна дейност. За разлика от отчаяните затворници, той преливаше от енергия и надежди.

Куршум след куршум пронизваха мишена с форма на човешки силует, закачена на цели трийсет метра от него в звукоизолираната зала. Всеки изстрел улучваше безпогрешно. Несъмнено човекът бе отличен стрелец.

Той натисна един бутон и автоматичната мишена плъзна по въжето към него. Замени я с нова, натисна друг бутон и мишената отлетя към най-далечната точка на стрелбището. Човекът зареди в пистолета си нов пълнител, сложи си защитни очила и наушници, прицели се и изстреля четиринайсет куршума за по-малко от двайсет и пет секунди. Когато и тази мишена бе върната, той най-сетне се усмихна. Нито един пропуснат изстрел — „прахосан куршум“ според полицейския жаргон. Той остави оръжието и напусна стрелбището.

Следващата стая, в която влезе, беше по-малка и с много различна подредба. Лавиците, покриващи стените от тавана до пода, бяха отрупани с всевъзможни детонатори, кабели и друго оборудване, използвано от хора, решили да взривят нещо колкото се може по-ефикасно и ефективно. В средата на стаята имаше голям работен тезгях, където той седна и започна да сглобява проводници, транзистори, таймери, детонатори и пластични експлозиви в многобройни приспособления, предназначени за масово унищожение. Посвети на тази задача същото внимание и старание, което бе проявил на стрелбището.

Тананикаше си, докато работеше.

Един час по-късно той мина в трета стая, обзаведена съвсем различно от другите две. За наблюдател, който би видял само нея, без да знае за оръжията, експлозивите и заложниците в другите помещения, тук сякаш нямаше нищо страшно или зловещо. Това бе художествено ателие, където имаше всичко необходимо за творчество в който и да било вид изкуство, с изключение на слънчева светлина. Нямаше как да я осигурят толкова дълбоко под земята. Но изкуственото осветление тук бе приемливо.

Покрай едната стена имаше рафтове с дебели якета и ботуши, специални каски, дебели ръкавици, червени лампи, брадви, кислородни бутилки и друго подобно оборудване. То нямаше да потрябва скоро, но винаги е добре да бъдеш подготвен. Всяко привързване би довело до катастрофа. Искаше се търпение. И все пак той очакваше мига, когато всичко ще се обедини в едно цяло, когато ще може да каже, че успехът е негов. Да, търпение.

Човекът се настани на работната маса и през следващите два часа се отдаде съсредоточено на рисуване, изрязване, моделиране и настройване на поредица от творби, които никога нямаше да украсят вътрешността на музей или частна колекция. Но за него те бяха по-важни от най-изтъкнатите шедьоври на която и да било епоха. В известен смисъл цялата тази работа бе негов шедьовър и също като творбите на мнозина стари майстори изискваше години упорит труд.

Той продължи да се труди, отброявайки мислено времето до момента, когато най-голямото му постижение щеше да бъде завършено.

Приведена над своя лаптоп, Мишел се ровеше из базата данни на тайните служби и откриваше някои интересни подробности. Беше увлечена и съсредоточена, но когато мобилният й телефон иззвъня, тя скочи от леглото и го грабна. На екранчето светна надпис: „Неидентифициран номер“, но тя все пак отговори, като се надяваше да е Кинг. Първите му думи я изпълниха с радост.

— Къде искаш да се срещнем? — отвърна тя на неговия въпрос.

— Къде си отседнала?

— В едно хотелче на пет-шест километра от теб, близо до магистрала двайсет и девет.

— „Уинчестър“? — попита той.

— Точно така.

— Приятно място. Надявам се да ти харесва.

— Вече да.

— На около километър и половина оттам има мотел, наречен „Мъдрият джентълмен“.

— На идване минах край него. Изглежда много изискан.

— Така е. Каня те на обяд. Удобно ли е в дванайсет и половина?

— За нищо на света няма да го пропусна. И… Шон, благодаря, че ми се обади.

— Недей да ми благодариш, докато не чуеш какво имам да ти кажа.

Срещнаха се на широката веранда, която опасваше старата сграда във викториански стил. Кинг беше облечен със спортно сако, зелено поло и бежови панталони, Максуел с дълга плисирана черна пола и бял пуловер. Стилните ботуши, които носеше, я правеха по-висока, тъй че по ръст отстъпваше само с два-три сантиметра на Кинг. Черната й коса падаше върху раменете. Макар че обикновено не употребяваше грим, този път бе сложила малко. Работата в тайните служби не подтикваше към модни волности. Но тъй като охраняваните личности често посещаваха официални събития с добре облечени богати гости, гардеробът и външността на агента трябваше да бъдат на висота, което невинаги беше лесно. Както казваше една стара поговорка в службите: „Носи се като милионер със заплата на портиер“.