— Знам, че звучи безумно, но… хората говорят какво ли не.

— Особено по тия места.

— А мисис Уайтхед беше видна личност. Имаше много приятели.

— Платени приятели.

— На твое място бих се въздържал да говоря такива неща, Шон. Наистина. — Той повдигна найлоновото пликче, съдържащо бележката, която бяха открили върху гърдите на мъртвата Сюзан. — Имаш ли някакви идеи за това?

Кинг погледна бележката и сви рамене.

— Мога само да кажа, че я е писал човек, който има пръст в убийството на Ритър или знае много за него. На твое място бих я предал на ФБР.

— Благодаря за съвета.

Докато Уилямс се отдалечаваше, Кинг разтри слепоочията си. Искаше му се да легне във вана с чист бърбън и да изпие поне половината. В този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се неговият партньор Фил Бакстър.

— Да, вярно е, Фил. Тя е мъртва, тук, в моята къща. Знам, и аз бях потресен. Слушай, може би ще се наложи да ме заместиш в кантората. Аз… какво каза? — Лицето на Кинг посърна. — Какви ги говориш, Фил? Искаш да се отделиш? Може ли да попитам защо? Ясно. Разбира се, щом така искаш. Прави каквото решиш.

Той остави слушалката.

Почти веднага телефонът пак иззвъня. Секретарката Мона Хол се обаждаше, че напуска. Изхленчи, че се бояла да работи при него. Около него се появявали труп след труп и хората шушукали, че е замесен в престъпленията. Не че тя вярвала, но както се казва, няма дим…

След като Кинг прекъсна разговора с Мона, някой го докосна по рамото. Беше Джоун.

— Пак ли неприятности?

— Моят партньор си плю на петите, а секретарката реши да не остане по-назад. Иначе всичко ми е наред.

— Съжалявам, Шон.

— Всъщност какво да очаквам? Около мен хората мрат като мухи. Дявол да го вземе, и аз бих избягал.

— Аз няма да бягам. Дори бих казала, че твоята помощ ми трябва повече от когато и да било.

— Е, хубаво е да си потребен.

— Ще остана наоколо два-три дни, докато проведа разговорите и разуча някои подробности. Обади ми се, но не протакай много. Ако няма да работиш с мен, ще трябва да продължа сама. Разполагам с частен самолет. Искам да ти помогна и смятам, че работата е най-доброто лечение.

— Защо, Джоун? Защо искаш да ми помогнеш?

— Наречи го връщане на стар дълг.

— Нищо не ми дължиш.

— Дължа ти повече, отколкото подозираш. Сега го разбирам съвсем ясно.

Тя бързо го целуна по бузата, обърна се и излезе.

Телефонът иззвъня. Кинг грабна слушалката и грубо изрече:

— Ало.

Обаждаше се Мишел.

— Вече чух. Пристигам след половин час — каза тя. Кинг мълчеше. — Шон, добре ли си?

Той погледна през прозореца към потеглящата кола на Джоун.

— Много добре.

Кинг се изкъпа набързо в банята към стаята за гости, после седна зад бюрото в кабинета си. Дълбоки бръчки прорязаха челото му, докато записваше по памет думите от бележката, намерена върху трупа на Уайтхед.

Двайсет и шести септември 1996 година, 10:32 часа сутринта — точното време, когато бе убит Клайд Ритър. Какво можеше да означава това? Беше се съсредоточил тъй дълбоко, че изобщо не я чу да влиза.

— Шон, добре ли си?

Той подскочи и изкрещя. Мишел нададе писък и се отдръпна.

— Божичко, стресна ме.

— Аз ли съм те стреснал? Дявол да го вземе, не си ли чувала, че преди да влезеш, трябва да почукаш?

— Почуках. Стоях отпред пет минути, но никой не ми отговори. — Тя погледна листчето. — Какво е това?

Той се успокои и отговори:

— Бележка от миналото ми.

— От далечното минало ли?

— Случайно да си чувала датата 26 септември 1996 година?

Мишел явно бе чувала. След кратко колебание Кинг й подаде бележката.

Тя изчете текста и вдигна очи.

— Кой би могъл да я остави?

— Същият, който е донесъл трупа на Сюзан Уайтхед в моята баня. Комбинирана пратка. Предполагам, човекът е искал на всяка цена да забележа посланието.

— Тук ли е била убита?

— Не. Полицията смята, че рано тази сутрин е била нападната, убита и после донесена тук.

Мишел сведе очи към листчето.

— Полицията знае ли за това?

Кинг кимна.

— Оригиналът е при тях. Аз направих това копие.

— Някакви мисли относно автора?

— Да, но не са твърде логични.

— Джоун беше ли тук, когато се случи?

— Да, но няма нищо общо.

— Знам, Шон. Не намеквах това. Как вървят работите ти с нея?

— Ще й се обадя, че смятам да приема предложението, и по-късно ще отида да го обсъдим.

— А дотогава?

— Връщаме се в Боулингтън.

Мишел го погледна с изненада.

— Мислех, че си приключил с хотел „Феърмаунт“.

— Да, приключих. Но искам да разбера как се е издържала една безработна камериерка и кой е натъпкал пари в устата й.

— Не знаеш дали това е свързано с убийството на Ритър.

— Напротив, знам. И последният въпрос е най-интересен. — Мишел го гледаше въпросително. — Кого е видяла Лорета Болдуин в онзи килер?

— Благодаря, че прие да се срещнеш с мен — каза Джоун.

Джефърсън Паркс седеше срещу нея в малката столова на мотела, където бе отседнала. Той я изгледа предпазливо.

— Отдавна не се бяхме виждали.

— Шест години — каза тя. — Обединената следствена група в Мичиган. Тайните служби и федералните шерифи получиха великодушното разрешение да носят куфарите на ФБР.

— Доколкото си спомням, ти разгада цялата история и се погрижи всички да разберат за това.

— Да, умея да вдигам шум около себе си. Ако бях мъж, нямаше да ми се налага.

— Я стига, наистина ли мислиш така?

— Не, Джефърсън, не мисля, а знам. Да ти цитирам ли примери? Хиляди са на върха на езика ми.

— Заедно с цяла цистерна отрова — промърмори тихичко Паркс, но на глас каза: — И тъй, за какво искаше да ме видиш?

— За случая Хауард Дженингс.

— Какво по-точно?

— Просто се чудех докъде си стигнал. Чисто колегиален интерес.

— Знаеш, че не мога да говоря за текущо разследване.

— Можеш обаче да споделиш някои сведения, които не са поверителни и няма да застрашат разследването, но засега не са станали обществено достояние.

Паркс сви рамене.

— Не съм сигурен дали те разбирам.

— Ето, например не си арестувал Шон Кинг, вероятно защото въпреки някои косвени улики, които привидно сочат към него, не вярваш да е виновен. И може би разполагаш с факти, сочещи в друга посока. Колкото до Сюзан Уайтхед, той не може да я е убил, защото не беше тук. Дори ми се струва, че ти сам му осигури алиби.

— Откъде знаеш?

— Нали съм детектив — отвърна Джоун. — Проучих фактите.

— Не е задължително Хауард Дженингс и Сюзан Уайтхед да са убити от един и същ човек. Може да става дума за съвсем различни престъпления.

— Не вярвам в това, и ти също не вярваш. Струва ми се, че макар престъпленията да се различават, между тях има и много общо.

Паркс уморено поклати глава.

— Знам, че си много умна, а аз много глупав, но колкото повече говориш, толкова по-малко разбирам какво казваш, по дяволите.

— Да предположим, че Дженингс не е убит като човек, включен в Програмата за защита на свидетели. Нека допуснем, че е убит, защото работеше при Шон Кинг.

— Защо?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Сюзан Уайтхед е убита другаде и после пренесена в дома на Шон. И в двата случая няма безспорни доказателства, че той е убиецът. Нещо повече, в случая с Уайтхед фактите доказват обратното; той има алиби.

— Но за Дженингс няма алиби, а убийството е извършено с неговия пистолет — възрази Паркс.