— Ако е същият Боб Скот, може да ни насочи нанякъде и да получим отговори на част от въпросите — каза Кинг.

— Обади се пак на Джоун и ще обмислим как да действаме.

Кинг набра номера на Джоун, но отново нямаше отговор. Тогава потърси централата на мотела, където беше отседнала. Докато слушаше дежурния от рецепцията, лицето му пребледня и усети, че коленете му треперят. Той приключи разговора и изкрещя:

— По дяволите!

Паркс и Мишел се вторачиха в него.

— Шон, какво има? — тихо попита Мишел.

Кинг смаяно поклати глава.

— Джоун — каза той. — Отвлекли са я.

Джоун беше отседнала в едно от бунгалата зад мотел „Кедрите“. Чантата и телефонът й лежаха на пода на стаята. Подносът с храна стоеше недокоснат. Обувките, които бе носила предния ден, се въргаляха на земята; токчето на едната беше счупено. Бунгалото имаше задна врата, водеща към място, където похитителите спокойно биха могли да паркират и да отвлекат Джоун, без никой да забележи. Когато Кинг, Мишел и Паркс пристигнаха, полицейският началник Уилямс вече бе там заедно с неколцина помощници, заети да взимат показания и да събират оскъдните налични улики.

Вече бяха разпитали най-подробно сервитьора, който трябвало да изпълни поръчката на Джоун. Младежът работеше в мотела от две-три години и личеше, че е потресен от станалото. Той обясни, че докато носел храната към бунгалото на Джоун, към него се приближила млада жена. След като потвърдил, че поръчката е за Джоун, тя се представила за нейна сестра, дошла на посещение, и казала, че иска да я изненада, като лично й сервира вечерята. Всичко изглеждало съвсем невинно. Жената била много красива и му дала двайсет долара бакшиш. Той й връчил подноса и се върнал в мотела. Друго не знаеше.

Уилямс се приближи към тях.

— Дявол да го вземе, вече непрестанно търча насам-натам да разследвам убийства и отвличания. До неотдавна това беше тихо, спокойно местенце.

С разрешение на полицейския началник взеха кутията с материали за Боб Скот, които бе преглеждала Джоун, после проведоха кратко съвещание на паркинга. Паркс повтори дума по дума разговора си с Джоун.

— Трябва да са я отвлекли съвсем скоро след като приключихме. Тя ми съобщи какво е открила за Боб Скот. Аз казах, че е напълно възможно Скот да се окаже предател, а той би бил идеален вътрешен съучастник за заговор срещу Ритър, макар да знам, че вие не сте убедени в това. Решихме да изчакаме, докато се върнете от срещата с Кейт Рамзи, преди да планираме следващите си стъпки.

Кинг отиде да огледа колата на Джоун, а Паркс влезе в бунгалото да поговори с Уилямс. Полицаите вече бяха претърсили колата, без да открият нищо.

Мишел се приближи до Кинг и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

— Трябваше да предвидя това — отвърна той.

— Как? Не си ясновидец.

— Разговаряхме с много хора. Милдред Мартин беше убита веднага след като я посетихме. Не бе трудно да предположа, че ще нападнат Джоун.

— Или теб! И какво се очакваше да направиш? Да я пазиш като малко дете? Не я познавам чак толкова добре, но не ми се вярва, че щеше да приеме.

— Аз дори не се опитах, Мишел. Не бях загрижен за нейната безопасност. А сега…

— Все още имаме шанс да я намерим. Жива.

— Извинявай, но засега резултатите ни от издирването на живи хора не са много добри.

— Съжалявам — каза Мишел.

— Аз също.

Паркс се завърна.

— Вижте, ще наредя да проверят онзи Боб Скот от Тенеси и ако е същият, отиваме там с голяма компания да побъбрим. Поканени сте и вие, стига да искате.

— Искаме — отговори Мишел от името на двамата.

Паркс тръгна да разследва Боб Скот, а двамата се върнаха в дома на Кинг. Мишел приготви обяд, но след това не можа да го открие. Най-сетне го зърна да седи на кея и тръгна натам.

— Приготвих супа и сандвичи. Не съм кой знае каква домакиня, но стават за ядене.

— Благодаря — отвърна разсеяно той. — След минутка ще дойда.

Мишел седна до него.

— Още ли мислиш за Джоун?

Той вдигна глава към нея, после сви рамене.

— Мислех, че вече не сте приятели.

— Не сме! — възкликна Кинг, после добави малко по-спокойно: — Не сме. Но преди много време бяхме нещо повече от приятели.

— Знам, че не ти е лесно, Шон.

Поседяха мълчаливо, докато накрая Кинг каза:

— Тя ме заслепи.

— Какво? — трепна Мишел.

— Заслепи ме. В асансьора.

— Как?

— Беше по шлифер и нямаше почти нищо отдолу. Хайде, признай, вероятно си помислила, че е нещо подобно, след като узна за бикините на полилея.

— Добре, може и да съм си помислила. Но защо го е направила? Ти си бил на пост.

— Защото получила бележка, уж от мен, с молба да ме изненада в проклетия асансьор. А след нощта, която прекарахме заедно, вероятно е предвиждала и достойно продължение на изненадата.

— Според теб кой е написал бележката? Ако са искали да те разсеят чрез Джоун, как биха могли да знаят кога точно ще слезе?

— Срещата беше от 10:00 до 10:35. Тя знаеше това. Онези също са знаели с какъв интервал разполагат. Но дори тя да не го беше направила, сигурен съм, че пак щяха да се опитат да убият Ритър.

— Било е много рисковано за Джоун. Сама е направила своя избор.

— Е, понякога любовта те кара да вършиш щури неща.

— Значи мислиш, че това е било?

— Така ми каза тя. През всичките тези години подозирала, че съм замесен в убийството на Ритър. Смятала, че някак съм замесил и нея. Но не можела да проговори, защото щяла да съсипе кариерата си. Когато видяла бележката върху трупа на Сюзан Уайтхед, разбрала, че може би и двамата сме били измамени. — Той помълча. — Попита ме защо не съм казал на никого, след като съм бил чист и съм я подозирал.

— А ти какво отговори?

— Не отговорих. Може би и аз не знам.

— Според мен никога не си вярвал истински, че тя е виновна в нещо друго освен една безразсъдна постъпка.

— Помня изражението в очите й, когато Рамзи стреля. Никога не съм виждал по-смаян човек. Не, тя не беше замесена. — Кинг сви рамене. — Но какво значение има сега?

— Както сам казваш, любовта те кара да вършиш странни неща. Човекът в дъното на замисъла трябва да е знаел за чувствата ти към Джоун. Наясно е бил, че няма да я издадеш. И двамата сте били с вързани ръце. — Мишел го погледна въпросително. — Не е престъпление да обичаш някого, Шон.

— Понякога прилича на престъпление. Доста шокиращо е да видиш как в живота ти се завръща някой, когото си смятал за изчезнал завинаги.

— Особено ако подозренията ти отпреди осем години се окажат безпочвени.

— Не съм влюбен в Джоун — каза Кинг. — Но се тревожа за нея. Искам да я намерим жива и здрава.

— Ще направим всичко възможно.

— Може да не е достатъчно — мрачно отвърна той, после стана и тръгна към къщата.

Вече привършваха обяда, когато телефонът на Кинг иззвъня. Той отговори, изслуша озадачено човека отсреща и се обърна към Мишел:

— Теб търси. Казва, че е баща ти.

— Благодаря. Дадох му твоя номер. Надявам се, че нямаш нищо против. По тия места мобилните телефони невинаги дават връзка.

— Няма проблеми — отвърна Кинг и й подаде слушалката.

Мишел и баща й разговаряха около пет минути. Тя записа нещо на листче, благодари и затвори.

Кинг изплакваше чиниите от обяда и ги зареждаше в миялната машина.

— Е, за какво те търсеше?

— Казах ти, че повечето мъже в рода ни са полицейски служители. Баща ми е шеф на полицията в Нашвил, членува във всички национални полицейски дружества и заема ръководни постове в доста от тях. Помолих го да се поразрови за онзи инцидент във Вашингтон. Да види дали няма да излезе някое убийство на полицай по време на протест около 1974 година.

Кинг избърса ръцете си с кърпа и се приближи до нея.

— И какво е изровил?

— Име. Само едно име, но нищо чудно да се окаже следа. — Тя погледна записките си. — По онова време Пол Съмърс работел във вашингтонската полиция. Сега е пенсионер и живее в Манасас, Вирджиния. Баща ми го познава и той се съгласил да разговаря с нас. Татко казва, че Съмърс може да има някаква информация.