Кинг се събуди ужасно замаян и първата му мисъл бе, че са го упоили. Постепенно главата му се избистри и тогава осъзна, че може да движи ръцете и краката си. Той предпазливо опипа наоколо. Нямаше ремъци. Надигна се съвсем бавно, готов за нападение. Плъзна крак надолу, докато докосна пода. После стана. В ухото му имаше нещо, нещо се търкаше по врата му, усещаше и издатина на колана си.

Внезапно лампите светнаха и той зърна собственото си отражение в голямо огледало на отсрещната стена. Беше облечен с тъмен костюм и вратовръзка, а на краката си имаше черни обувки с каучукови подметки. А опипващата му ръка току-що бе измъкнала пистолет от кобура под мишницата. Дори и прическата му беше различна. Така се сресваше още когато… По дяволите! Опита се да провери пълнителя на пистолета, но той бе запечатан и не можеше да се отвори. По тежестта на оръжието усети, че е заредено. Но беше готов да се обзаложи, че патроните са халосни. Точно същия модел пистолет бе носил през 1996 година, съшия костюм и същата прическа. Той бавно върна пистолета в кобура и отново погледна образа отсреща, който изглеждаше точно с осем години по-млад. Когато се приближи до огледалото, забеляза предмета на ревера си. Това бе значката на тайните служби — червена, каквато носеше в утрото на 26 септември 1996 година. Дори тъмните очила стърчаха от нагръдното джобче на сакото му.

Завъртя глава и забеляза навития къс кабел на слушалката в лявото си ухо. Нямаше съмнение: отново бе агентът от тайните служби Шон Игнейшъс Кинг. Изумително, но всичко това бе започнало с убийството на Хауард Дженингс в кантората му. Най-необяснимото в целия случай. Той се втренчи в смаяното си отражение. Фалшивите обвинения срещу Рамзи изобщо не бяха дело на Бруно. Най-сетне последното късче от мозайката попадна на мястото си. А той беше безсилен. Всъщност едва ли някога щеше да има шанс да промени каквото и да било.

Изведнъж чу далечен, неясен звук като приглушено мърморене на стотици, ако не и хиляди гласове. Вратата в другия край на помещението се отвори. Кинг се поколеба, после мина през нея. Докато вървеше по коридора, той се чувстваше като плъх в лабиринт. Нещо повече, чувството се засилваше с всяка следваща крачка. Не бе утешаваща мисъл, но какъв избор имаше? Вратата в края на коридора се плъзна встрани и през отвора нахлу ярка светлина заедно с гласовете, които бе чул преди малко. Той изправи рамене и прекрачи оттатък.

Залата „Джаксън Стената“ на хотел „Феърмаунт“ съвсем не изглеждаше както последния път, когато я бе посетил Кинг. И все пак му се стори позната до болка. Всъщност той очакваше нещо подобно. Залата бе ярко осветена; кадифеното въже и колчетата се намираха точно по местата си отпреди осем години. Тълпата — представена чрез стотици грижливо оцветени картонени силуети, закрепени на метални стойки и размахващи знаменца с надпис „Изберете Клайд Ритър“ — стоеше зад загражденията. Шумът на смесените им гласове долиташе от скрити високоговорители. Постановката бе изумителна.

Кинг се огледа и спомените нахлуха като лавина. Видя изрисуваните картонени лица на колеги от тайните служби, разположени точно по местата си отпреди толкова много години — зле разположени, както се оказа. Имаше и други познати лица. Някои от изрисуваните отвъд заграждението повдигаха бебета за целувка, други протягаха бележници и писалки за автограф, трети не предлагаха нищо освен широки усмивки. На стената в дъното отново висеше големият часовник. Стрелките сочеха десет и петнайсет. Ако нещата стояха както си мислеше Кинг, оставаха му около седемнайсет минути.

Той хвърли поглед към асансьорите и се навъси с недоумение. Как точно щяха да разиграят сцената? Не можеше да е по същия начин, защото изненадата вече не съществуваше. И все пак не случайно бяха отвлекли Джоун. Той усети как пулсът му се ускори и ръцете му затрепериха леко. Отдавна бе напуснал тайните служби. Междувременно не бе имал кой знае какво натоварване, освен да се бори с тежките формулировки из хиляди полезни, но скучни правни документи. А предчувстваше, че само след шестнайсет минути ще трябва да действа като опитен агент, какъвто бе някога. Гледайки безжизнените фигури, подредени зад червеното въже, той се запита къде ли ще изникне между тях истинският, пълнокръвен убиец.

Светлините помръкнаха, шумът на тълпата стихна, сетне чу звук на приближаващи стъпки. Мъжът изглеждаше тъй променен, че ако не очакваше да го види, Кинг навярно нямаше да го познае.

— Добро утро, агент Кинг — каза човекът с буика. — Надявам се да сте готов за своя голям ден.

Когато пристигнаха, Паркс и Мишел говориха с ръководителя на местния полицейски отряд, вдигнат по тревога. Бяха повикани федерални шерифи и други полицейски подкрепления от Северна Каролина.

— Ще стигнат в хотела преди нас — още в колата бе казал Паркс.

— Нека да обкръжат сградата — посъветва го Мишел. — Отвсякъде има гора. Лесно могат да се прикрият.

Мишел и Паркс вече коленичеха между дърветата зад хотел „Феърмаунт“. Скрита зад завоя полицейска кола преграждаше пътя към хотела. Мишел забеляза на едно дърво снайперист с оптически мерник, насочил пушката си към хотела.

— Сигурен ли си, че разполагаш с достатъчно хора? — обърна се тя към Паркс.

Той посочи няколко места в мрака, където бяха заели позиции други полицаи. Мишел не ги виждаше, но усещаше успокояващото им присъствие.

— Имаме предостатъчно хора, за да свършим работата. Въпросът е дали ще открием Шон и останалите живи. — Паркс остави пушката си и извади малка радиостанция. — Ти си била в хотела и познаваш разположението. Какъв е най-добрият начин да атакуваме?

— Последния път, когато бяхме тук и заловихме бегълците, двамата с Шон успяхме да пробием дупка в оградата, преди да си тръгнем. Беше по-лесно, отколкото да прескачаме. Предната врата е заключена с верига и катинар, но на десетина метра встрани има счупен прозорец. Можем да влезем оттам и след секунди ще сме във фоайето.

— Сградата е голяма. Имаш ли представа къде точно могат да бъдат?

— Имам предположение. В залата „Джаксън Стената“. Това е вътрешна зала, непосредствено до фоайето. Има една врата и няколко асансьора.

— Защо си толкова сигурна, че са в нея?

— Хотелът е стар, има плъхове и всевъзможни твари, всичко скърца и пука. Но при затворена врата в онази зала не чувах нищо. Беше тихо, прекалено тихо. При отворена врата се чуваха всички обичайни звуци.

— Не схващам.

— Мисля, че залата е звукоизолирана, Джефърсън.

Той я изгледа втренчено.

— Почвам да разбирам накъде биеш.

— На позиция ли са хората ти? — Той кимна. Мишел погледна часовника си. — Наближава полунощ, но има пълнолуние. Ще трябва да преодолеем откритото пространство, за да стигнем до хотела. Ако можем да ръководим атаката отвътре, навярно имаме по-добри шансове да не загубим никого.

— Планът звучи добре. Но ти водиш. Аз не познавам терена.

Паркс вдигна радиостанцията и нареди на хората си да стеснят обръча.

Мишел понечи да се втурне напред, но той я хвана за ръката.

— Мишел, на младини имах добри постижения като атлет, но не бях олимпиец. А сега коленете ми са скапани, тъй че би ли намалила малко темпото, за да не те изпусна от поглед?

Тя се усмихна.

— Нямай грижа, в добри ръце си.

Те изтичаха през дърветата, докато наближиха откритата ивица, която трябваше да прекосят, за да стигнат до оградата. Там спряха и Мишел погледна задъхания Паркс.

— Готов ли си?

Той кимна и вдигна палец.

Тя скочи и побягна към оградата. Зад нея Паркс стори същото. Докато тичаше приведена, Мишел се съсредоточи отначало върху сградата. После вниманието й се насочи назад. И от онова, което откри, я побиха студени тръпки.

Това не бяха нормални крачки; чуваше същите неравни подскоци, които бе доловила пред прозореца на стаята си в мотела — подскоците на човека, който се опита да я убие. Тогава бе сбъркала. Не бяха мъчителни крачки на ранен враг, а ревматично куцукане на човек с болни колене. А след миг чу и хъхрещото му дишане.