— Не, не са толкова неоспорими. Това не означава, че съм бил на местопрестъплението.

— Напротив, пистолетът ви се е оказал там, а вие сте засечен наблизо. Доста силно доказателство.

— Косвено — възрази Кинг.

— Случвало се е да осъждат хора и за много по-малко — отвърна светкавично Паркс.

— Трябвало е да ви проверят за следи от метал, когато са конфискували пистолета — каза един от агентите.

— Нямаше да помогне — каза Кинг. — През нощта преди вашето идване държах пистолета, тъй че по кожата ми щеше да има микроскопични следи от метала.

— Удобно — подхвърли агентът.

Паркс гледаше втренчено Кинг.

— Мога ли да попитам защо сте вадили пистолета? Нали тогава не бяхте на дежурство?

— Стори ми се, че някой дебне около къщата.

— Заловихте ли някого?

— Не, оказа се посещение на стара позната.

Паркс го изгледа странно. Явно реши да не задълбава.

— А ще кажете ли какъв ми е бил мотивът? — попита Кинг.

— Човекът работи за вас, може да е бъркал в касата или пък е открил, че мамите клиентите, и се е опитал да ви изнудва. Уреждате среща и го убивате.

— Интересна теория, само че той не бъркаше в касата и аз не мамя клиентите, защото нямам пряк достъп до техните сметки. Проверете.

— О, ще проверим, но това са само две от възможностите. Ето и друга: узнавате някак, че човекът е включен в Програмата за защита на свидетели, и се изпускате пред когото не трябва.

— И затова го убиват с моя пистолет, който беше в моя кобур?

— Или сте го извършили лично срещу добро заплащане.

— А, значи сега станах и наемник!

— Знаехте ли, че Дженингс е включен в програмата?

Кинг се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше, или поне така му се стори.

— Не.

— Ще се съгласите ли да ви проверим с детектор на лъжата?

— Не съм длъжен да отговарям.

— Просто се мъчим да ви помогнем — каза Паркс. — Нали разбирате, след като вече признахте, че оръжието на убийството е било у вас в момента, когато е застрелян Дженингс.

— За ваше сведение не сте ме предупредили за правата ми, тъй че не ми се вярва съдът да приеме каквото и да било от казаното досега за доказателство.

— Не сте под арест. Няма предявено обвинение — изтъкна единият агент. — Следователно не сме длъжни да ви предупреждаваме за правата.

— И ако ни призоват за свидетели — добави Паркс, — можем само да повторим какво казахте в наше присъствие.

— Сведения от втора ръка — отсече Кинг. — И определено не вярвам съдът да ги допусне по изключение, защото говорят за предубеждение. Процесът моментално ще бъде обявен за невалиден.

— Не практикувате наказателно право, нали? — попита Паркс.

— Не, защо?

— Защото онова, което казахте току-що, е пълна глупост.

Кинг вече не изглеждаше толкова самоуверен.

— Оттегляте ли твърдението си, че пистолетът е бил у вас по време на убийството? — настоя Паркс.

— Арестуван ли съм?

— Може да зависи от отговора на въпроса ми.

Кинг се изправи.

— От този момент нататък всички разговори ще се водят в присъствието на адвоката ми.

Паркс също стана и за момент Кинг имаше чувството, че едрият мъжага се готви да прескочи масата и да го сграбчи за гушата. Но шерифът само се усмихна и подаде торбичката с пистолета на един от агентите.

— Сигурен съм, че пак ще се видим — каза любезно той. — Само не си правете планове за пътуване извън града — няма да съм доволен.

Докато останалите си тръгваха, Кинг дръпна Уилямс настрани.

— Тод, защо тоя Паркс командва парада? ФБР не отстъпва пред никого.

— Убитият е бил в Програмата за защита на свидетели. А Паркс е много голяма клечка в йерархията. Мисля, че точно той е пратил Дженингс насам. И сега убийството го е засегнало здравата. Мисля, че си използва връзките във Вашингтон. — Тод се озърна смутено и сниши глас. — Виж какво, нито за миг не съм повярвал, че имаш нещо общо с това.

— И сега сигурно се каниш да кажеш „но“?

Тод се смути още повече.

— Но мисля, че ще е най-добре…

— Да преустановя работата си като доброволен помощник на полицията, докато всичко приключи, нали?

— Благодаря ти за разбирането.

След като Тод си тръгна, Кинг седна зад бюрото. Мъчеше го въпросът защо не бе арестуван веднага. Всъщност разполагаха с достатъчно доказателства за обвинение. И как можеше пистолетът, който бе носил в кобура си онази нощ, да е използван при убийството на Дженингс? Сещаше се за два възможни варианта, а когато му хрумна нова мисъл, той едва не проби стената с юмрук. Как можеше да е толкова глупав?

Грабна телефона и се обади на един стар приятел във Вашингтон. Човекът все още работеше за тайните служби и бе останал на страната на Кинг през цялото изпитание преди осем години. След като си побъбриха на лични и професионални теми, Кинг го попита как е Джоун Дилинджър.

— Право да ти кажа, не знам.

— О, мислех си, че работите заедно с нея.

— Да, докато не напусна.

— Напусна ли? Имаш предвид бюрото във Вашингтон?

— Не, службите.

Кинг едва не изтърва телефона.

— Джоун вече не работи в тайните служби, така ли?

— Напусна преди около година. Зае се с частна охранително-консултантска дейност. Доколкото чух, рине парите си с лопата. И сигурно ги харчи до последния цент. Нали знаеш, Джоун обича да живее нашироко.

— Знаеш ли й телефона?

Докато Кинг записваше номера, приятелят му продължи:

— Сигурно си чувал за нашите неприятности. Наистина лоша работа. А Максуел много я биваше — имаше енергия за цяла електроцентрала.

— Гледах я по телевизията. Май ми намирисва на изкупителна жертва, прав ли съм? Станах специалист по тези неща.

— В сравнение с нейния гаф твоето е цветя и рози. Максуел допусна огромна тактическа грешка. Ти беше само един от охраната, а тя — шеф на целия екип.

— Я стига, колко пъти сме стояли пред затворена спалня, докато човекът вътре се чука с чужда жена? Не помня също така да сме претърсвали дамите за оръжие. Нито пък да сме настоявали да висим край леглото и да наблюдаваме.

— Но не се е случвало нищо.

— Чист късмет.

— Добре, дай да сменим темата. Трябва да внимавам за кръвното си. Е, ще се обадиш ли на Джоун?

— О, имам чувството, че много скоро ще я видя.

Мишел отново се вмъкна в хотел „Феърмаунт“ и тръгна право към канцеларията. Кинг бе отседнал в стая 304. Лорета Болдуин бе намекнала, че не е нужно да се търси много надалече, затова Мишел провери кой е заемал номер 302. Спомняше си, че между двете стаи има междинна врата.

— По дяволите — промърмори тя, когато видя името върху регистрационната карта.

В стая 302 бе нощувала някоя си Дж. Дилинджър. Възможно ли бе да е Джоун Дилинджър? Мишел я познаваше от две-три кратки срещи. Издигнала се в службите по-високо от почти всяка друга жена, тя изведнъж бе напуснала. Мишел си спомняше, че дамата я стресна, а това й се случваше много рядко. Носеше й се славата, че било по-издръжлива на напрежение, по-упорита и по-храбра от когото и да било в службите, независимо мъж или жена. Адски амбициозна, тя бе напуснала държавната работа, за да се заеме с доходна частна охранителна дейност. Но докато още работеше в службите, тя бе пример и вдъхновение за Мишел.

И все пак дали Джоун Дилиндъжър бе второто диво животно, за което намекваше Лорета Болдуин? Дали желязната дама, на която някога се възхищаваше Мишел, беше същата жена, чиито черни дантелени бикини се бяха озовали върху полилея? Дали през онзи ден Кинг не е бил просто физически изтощен след една нощ с Джоун Дилинджър, толкова страстна, че чак бельото й се би разхвърчало из въздуха? Мишел твърдо смяташе, че трябва да е била Джоун, защото също като Кинг бе записала в хотелския формуляр адреса на тайните служби във Вашингтон.

Тя прибра двете адресни карти в чантата си и отиде в залата „Джаксън Стената“. Там огледа вратата, през която Лорета Болдуин бе наблюдавала първото убийство по време на кандидат-президентска кампания за последните трийсет години. Застана на мястото на камериерката и затвори вратата. Отново стана толкова тихо, че чуваше развълнуваните удари на сърцето си.