Мишел отново разказа за разговора си с Лорета. Шерифът се почеса по брадата и придърпа панталона си.

— Е, тогава просто не разбирам. Лорета не ви е казала нищо, с което да застраши някого.

— Именно. — Мишел бе изхитрувала и пропусна да спомене за черните дантелени бикини и бурната нощ в стая 304, заради което си спечели признателен поглед от Кинг. — Точно затова не съм сигурна, че убийството има връзка със срещата ни. Може просто да се окаже едно невероятно съвпадение.

— А парите в устата й? Нали казахте, че са ваши?

Мишел кимна.

— Поне така смятам. Дадох й сто долара в двайсетачки, защото ми помогна. — Тя помълча и добави: — Нямам нищо общо с нейната смърт.

Шерифът кимна.

— Вече проверихме алибито ви. Някои хора си спомнят, че са ви видели във Вирджиния по времето, когато е убита Лорета.

— Тогава какъв е мотивът? — попита Паркс. Когато се озърнаха към него, той вдигна ръце. — Онова, което описахте току-що, е престъпление без мотив. Освен ако дамата е имала врагове, за които не знаете. Или може да си имаме работа със случаен убиец, но инстинктът ми подсказва, че не е така. Пари в устата — това е нещо лично.

Шерифът поклати глава.

— Лорета Болдуин беше последният човек, който би имал врагове. Нали разбирате, имаше остър език, а клюките, дето й излизаха от устата, бяха направо главозамайващи, макар че обикновено биеха право в целта. Но всичко това са дреболии. Нищо, за което да я убият.

— Е, никога не се знае — каза Кинг. — Онова, което изглежда за вас дреболия, може да е много важно за другиго.

Шерифът кимна, но не изглеждаше убеден.

— Може би. — Той се изправи. — Добре, получих показанията ви. Можете да си вървите.

Преди да излязат, Мишел пристъпи към шерифа.

— Знаете ли чия собственост е сега „Феърмаунт“?

— Доколкото чух, купила го някаква японска компания. Искали да направят елитен клуб с игрище за голф. — Шерифът се изкиска. — Сигурно не са си подготвили домашното. Хотелът наистина има доста терени, но повечето са мочурливи. А и в цялата област само шепа хора са виждали отблизо игрище за голф.

— Знаете ли коя охранителна фирма пази хотела?

Шерифът я погледна с недоумение.

— Каква охранителна фирма?

Мишел скри изненадата си и догони Кинг и Паркс.

— Как успяхте да пристигнете толкова бързо? — питаше Кинг.

— Моите хора ви следяха — обясни Паркс.

— Приемете един съвет от мен, не си хабете силите.

— Да бе, дотук беше страшно отегчително.

Мишел се намеси:

— Тази вечер се случи нещо, сър. Няма нищо общо с убийството на Лорета Болдуин, но мисля, че е свързано с изчезването на Джон Бруно.

— Бруно? — озадачи се Паркс. — Каква връзка има Бруно с всичко това, по дяволите?

Мишел му разказа за човека, когото бе видяла. Той поклати глава.

— Откъде сте толкова сигурна, че е той? Зърнали сте го само за миг при лошо осветление.

— Аз съм агент от тайните служби. Това ми е работата — да разгадавам и запомням лица.

Паркс все още изглеждаше скептично настроен.

— Добре де, щом е тъй, кажете на ФБР. Случаят е техен. Аз само се мъча да разбера кой уби един от свидетелите ми. — Той се озърна към Кинг и изръмжа: — И да държа под око този приятел, а той никак не ме улеснява.

— Искате да изчакам, докато съберете достатъчно доказателства, за да ме обесите?

— Ако исках, имам предостатъчно доказателства, за да ви арестувам още сега. Тъй че не ме изкушавайте. — Паркс изгледа свирепо двамата. — Затова потегляйте обратно към добрата стара Вирджиния.

— Е, бездруго вече ми дойде до гуша от добрия стар Боулингтън — отвърна Кинг.

— Както виждам, май и ти не ми вярваш.

В ранното утро Мишел и Кинг пътуваха обратно съм Райтсбърг.

— За кое? — попита Кинг.

— За Симънс! Човекът, когото видях в пикала.

— Вярвам ти. Щом си го видяла, значи не бъркаш.

Тя го погледна с изненада.

— Паркс очевидно не ми повярва. Защо си на друго мнение?

— Защото един агент от тайните служби никога не забравя лица.

Тя се усмихна.

— Знаех си, че ще е добре да те взема с мен. Слушай, има и още нещо. Явно никаква фирма не охранява „Феърмаунт“. Значи онзи тип, който ме спря, е бил измамник.

Кинг я погледна с дълбока тревога.

— Мишел, може същият тип да е убил Лорета.

— Знам. Разминала съм се със смъртта.

— Как изглеждаше? — попита Кинг. Мишел описа човека. — Поне два милиона като него обикалят наоколо. Няма никакви характерни белези.

— Вероятно е преднамерено. Значи пак попаднахме в задънена улица. Това май почна да ни става навик.

Отбиха по алеята към къщата на Кинг. Когато стигнаха до върха, лицето на Кинг стана мрачно.

— Дявол да го вземе! — възкликна той.

Джоун Дилинджър крачеше гневно напред-назад пред къщата.

Мишел също я бе забелязала.

— Достопочтената мис Дилинджър като че ли не е особено щастлива.

— Знам, че я подозираш, но гледай да не ти проличи. Тя е проницателна дама.

Мишел кимна.

Кинг слезе от джипа и се приближи до Джоун.

— Търсих те по телефона — каза тя.

— Бях извън града — обясни Кинг.

Джоун трепна, когато Мишел на свой ред слезе от джипа. Изгледа подозрително Кинг, после отново Мишел и каза:

— Вие сте агент Максуел, нали?

— Да. Всъщност сме се срещали преди няколко години, докато още работехте в службите.

— Разбира се. А около вас напоследък вдигнаха голям шум из вестниците.

— Точно така — потвърди Мишел. — Макар че можех да мина и без такава популярност.

— Не се и съмнявам. Каква изненада да ви видя тук — каза Джоун, гледайки втренчено Кинг. — Нямах представа, че двамата с Шон се познавате.

— Запознахме се неотдавна — каза Кинг.

— Аха… — Джоун докосна лакътя на Мишел. — Мишел, би ли ни оставила насаме за малко? Трябва да кажа на Шон нещо много важно.

— О, няма проблеми. И без това съм грохнала.

— Шон често има такъв ефект върху жените. Всъщност би трябвало да му сложат надпис „опасен за здравето“.

Двете жени кръстосаха погледи.

— Благодаря за съвета, но мога и сама да се грижа за себе си — каза Мишел.

— Не се и съмнявам. Но някой противник може да се окаже извън твоята категория.

— Досега не ми се е случвало.

— И на мен. Казват, че първият път е незабравим.

— Ще го имам предвид. Не е зле да го запомниш и ти.

— Довиждане, Мишел — каза Джоун. — И много благодаря, че ми позволи да те отърва от Шон — добави тя с леден тон.

— Да, благодаря, Мик — промърмори тихичко Кинг.

Мишел потегли и Кинг се изкачи по стъпалата, следван плътно от Джоун. Във врата си усещаше гнева й като полъх на нажежено желязо. Чувстваше се едва ли не като осъден на смърт, отиващ към мястото за екзекуция.

Щом влязоха вътре, Джоун седна на кухненската маса, докато Кинг слагаше да кипне вода за чай. Лицето на Джоун бе изкривено от ярост.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво общо имаш с Мишел Максуел?

— Вече ти обясних. Тя е съвсем отскоро в живота ми.

— Не вярвам в такива случайности. Изпуснала е Бруно и после изневиделица цъфна на твоя праг, така ли?

— Какво те засяга?

— Какво ме засяга? Да не си полудял? Аз разследвам изчезването на Бруно, а ти внезапно изникнат с шефката на екипа, който го изтърва.

— Тя ме потърси, защото и двамата сме загубили кандидат-президенти. Искаше да сравни двата случая, това е. Всъщност Бруно няма нищо общо.

— Извинявай, че ти го казвам, но определено ми замириса на зелен хайвер.

— Каквото и да си мислиш, такава е истината. — Кинг вдигна празна чаена чаша и любезно попита: — Чай? Както виждам, май добре ще ти се отрази. Имам „Ърл Грей“, ментов и класически „Липтън“.

— Майната му на чая! Откъде идваш с нея?

Гласът на Кинг остана спокоен.

— О, от едно място, отдалечено на осем години оттук.