Нататък четивото стана още по-интригуващо. Както често се случва, Федералната шерифска служба била ангажирана да извърши ареста от името на Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Навярно затова Паркс бе успял да се добере до този документ. Боб Скот можеше и да е свързан с настоящия случай, но връзката трябваше да е по линия на Ритър. И все пак всички те предполагаха, че Бруно и Ритър може да са свързани по някакъв начин. Убийствата на Лорета Болдуин и Милдред Мартин потвърждаваха тази връзка. Но как можеше два съвсем различни случая да имат едни и същи участници? Какъв бе общият знаменател? Какъв? Подлудяваше я мисълта, че отговорът може да е пред очите им, а те да не го виждат.

Мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Паркс.

— Къде си сега? — попита той.

— В „Кедрите“. Преглеждам онази кутия, която ни остави. И мисля, че открих нещо.

Тя му разказа за заповедта за арест.

— По дяволите, изпълнена ли е?

— Не знам. Вероятно не, защото ако го бяха арестували, щеше да има някакви документи.

— Ако човекът има заповед за арест заради нарушения на законите за притежание на оръжие, може да се окаже, че точно той е онзи смахнат, който стои зад всичко това.

— Но как да го свържем с престъпленията? Няма логика.

— Права си — уморено каза Паркс. — Къде са Кинг и Максуел?

— Отидоха да поговорят с Кейт Рамзи. Тя се обади, че имала още сведения за тях. Уредиха си среща в Шарлотсвил.

— Ако баща й не е действал сам, другият тип, когото е чула, може да се окаже Боб Скот. Той би бил идеалният вътрешен съучастник за подготовка на удара. Типичен троянски кон.

— Как искаш да продължим с онова, което открих?

— Предлагам да поръчаме на няколко души да проверят. Добра находка, Джоун. Може наистина да те бива толкова, колкото разправят хората.

— Всъщност повече, мистър Паркс.

Щом прекъсна връзката, Джоун изведнъж подскочи като ужилена.

— О, боже! — възкликна тя, гледайки телефона си. — Не може да бъде!

На вратата се почука. Тя отвори и на прага се появи сервитьор с масичка на колелца.

— Там ли да я оставя, госпожо?

— Да — отвърна разсеяно Джоун. Умът й работеше трескаво. — Там е добре.

— Да ви налея ли кафе?

— Засега не. — Тя подписа чека и се обърна. — Благодаря.

Джоун се канеше да телефонира, когато усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се, но преди дори да извика, пред очите й притъмня.

Младата жена постоя над проснатата на пода Джоун. После Таша се наведе и пристъпи към работата си.

Наближаваше девет вечерта, когато Кинг и Мишел пристигнаха в колежа „Атикъс“. Сградата, където се намираше кабинетът на Торнтън Джорст, беше заключена. В административната сграда Мишел уговори дежурното момиче да й каже къде живее Джорст. Адресът се оказа на около километър и половина от университетското градче, на сенчеста улица с тухлени къщи, където живееха мнозина от преподавателите. Когато Кинг спря лексуса пред дома на Джорст, отвън нямаше кола и прозорците бяха тъмни. Тръгнаха по алеята и почукаха на предната врата, но никой не отговори. Огледаха малкия заден двор. И там нямаше никого.

— Не мога да повярвам, но Джорст трябва да е бил в хотел „Феърмаунт“, когато са убили Ритър — каза Мишел. — Няма друго обяснение, освен ако някой е позвънил от хотела да му съобщи за станалото. Но кой би могъл да му се обади?

— Ако е бил там, трябва да се е измъкнал, преди да блокират цялата сграда. Няма друг начин да пристигне с новината толкова бързо при Реджина и Кейт.

— Според теб ще признае ли, че е бил в хотела?

— Скоро ще разберем, защото възнамерявам да го попитам. А искам да науча повече и за Реджина Рамзи.

— Би било нормално още при първия разговор да ни спомене, че са искали да се оженят.

— Не и ако е предпочитал да не узнаем. Което засилва още повече подозренията ми. — Кинг погледна Мишел. — Въоръжена ли си?

— Пистолет и служебна карта, пълен комплект. Защо?

— Просто проверявам. Чудя се дали по тия места хората си заключват вратите.

— Да не би да се каниш да влезеш? Това е нощно нахлуване с взлом.

— Ще бъде взлом само ако строшиш нещо — поправи я той.

— Тъй ли? Къде си завършил право? Може би в Тъпсън Сити?

— Казвам само, че не би било зле да надникнем, докато Джорст го няма.

— Но може да е някъде наблизо. Или да спи вътре. Или да дойде внезапно и да се сблъска с нас.

— Не с нас, само с мен. Ти си официален служител на закона.

— А ти си член на адвокатската колегия. Формално погледнато, това също те прави служител на закона.

— Да, но ние адвокатите умеем да заобикаляме формалностите. В това ни бива най-много, не си ли гледала по телевизията?

Кинг изтича до колата за фенерче. Когато се върна, Мишел го сграбчи за ръката.

— Шон, това е лудост. Ами ако някой съсед ни види и повика ченгетата?

— Тогава ще кажем, че са ни се причули викове за помощ.

— По-мизерна лъжа не бях чувала.

Кинг вече бе пристъпил до задната врата и натискаше дръжката.

— По дяволите!

Мишел въздъхна от облекчение.

— Заключено ли е? Слава богу!

Кинг отвори вратата с лукава усмивка.

— Само се шегувам. Ще свърша за минутка. А ти си отваряй очите на четири.

— Шон, недей…

Преди тя да довърши, Кинг се вмъкна вътре. Мишел закрачи напред-назад с ръце в джобовете, опитвайки се да изглежда съвършено безгрижна, макар че стомахът й изгаряше от тревога. Дори се опита да подсвирква, но откри, че не може — устните й бяха пресъхнали.

— Проклет да си, Шон Кинг — промърмори тя.

Щом влезе, Кинг се отправи към кухнята. В лъча на фенерчето тя изглеждаше малка и рядко използвана. Явно Джорст предпочиташе да се храни навън. Кинг мина във всекидневната, обзаведена скромно, но спретнато. По стените имаше библиотечни лавици, чието съдържание не го изненада — томове на Гьоте, Франсис Бейкън, Джон Лок и неизменно популярния Макиавели.

Домашният кабинет на Джорст до всекидневната много по-ясно отразяваше характера на собственика. Бюрото бе отрупано с книги и вестници, по пода и малкия кожен диван също имаше купища всевъзможни предмети. Носеше се силна миризма на дим от цигари и пури — Кинг забеляза на пода пепелник, препълнен с угарки. Стените бяха покрити с евтини рафтове, провиснали под тежестта на книгите. Кинг огледа бюрото, отвори чекмеджетата и потърси скривалища, но не откри нищо подобно. Не му се вярваше, че ако дръпне някоя книга, отзад ще изникне таен проход, но за всеки случай извади от лавиците няколко тома. Никакъв резултат.

Джорст бе казал, че работи над книга и състоянието на кабинета му сякаш потвърждаваше това, тъй като навсякъде се трупаха записки, чернови и бележки. Човекът явно не си падаше по подреждането и Кинг огледа с погнуса бъркотията. Не би могъл да живее тук и десет минути, макар че на младини апартаментът му изглеждаше още по-зле. Той поне бе преодолял младежката си склонност към безпорядък; Джорст явно бе останал в онази възраст. Кинг се замисли за миг дали да не викне Мишел да хвърли едно око. От това навярно щеше да й стане по-добре.

Като се разрови из купчините по масата, той откри бележник за срещи, но в него нямаше нищо интересно. Тогава се отправи към горния етаж. Откри две спални, едната от тях очевидно неизползвана. Тук имаше малко повече ред. Дрехите бяха грижливо закачени в малък гардероб, а обувките подредени на кедрова поставка. Кинг надникна под леглото, но там го посрещнаха само прашни валма. В съседната баня не забеляза друго освен влажна кърпа на пода и тоалетни принадлежности върху мивката. Той мина в другата спалня, явно предвидена за гости. Към нея също имаше баня, но без кърпи и тоалетни принадлежности. На едната стена в стаята имаше вградена етажерка — без книги, но с няколко снимки. Кинг ги освети една по една. Снимките бяха на Джорст и други хора — все непознати за Кинг, докато не погледна последното лице.