— Какво?

— Направихме малка разходка по алеята на спомените.

— Осем години? — Тя го изгледа смаяно. — Да не си ходил в Боулингтън?

— Браво, улучи от първия опит. Захар? Сметана?

— За какъв дявол отиде там?

— Извинявай, не вярвам да имаш разрешен достъп до подобна информация.

Джоун удари с юмрук по масата.

— Стига си ме будалкал, Шон! Казвай!

Той остави чая и я погледна.

— Не е твоя работа, по дяволите, докато не ми кажеш, че имаш някакъв интерес около убийството на Ритър. Нещо, което не зная.

Тя го изгледа предпазливо.

— Това пък какво би трябвало да означава?

— Защо ти не ми кажеш какво означава?

Джоун се облегна назад, въздъхна дълбоко и плъзна пръсти из разчорлената си коса.

— Тя знае ли, че онази нощ бяхме заедно?

— Няма значение какво знае или не знае. Това е между нас двамата.

— Все още нямам представа накъде е тръгнало всичко, Шон. Защо се ровиш из минали работи?

— Може и аз да нямам представа. Може би изобщо не искам да знам, тъй че дай просто да зарежем тая проклета тема. Минало и заминало, нали? Да спи зло под камък. Онзи досадник Ритър да почива в мир, става ли? — Той приготви чая и подаде на Джоун пълна чаша. — Ето ти ментов, изпий го.

— Шон…

Той я сграбчи за ръката и се приведе съвсем близо.

— Изпий си чая.

Глухият заплашителен глас и втренченият поглед сякаш я укротиха. Тя пое чашата и отпи глътка.

— Хубав е, благодаря.

— Моля. А сега за твоето предложение относно Бруно. Да речем, че се съглася. Каква ще е първата стъпка в дружеското ни партньорство?

Джоун все още изглеждаше разстроена, но извади от куфарчето си папка и прегледа съдържанието й. Въздъхна, изкашля се тихо и каза:

— Нуждаем се от факти. Затова съставих списък от хора, с които трябва да говорим. — Тя подаде един лист на Кинг. — Освен това трябва да посетим местопрестъплението и да започнем оттам.

Кинг плъзна поглед по списъка.

— Добре, доста е изчерпателен. Не липсва никой — от мисис Бруно и мисис Мартин, та чак до Адам и Ева. — Той се втренчи в едно име от списъка, после вдигна очи към нея. — Сидни Морс?

— Смята се, че той е в психиатрична лечебница в Охайо. Да проверим дали е така. Ти можеш да го познаеш, предполагам.

— Едва ли някога ще го забравя. Имаш ли вече някакви теории?

— Да приема ли този интерес като съгласие от твоя страна?

— Приеми го като евентуално съгласие. И тъй, теории?

— Бруно имаше много врагове. Може вече да е мъртъв.

— В такъв случай разследването приключва още преди да започне.

— Не, моята сделка с хората на Бруно е да разбера какво е станало с него. Получавам парите, независимо дали с жив или мъртъв.

— Добър пазарлък. Както виждам, все още си в отлична форма.

— И жив, и мъртъв, ще е еднакво трудно да го намерим. Дори може да се окаже по-трудно, ако не е жив. Ще ми платят за резултата, какъвто и да е той.

— Чудесно, разбрах те. Говорехме за теории.

— Да допуснем, че някоя от заинтересованите страни го е отвлякла, за да наклони изборите в своя полза. Доколкото разбрах, електоратът на Бруно може да се окаже достатъчно голям, за да повлияе на резултатите, ако той подкрепи някого или му откаже поддръжка.

— Виж какво, изобщо не вярвам, че някоя голяма политическа партия е отвлякла Бруно. В друга страна може би, но не и тук.

— Съгласна съм. Звучи като изсмукано от пръстите.

Кинг отпи от чая си и каза:

— Нека тогава да се върнем към по-традиционните злодеяния, съгласна ли си?

— Отвлекли са го за пари и тепърва предстои искането за откуп.

— Или става дума за банда, чиято дейност е разбил по време на кариерата си като прокурор.

— Ако е тъй, вероятно никога няма да открием трупа.

— Има ли вероятни заподозрени?

Джоун поклати глава.

— Очаквах да има, но не излезе нищо. Трите най-сериозни престъпни организации, в чието разбиване е участвал, нямат активни членове на свобода. След напускането на Вашингтон той е преследвал някои местни банди във Филаделфия, но тяхната дейност с била чисто квартална и се ограничавала до пистолети, ножове и мобилни телефони, нищо съществено. Не биха имали нито ум, нито възможности да отвлекат Бруно изпод носа на тайните служби.

— Добре, отхвърляме политическите сметки и враговете от службата му като прокурор. Остават чисто финансовите мотиви. Заслужава ли си да поемат такъв риск заради него?

— Лично заради него — не. Както казах преди, роднините на жена му имат пари, но не са рокфелеровци. Биха могли да платят най-много един милион долара.

— Е, звучи внушително, но днес един милион не е чак такава сума, както някога.

— О, как бих искала да проверя на практика — подметна Джоун и пак се наведе над папката. — Политическата партия на Бруно разполага със солидни фондове, но пак се връщаме на основното: има далеч по-изгодни мишени, и то немалко.

— При това без охрана от тайните служби.

— Именно. Сякаш онези, които отвлякоха Бруно, са го сторили заради…

— Заради предизвикателството? — прекъсна я Кинг. — За да докажат, че могат да натрият носа на тайните служби?

— Да.

— Трябва да са имали вътрешен осведомител. Човек от екипа на Бруно.

— Имам някои предположения. Ще трябва да ги проверим.

— Чудесно. Но най-напред искам набързо да си пусна един душ.

— Изглежда, изследването на миналото не е много чисто занимание — сухо подхвърли Джоун.

— Много си права, ще знаеш — отвърна той и се отправи към горния етаж.

Тя подвикна след него:

— Сигурен ли си, че искаш да ме оставиш сама. Може да скрия в чекмеджето при чорапите ти атомна бомба и тогава вече наистина ще загазиш.

Кинг влезе в спалнята си, щракна лампата в банята, пусна душа и започна да си мие зъбите. Обърна се да затвори вратата, в случай, че на Джоун отново й хрумнат смахнати идеи.

Когато тръгна да излиза, той усети, че вратата е по-тежка от обичайното. Много по-тежка, сякаш на нея висеше нещо. В кръвта му мигновено нахлу адреналин. Побутна по-силно и я проследи с любопитство. Тласкана от инерцията и увеличеното тегло, вратата стигна до края и се захлопна. Кинг обаче дори не чу звука от удара в рамката. Цялото му внимание бе приковано към необикновената тежест върху вратата на банята.

В живота си бе виждал немалко тревожни гледки. Но видът на бившата му клиентка Сюзан Уайтхед, увиснала на вратата на банята с нож в гърдите и изцъклила насреща му мъртви очи, едва не го повали на пода.

Един час по-късно Кинг седеше на стъпалата, докато криминалистите привършваха работата си, а санитарите отнасяха трупа на Сюзан Уайтхед. Полицейският началник Уилямс се приближи до него.

— Свършихме, Шон. Изглежда, че е била убита около пет тази сутрин. По това време излиза на разходка. Което обяснява липсата на кръв по пода на банята. Изтекла е някъде другаде. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Не бях тук. Току-що се връщам от Северна Каролина.

— Нямах предвид това. Не намеквам, че ти си убил мисис Уайтхед.

Лекото натъртване върху думата „ти“ накара Кинг рязко да вдигне глава.

— И не съм поръчал да я убият, ако това намекваш тъй деликатно.

— Просто си върша работата, Шон. Дявол да го вземе, при тоя взрив от престъпност в района засега никой не е извън подозрение. Надявам се да ме разбереш. Знам, че мисис Уайтхед е твоя клиентка.

— Беше моя клиентка. Уредих последния й развод, това е всичко.

— Добре, ще те питам направо, защото и без това из града се шушука. — Кинг го изгледа въпросително. — Говореше се, че ти и мисис Уайтхед… нали разбираш, че се срещате. Имаше ли такова нещо?

— Не. Тя може и да е искала връзка, но аз не.

Уилямс сбръчка чело.

— Какъв ти е проблемът? Такава невероятна жена…

— Тя искаше между нас да има нещо, а аз не. Точка.

— И нищо повече, сигурен ли си?

— Накъде биеш всъщност? Да не би да градиш обвинение върху това, че съм убил жената, защото не искам да се срещам с нея? Стига глупости!