Тя се облегна назад и лицето й стана предизвикателно, точно както на онази пресконференция, която Кинг бе гледал по телевизията.

— Не е възможно, повярвай ми. Просто го наречи ужасно лош късмет, това е.

— Едва ли ще се изненадаш, ако кажа, че изобщо не ти вярвам.

Той мълча толкова дълго, че накрая Мишел се изправи.

— Виж какво, благодаря за обяда и урока по винарство. Но не ми разправяй, че умен човек като теб не застава всяка сутрин пред огледалото, за да се запита: „Ами ако?…“

Докато се отдалечаваше, мобилният й телефон иззвъня.

— Какво? Да. Кой? Така е, разговарях с нея. Откъде взехте този номер? Картичката ми? О, вярно. Не разбирам защо се обаждате. — Тя изслуша отговора и пребледня. — Не знаех. Боже мой, толкова съжалявам. Кога е станало? Разбирам. Да, благодаря. Имате ли номер, на който да ви потърся?

Тя изключи телефона, извади от чантата си листче и химикалка, записа номера и бавно се отпусна в коженото кресло до Кинг.

Той я изгледа с недоумение.

— Как си? Не ми изглеждаш добре.

— Наистина не съм добре.

Той се приведе напред и положи съчувствено длан върху треперещото й рамо.

— Какво е станало, Мишел? Кой се обади?

— Спомняш ли си онази жена, за която ти споменах? Камериерката от хотела.

— Да, Лорета Болдуин.

— Обади се нейният син. Открил името ми на визитната картичка, която й бях оставила.

— Защо, да не се е случило нещо с Лорета?

— Мъртва е.

— Какво е станало? Сърдечен удар? Злополука?

Тя поклати глава.

— Била е убита. Задавах й въпроси за убийството на Ритър и сега е мъртва. Не мога да повярвам, че има връзка, но и не вярвам в съвпадения.

Кинг скочи на крака толкова бързо, че я стресна.

— Пълен ли е резервоарът на джипа ти? — попита той.

— Да — отвърна объркано тя. — Защо?

Кинг сякаш говореше на себе си.

— Ще уведомя хората, с които имам срещи за днес.

— Ще ги уведомиш ли? За какво?

— Че се налага да ги отменя. Заминавам.

— Къде отиваш?

— Не само аз. Заминаваме двамата. В Боулингтън, Северна Каролина, за да разберем защо Лорета Болдуин вече не е между живите.

Той се завъртя и тръгна към вратата. Мишел не го последва; седеше вцепенена и слисана. Кинг се озърна.

— Какво има?

— Не съм сигурна, че искам да се върна там.

Кинг пристъпи назад и застана пред нея. Лицето му стана сурово.

— Ти пристигна изневиделица и ме засипа с лични въпроси. Искаше отговори и аз ти ги дадох. Добре, вече и аз съм официално заинтересуван. — Той помълча, после кресна: — Затова да вървим, агент Максуел, нямам време за губене.

Мишел скочи на крака.

— Да, сър — отговори машинално тя.

Когато се качи в джипа на Мишел, Кинг набързо огледа вътрешността и не успя да прикрие презрението си. Вдигна от пода край крака си опаковка от шоколад, омазана отвътре с полуразтопена кафява каша. Задните седалки бяха отрупани с безредно нахвърляни вещи — обикновени и водни ски, пълен комплект гребла, анцузи, маратонки, обувки с висок ток, няколко поли, якета, блузи и два чифта чорапогащи, още в опаковките. Имаше костюми за тренировки, книги, включително телефонен указател на Северна Вирджиния, празни кутии от безалкохолни напитки, пушка „Ремингтън“ и кутия патрони. И това бе само каквото успя да види. Господ знае какво още се спотайваше долу; в ноздрите му нахлуваше мирис на развалени банани. Той се озърна към Мишел.

— Запиши си никога, никога да не ме каниш на гости.

Тя го погледна и се усмихна.

— Казах ти, че съм немарлива.

— Мишел, това не е немарливост, а подвижна кофа за боклук; пълна анархия на колела.

— Много философски се изразяваш. Наричай ме Мик.

— Предпочиташ Мик пред Мишел? Мишел е елегантно, изискано име. Мик ме кара да си представя пиян бивш боксьор, работещ като портиер с фалшиви еполети и медали.

— Тайните служби все още са мъжка територия. Трябва да съм в крак с колегите.

— Покани ги за едно кръгче с тая кола и вече никога няма да се усъмнят, че си мъжко момиче, та ако ще да се казваш Гуендолин.

— Добре, схванах намека. Какво очакваш да откриеш в Боулингтън?

— Ако знаех, вероятно нямаше да замина.

— Ще посетиш ли хотела?

— Още не знам. Не съм ходил там, откакто се случи всичко.

— Напълно те разбирам. И аз не знам дали бих могла да отида в онова погребално бюро.

— И като стана дума, има ли нещо ново около изчезването на Бруно?

— Нищо. Нито писмо за откуп, нито каквито и да било искания. Защо си дават толкова труд, за да отвлекат Бруно, при което убиват агент от тайните служби и може би човека, пред когото дойде да се поклони, а после не вършат нищо?

— Да, покойният Бил Мартин! Подозирах, че може да е убит.

Тя изненадано се озърна към него.

— Защо?

— Няма начин да планират цялата комбинация и да се надяват, че човекът ще ритне камбаната точно по график. А не може да действат и по обратната линия. Човекът умира и те трескаво нагласяват всичко за два-три дни, а по една случайност точно тогава Бруно минава наблизо. Не, трябва да са убили и него.

— Впечатлена съм от аналитичните ти способности. Чух, че си бил голяма работа.

— Работих като следовател много по-дълго, отколкото като жив щит. Всеки агент полага огромни усилия да се добере до отдела за охрана, особено в президентския екип, а успее ли, мечтае да напусне и да се върне при разследването.

— Според теб защо е така?

— Отвратително работно време, загубваш власт над собствения си живот. Просто стоиш и чакаш някой да стреля. Мразех тая работа, но нямах избор.

— Работил ли си в президентския екип?

— Да. Трябваха ми години упорит труд, за да стигна дотам. После бях две години в Белия дом. През първата година ми се стори чудесно, през втората — вече не толкова. Непрестанно пътуване, сблъсъци с някои от най-самолюбивите хора в света и те третират по-зле от градинаря. Особено ми допадаха разни младоци от кабинета, дето не могат да различат собствения си задник от дупка в земята, но не пропускаха да ни газят за каквото им хрумне. И най-смешното е, че тъкмо напуснах тази работа, когато ми възложиха да охранявам Ритър.

— Звучи ободряващо, като имам предвид, че и аз хвърлих години от живота си, за да стигна до същото положение.

— Не казвам, че не си струва. Да летиш с президентския самолет е страхотно преживяване. А ако президентът на Съединените щати те похвали за добрата работа, също е адски приятно. Просто казвам, че не вярвам на големите приказки. В много отношения това си е като да охраняваш когото и да било. В отдела за разследване поне можеш лично да арестуваш злодеите. — Той помълча и погледна през стъклото. — Като стана дума за разследвания, Джоун Дилинджър наскоро се върна отново в моя живот и ми направи предложение.

— От какъв вид?

— Да й помогна в издирването на Джон Бруно.

Мишел едва не изскочи от пътя.

— Какво?

— Нейната фирма е наета от хората на Бруно.

— Извинявай, тя не знае ли, че със случая се занимава ФБР?

— И какво от това? Хората на Бруно могат да наемат когото си искат.

— Но защо да замесва и теб?

— Даде ми обяснение, което не прозвуча убедително. Тъй че не знам.

— Ще се съгласиш ли?

Той я погледна.

— А ти как мислиш? Да приема ли?

Тя бързо се озърна към него.

— Защо ме питаш?

— Изглежда, че имаш подозрения спрямо нея. Ако е била замесена в убийството на Ритър, а сега се замесва в отвличането на треторазреден кандидат-президент, става доста интересно. Е, да приема ли, или не… Мик?

— Първата ми мисъл е категорично не. Не приемай.

— Защо? Боиш се да не загазя?

— Да.

— А сега кажи втората мисъл, която несъмнено е много по-лукава и егоистична.

Тя го погледна, видя развеселеното му лице и се усмихна виновно.

— Добре, втората ми мисъл е да приемеш.