На три километра пред тях беше старецът, който неотдавна седеше край входа на погребалното бюро, докато Джон Бруно и свитата му влизаха вътре. Няколко минути преди Максуел да блокира района, той приключи с дялкането и се измъкна. Пътуваше сам, в очукан „Буик Импала“ с раздрънкай ауспух. Току-що бе получил вест от колегите си. Отвличането на Бруно вървеше успешно и имаше само една жертва — някакъв агент от тайните служби, решил за свое нещастие да вземе за партньор човек, когото навярно бе сметнал за съвсем безобиден.

След толкова време и усилия най-сетне се започваше. Старецът се усмихна неволно.

Червеният „Форд Експлорър“ спря до голяма къща от кедрови трупи сред гъстата гора. Постройката бе изградена майсторски и по размери приличаше по-скоро на хижа, отколкото на семейна вила, макар че в нея живееше само един човек. Мъжът слезе и се разкърши. Все още бе рано и слънцето едва започваше да се издига по небосклона.

Шон Кинг се изкачи по широките стъпала от ръчно издялани дъски и отключи вратата на дома си. Спря за малко в просторната кухня, за да включи кафеварката. Докато кафето капеше в каната, той хвърли поглед наоколо, оценявайки със задоволство сглобката на ъглите, наместването на всеки дънер, съотношението между стени и прозорци. Бе завършил постройката за около четири години, като през това време живееше в малък фургон край терена от шейсет декара в планините Блу Ридж, на петдесетина километра западно от Шарлотсвил.

Вътре бе обзаведено с кожени кресла, меки дивани и дървени маси, ориенталски килими, медни аплици, наместо библиотека грубо сковани етажерки, препълнени с книги на всевъзможни теми, маслени картини и акварели, дело предимно на местни художници, и още много вещи, каквито човек натрупва и наследява в течение на живота си. А досега, за своите четирийсет и четири години, Кинг бе изживял поне два живота. Нямаше желание да се пресъздава отново.

Той се качи горе, мина по вътрешния балкон, който обикаляше и четирите стени, и влезе в спалнята. И тук, както и навсякъде в хижата, беше безупречно подредено, всичко стоеше точно на мястото си и нямаше нито сантиметър излишно похабено пространство.

Кинг свали униформата и влезе под душа, за да отмие потта от нощното дежурство. Избръсна се, изми косата си и изчака топлата вода да отпусне белега от хирургическа операция на средния му пръст. Отдавна бе свикнал да живее с този малък спомен от кариерата си като агент в тайните служби.

Ако още работеше в службите, вместо да живее в тази красива хижа сред живописните планини на Централна Вирджиния, навярно и досега щеше да се свира в задушна къща из някой убийствено скучен жилищен квартал край околовръстното шосе на Вашингтон. Все още щеше да бъде с бившата си жена и нямаше да открие своя собствена преуспяваща адвокатска кантора. Определено нямаше да работи за своята селска община като доброволен помощник на полицията по една нощ седмично. Щеше да чака поредния самолет, да гледа как поредният политик се усмихва, целува бебета и лъже и да дебне търпеливо кога някой ще се опита да убие охранявания човек. Цялата тази досада заради някакви си сто хиляди долара годишно плюс някой и друг бонус от авиокомпаниите!

Той облече костюм, сложи си вратовръзка, среса се, отнесе кафето си във всекидневната до кухнята и разгърна вестника. Първата страница бе заета почти изцяло от съобщения за отвличането на Джон Бруно и започналото разследване на ФБР. Кинг внимателно изчете основния репортаж и допълнителните материали, запаметявайки всички по-важни подробности. Пусна телевизора и превключи на новинарския канал, по който тъкмо съобщаваха за смъртта на агент Нийл Ричардс — ветеран от тайните служби, съпруг и баща на четири деца.

Без съмнение всичко това беше трагично, но поне тайните служби се грижеха за оцелелите. Близките на Нийл Ричардс можеха да разчитат на помощта им. Това нямаше да върне покойника, но все пак бе нещо.

После репортерът добави, че от ФБР отказват коментари Ще отказват, естествено, помисли си Кинг; ФБР никога не коментираше, но рано или късно някой се изпускаше пред някого, който пък хукваше да съобщи на приятел от „Поуст“ или „Таймс“ и накрая всички узнаваха. Само че обикновено новината нямаше нищо общо с истината! Медиите обаче имаха ненаситен апетит и никоя организация не можеше да си позволи да ги остави на гладна диета. Дори и ФБР.

Кинг се облегна назад, без да откъсва очи от екрана, на който млада жена и група мъже стояха до невисок подиум. Веднага усети, че сега ще стане дума за тайните служби. Отлично познаваше този тип хора. Жената изглеждаше истинска професионалистка, с онази спокойна и същевременно напрегната стойка, която Кинг помнеше много добре. Изражението й подсказваше и друго, но той не успяваше да го разчете. Не само кураж и дързост — това го имаха всички агенти. Нещо повече, може би сдържано предизвикателство.

Тайните служби помагат на ФБР във всяко отношение, заяви един от мъжете. Разбира се, водят и свое собствено вътрешно разследване. Кинг знаеше, че с разследването ще се заемат сътрудници от Отдела за вътрешен контрол — нали точно те го бяха подгонили след убийството на Ритър. Разчитайки прикрития смисъл на бюрократичните изрази, той разбра какво означава това: виновникът вече е набелязан и ще бъде обявен публично веднага щом най-важните фигури вземат решение в каква точно форма да бъде поднесена ужасната новина. После пресконференцията приключи, жената се отдалечи и седна в черен автомобил. Говорителят обясни, че от тайните служби й било забранено да разговаря с журналисти, сетне услужливо я представи като Мишел Максуел, шеф на охранителния екип, който бе загубил Джон Бруно.

Тогава защо я показват на пресата, запита се Кинг. Защо размахват сурово месо пред хищник в клетка? Почти веднага си отговори сам: за да подготвят почвата за предстоящото обвинение. Службите често вършеха истински чудеса, за да опазят своите хора. Неведнъж се бе случвало след сериозен провал агентът да излезе в неплатен отпуск, а после да го назначат отново. Но сега може би се водеха задкулисни политически пазарлъци и участниците в тях държаха на всяка цена да падне нечия глава. „Ето я виновницата — сякаш казваха те. — Хайде, дръжте я. Вярно, още не сме провели официалното разследване, но нека това не ви спира.“ И сега Кинг разбра сдържаното предизвикателство, изписано по лицето на жената. Тя отлично знаеше какво става. Дамата присъстваше на собствената си екзекуция и това не й допадаше.

Кинг отпи от кафето, захапа препечената филийка и каза на жената върху екрана:

— Ядосвай се колкото щеш, но вече си бита карта, Мишел.

След миг на екрана се появи снимка на Мишел Максуел, докато гласът зад кадър четеше биографични данни за нея. Още в гимназията имала отлични постижения както в баскетбола и леката атлетика, така и в учебните дисциплини. За три години завършила университета „Джорджтаун“ с основна специалност наказателно право. А отгоре на всичко това по време на следването си насочила своята изключителна атлетична дарба към друг спорт и спечелила сребърен олимпийски медал по гребане за жени. Надарена в учението и в спорта — има ли нещо по-вдъхновяващо? След една година работа в полицията на родния си щат Тенеси тя постъпила в тайните служби, положила неимоверни усилия да се издигне светкавично… и ето че днес можеше да се радва на ролята на изкупителна жертва.

Хубава изкупителна жертва, помисли си Кинг и внезапно се сепна. Хубава? Да, но в нея определено имаше мъжки качества: енергичната, дори малко наперена походка, внушителните рамене — без съмнение резултат от гребането, — очертанията на челюстта, които подсказваха чести изблици на крайно упорство. И все пак не й липсваше женственост. Беше висока над метър и седемдесет, стройна въпреки широките рамене, но същевременно имаше приятно заоблена фигура. Косата й беше черна, права, дълга до раменете според строгите правила на службите, и все пак изглеждаше модерна. Високите скули издаваха решителност, в зелените й очи блестеше интелигентност — явно тия очи не пропускаха нищо. В тайните служби подобно зрение бе задължително.